Анна Ахматова

превод: Татяна Любенова

Въпреки че Пушкин по-малко от всичко си е представял себе си като „детски писател”, както е прието да се казва днес (когато помолили Пушкин да напише нещо за деца, той изпаднал в ярост…); въпреки че неговите приказки са създадени не за деца и знаменитото встъпление към „Руслан” също не е обърнато към детското въображение, тези произведения по волята на съдбата са изиграли ролята на мост между великият гений на Русия и децата.

Всички ние безчислено количество пъти сме слушали тригодишни изпълнители на „ученият котарак” и „тъкачката готвач” и сме виждали как пръстчето на детенцето се протяга към портрета на Пушкин в детската книга и го назовава „чичко Пушкин”.

„Конче-гърбунче” на Ершов също всички го знаят и обичат. Но никога не сме чували да го наричат „чичко Ершов”.

Няма и никога не било в нито едно говорещо руски език семейство, където децата могат да си с помнят кога за първи път са слушали това име и са видели портрета на Пушкин.

Стиховете на Пушкин са подарили на децата руския език в най-съвършеното му великолепие, език, който те може би никога повече няма да слушат и на който никога няма да говорят, но който, все едно, ще бъде при тях като вечна скъпоценност.

В 1937 година, в юбилейните дни, специална комисия постанови да бъде преместен паметника на Пушкин и поставен в тази част на града, която още не е съществувала в пушкинското време, на Пушкинска улица в Ленинград.

Изпратили голям товарен кран - въобще, всичко, каквото се полага в този случай. Но се случило нещо безпримерно: децата, играещи около паметника, наддали такъв рев, че се наложило да звънят там, където трябва и да питат какво да правят. Отговорили им: „Оставете им паметника”. Кранът си тръгнал.

Можем с пълна увереност да кажем, че по-голямата част от тези деца, в тези тежки времена, не са имали баща (а много и майка), но да охраняват паметника на Пушкин те считали за свое свещено задължение.