Георги К. Спасов

Има писатели, чийто живот е толкова скандален, че е по-интересен от творчеството им: алкохолици, самоубийци, хомосексуалисти… Има и такива, чийто живот е лишен от драматични сблъсъци, от тежки изпитания и греховни залитания и са истинско разочарование за „жълтотърсачите”.

Към тях можем да причислим българския писател класик Йордан Йовков.

В предговора „Дълголетието на Йовков” в том първи от „Събрани съчинения в шест тома” (изд. „Български писател”, 1976) Симеон Султанов казва:

„Животът на този именит българин не е щастлива тема за биографите. В литературните справочници писаното за него се изчерпва с няколко незначителни реда: роден в стара Жеравна, учителствал в Добруджа, ранен около град Гевгели, военен кореспондент на Северния фронт, нещатен дипломат в Букурещ, дребен чиновник в София, починал след една неуспешна операция в Пловдив…”

И толкоз.

И след 140 години от рождението му - 09. 11. 1880, отдавна бихме го забравили, ако не ни беше оставил своите разкази, романи и драми.

Учениците изучават съвсем малка част от тях и получават, за съжаление, „обобщаваща” и определяща оценката им представа по-скоро чрез литературната критика, което в много случаи ги лишава от непосредственото общуване с художествения свят на Йовков, населен с доброта и човечност.

Изучават, макар и набързо, някои от най-известните му творби - „По жицата”, „Песента на колелетата”, „Последна радост”, една-две от „Старопланински легенди” и „Вечери в Антимовския хан” (отгоре на всичко научавам, че в някакво списание някакъв идиот развил тезата, че в гимназията не е необходимо да се изучава литература. Да се опонира на такъв, означава да се придаде значение и основание на абсурдното му мнение).

Йовков е майстор на художествения детайл, чрез който деликатно ни провокира към размисъл.

В този смисъл той е писателят на недоизказаното, на премълчаното, което остава като творческа загадка за читателя.

В работата си като учител по литература (ох, как се изкушавах да кажа „в моята многогодишна учителска практика”) истински се забавлявах - а мисля, че това беше и начин за по-интересно и въздействащо обучение, - когато настоявах учениците ми да съ-участват в Йовковия разказ, да го до-разкажат в съответствие с подсказката от негов художествен детайл.

Има ги тези моменти и в „Последна радост”, и в „По жицата”. Ще се спра обаче на примера с разказа му „Серафим”.

Знаем историята с този „серафически” добър герой, който неволно става свидетел на мъката на Павлина, чийто мъж Иван е болен и тя моли за помощ собственика на кафене Еньо, неин кръстник. А той я отпраща с думите: „Остави ме, ти казвам, нямам пари!”

…На другия ден той се забави…

Така започва финалната част от разказа. Именно в него е истинската развръзка, деликатно и фино завоалирана от сърцеведа Йовков.

Именно сега става ясно, че тази кратка творба има за свой основен герой Еньо, а не Серафим.

До този момент нашето внимание изцяло е насочено (чрез изящната манипулация на автора) към Серафим - един от поредните „чудновати” герои на Йовков, един от неговите „светци”.

Всъщност името му („ангел”) достатъчно очевидно номинира божественото у този сиромах, готов да дари последните си пари, събирани дълго време за ново палто.

Онова, което той извършва, не е изненадващо - то е удивлението ни от човек, който е различен от всички останали, който стои над материалното и изглежда, че общува с бога (не случайно лястовичките и врабчетата не се страхуват да кълват падналите около него трохи).

Много по-силна и художествено зададена е изненадата от поведението на Еньо. Първото изречение от откъса съдържа глагола „се забави”.

Един от типичните Йовкови художествени детайли, който само изглежда случаен и дори маловажен. А всъщност той е основен.

Защо Еньо се е забавил? Откъде е разбрал, че Серафим е дал последните си пари на Павлина? „Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза”.

Защо, преди да отвори кафенето, Еньо се е отбил при Павлина? Йовков не дава отговор на този въпрос.

Писателят изисква от нас, читателите, едно особено „съавторство”. Ние трябва сами да разрешим загадката.

Най-логичното обяснение е, че Еньо е отишъл при Павлина, за да й помогне. Въпреки суровия си отказ да даде пари за болния й съпруг, Еньо, изглежда, е мислил дълго през нощта и е стигнал до извода, че трябва да помогне на кръщелницата си.

У него се е извършило онова нравствено преображение, което всъщност интересува Йовков и което е неговата главна художествена задача.

Истинската случка следователно е станала „зад кулисите”, в неясното, но привлекателно пространство на въображението.

Въпреки че реалният хуманен жест принадлежи на Серафим, другият персонаж от разказа - Еньо, този на пръв поглед нравствен антипод на сиромаха-ангел, вече никога няма да бъде същият.

Доброто е посято у него и той, както Санчо Панса „придобива” много от прочутия идалго Дон Кихот, „поема” у себе си нещо „серафическо”, което осмисля живота му.

Правенето на добро прави другите добри - ето какво ни „казва” Йордан Йовков с разказа си „Серафим”.

Йордан Йовков създаде една малка вселена, която, по думите на Симеон Султанов, е „една от най-хубавите в българската проза”.

Един от фундаментите на тази вселена, на нейната хармония е ЛЮБОВТА МЕЖДУ ХОРАТА.

Този нравствен идеал е най-добре въплътен чрез образа-двойник на самия автор Сали Яшар от разказа „Песента на колелетата”:

„Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много неща беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората.”

Потърсило житейските проявления на любовта, Йовковото творчество надниква в бъдещето, за да апелира за повече човечност, повече любов между хората.

Неговото основно послание е, че човекът е дух и плът, съизмерими и събалансирани. Дисхармонията между тях е знак за заболяване - душевно или телесно. Това тревожи Йовков и той казва:

„Ние вървим всъщност назад. Грижите ни за духовния живот от ден на ден отслабват и смешното е, че нашите министри, най-често случайни хора, без отношение към нашия културен живот…гледат на литературата и на изкуството като на излишно нещо…съкращават в бюджета всички суми, чрез които в една или друга форма биха могли да се подпомогнат духовните ни работници. Нашите политически мъже не могат да разберат, че обновлението и възраждането и изобщо националното е преди всичко в творенията на писатели и художници, създадени от българска душа и предназначени да будят, да хранят и да издигат тая душа”. (13 март 1937 г. „Йордан Йовков. Събрани съчинения в шест тома”, изд. „Български писател”, 1978)

И нека пак да се върнем към предговора на Симеон Султанов „Дълголетието на Йовков”:

„Има писатели, които ни показват как хората стават „богове”. Йовков не е от тях. Има други, които ни показват как хората се превръщат в злодеи. Йовков не е от тях. Има трети, които ни разказват за това, как хората остават човеци.

Йовков е от тях.”