Любомир Халачев

Тя се беше родила без цел, без смисъл и без особена полза за никого в едно пролетно утро преди три години.

Може би единственият смисъл на нейния живот беше самият факт, че Господ я беше създал. И то в три цвята - бял, жълт и сив.

Когато преди три години се роди първото впечатление беше, че времето е топло, майка й е до нея и винаги има мляко за сучене.

Доброто настроение не я напусна през първите месеци, когато си играеха с другите две котенца, които останаха от това котило.

Майка й на два пъти ги мести, за да ги скрие от побеснелите котараци, които искаха да ги убият и тя отново да се разгони.

Но тя беше опитна котка и успя да ги спаси като ги вкара през счупения прозорец в мазето на съседната къща. Всъщност точно това решение успя не само да спаси малките котенца, но и да осигури добър живот на нашата котка.

Един месец по-късно, вече укрепнали и добили хубав, пухкав вид те си играеха на слънцето пред вратата на мазето на същата тази къща.

Изведнъж една голяма фигура закри слънцето и те стреснати замряха без да знаят какво да правят, когато фигурата се наведе и Жената (защото това беше тя - господарката на къщата) каза:

- Ах какви са сладки, виж ги. Виж това, шареното - то не е ли чудесно!

От трите котенца само тя беше в три цвята, защото беше женска.

Любителите на котки знаят, че трицветните котета са винаги женски. Но Жената не го знаеше, тя просто се зарадва на нейния външен вид и посегна да я погали.

- Виж, виж как си играе - много е сладка! Откъде се взеха - сигурно някъде наблизо е майка им.

Мъжът, който стоеше малко по-назад и мълчаливо наблюдаваше тази картина тихо каза:

- Да, сладки са, само че никак не ми се иска да напълним двора с улични котки.

- Няма да са улични, ще го осиновим.

- А другите?

Жената си поигра с шареното коте и едва тогава каза:

- Да, прав си - какво ще ги правим. Искаш ли да питаме съседите - може някой да иска коте. Всичките са хубави - сигурно и майка им е такава, пухкава и с голяма, кръгла глава. Те са най-красиви.

Жената се прибра в къщата и след това донесе широка глинена паничка, пълна с мляко.

Остави я до вратата, където котетата си играеха. Те се приближиха неуверено, помирисаха млякото и след това бързо го засърбаха с розовите си езичета.

Тя стоеше и усмихната ги наблюдаваше. Малко по-късно майката се приближи, без да издава звук като всяка котка и тихо се настани до стената, сякаш ограждаше своето потомство от неприятности.

Въпреки че от жената се излъчваше добрина и спокойствие майката продължаваше да е нащрек - тя познаваше тези големи същества, които приказваха, имаха дълги ръце и понякога се протягаха да я погалят. Но също така се случваше да хвърлят камъни по нея или да я гонят с пръчка. Затова сега лежеше, помахваше с опашка, което беше знак за котенцата, че всичко е спокойно и могат да си играят и все пак внимателно следеше ръцете на Жената.

В един момент тя се наведе, приклекна и подаде на котенцата нещо червено и миришещо вкусно. Бяха нарязани парченца салам. Майката стана, приближи се и помириса парченцата.

След това, одобрила тяхната миризма тя внимателно пое едно парче, изяде го и когато усети вкуса му лакомо изяде и другите.

Беше вечно гладна, защото силите й отиваха в желанието да нахрани своите котета. А за това беше нужно мляко, което идваше от редовната храна.

Тя обикаляше кофите, разположени по улицата между вилите във вилното селище, но не винаги намираше нещо хубаво.

Сега саламът й хареса, тя тихо измяука, което беше сигнал за одобрение и котетата, останали за няколко минути тихи и безмълвни, докато майка им се хранеше, отново започнаха буйната си игра.

Жената протегна ръка да ги погали. Майката не се възпротиви, защото познаваше този жест - и в други нейни котила се беше случвало хора като Жената да се отнасят добре към нея и нейното потомство.

Жената си поигра с котетата и след това взе внимателно в ръка шареното коте.

То тихо издаде писък, с което искаше да покаже на майка си, че нещо става с нея. Майката се надигна, но тъй като не усети нищо заплашително отново легна и това успокои котето.

Усетило топлите ръце на Жената, то се отпусна, обърна се по гръб и започна да маха с лапички, като се стараеше да закачи пръстите на ръката.

Така котетата си играят - докосват различни предмети, които с отговора си показват как трябва да постъпват в бъдеще. Всяка негативна реакция се отразяваше в мозъка на котето и то получаваше житейски урок.

Също така всяка позитивна реакция се запомняше в друга част на мозъка и това отново беше житейски урок с опростеното наименование: „Какво може и какво не може да се прави на този свят, ако искаш да останеш жив!”

- Виж, това ще си бъде нашето - тихо и нежно каза Жената, а мъжът спокойно кимна. Котето не забеляза този знак, защото той беше отправен към Жената, а не към него.

Но усети как нежните ръце го почесаха по коремчето и се заиграха с ушичките му. Това подсказваше на малкия му и все още необработен мозък, че може да се отпусне и нищо лошо няма да му се случи.

Всяка сутрин Жената идваше до малката преграда, направена в задната част на двора, където спокойно си играеха котетата и оставяше паничка с мляко и друга паничка със салам или прясно пилешко месо, нарязано на малки парченца.

Котетата бяха вече пораснали, затова не тормозеха майка си, а весело се нареждаха около паничката с мляко.

След това продължаваха игрите си - за хората това бяха игри, а за тях беше поредният ден, в който те неусетно порастваха. Те бяха достатъчно големи, за да се разхождат сами и дори да минават в съседния двор.

Когато една вечер най-голямото коте не се прибра, майката с поглед обшари преградката и след това без да показва тревога се настани до тях и спокойно заспа.

След друг ден и второто коте напусна детската стая, в която бяха отраснали и потърси своя дом в съседните дворове. Шареното коте сякаш усещаше, че за него се полагаха особено грижи и затова не бързаше да напусне тази добра къща.

Жената си играеше по цял ден с него. Тя прекарваше по-голяма част от времето си на красивата дървена веранда, която Мъжът беше построил през предишната година.

Трудно се движеше, защото ставата на десния крак я болеше, явно вече идваше време за тежка операция. Но тъй като тези операции са свързани с множество неизвестни, Жената все я отлагаше.

Приятно й беше да седи на слънчевата веранда, да чете книга и да си играе с шареното коте. То неусетно растеше и към есента вече беше голяма и хубава котка.

Майка й се беше запиляла някъде по съседните дворове, а може би беше срещнала нещо лошо и неотменимо като катастрофа на пътя или зло куче. С котките това често се случваше, но шареното коте все още не го знаеше.

То растеше и приемаше вида на майка си - пухкаво, с голяма и кръгла глава и чудесна трицветна окраска.

Зимата дойде неусетно и Жената се премести в града. Вилата опустя и в един сух и студен слънчев ден шарената котка за първи път се запита как ще живее, ако няма кой да се грижи за нея.

Докато си играеше с Жената и следваше нейната добра усмивка и грижливи ръце, тя беше пропуснала много от уроците на майка си, които другите две котета грижливо следяха.

Това я накара да се замисли и да тръгне около двора в опит да намери нещо за ядене.

Тъкмо се чудеше откъде да започне и чу как на улицата спря кола, желязната врата се отвори и по стълбите към вилата заслиза Мъжът.

Той носеше нещо в ръцете си и това нещо сякаш беше предназначено за нея, защото вървеше към верандата и я търсеше с поглед. Тя разбра, че той идва за нея и с подскоци се понесе натам.

И тъкмо на време - той беше отворил голяма кутия и изваждаше оттам розови парченца салам, силно ухаещ на нещо вкусно, малки твърди сухари за котки и парченца пилешко месо, нарязано на дребно. Остави всичко в паничката, влезе във вилата и наля в другата паничка вода.

Извади подвижен стол, приседна и я загледа как лакомо се храни. Тя спря, погледна го и тихо измяука. Искаше да покаже, че е доволна и цени тези лакомства.

След това реши, че само гласът й не е достатъчен, приближи се до стола, надигна се и докосна с глава отпуснатата му ръка.

Той се усмихна и я остави да се почеше в ръката му - беше виждал, че те така общуват с жена му.

И знаеше, че котките имат нужда да се докоснат до човешко същество и да опитат от енергията му, явно имаха нужда от този допир. Тя се потърка в стола, изви опашка и като минаваше го докосна.

Той не реагира и тя си каза, че всичко е наред - нямаше я Жената, но Мъжът също правеше добри неща.

А това й стигаше - тя нямаше претенция, че е нещо изключително и невиждано. Беше обикновена улична котка, която не искаше от живота нищо друго, освен малко доброта и съчувствие. Ех, ако имаше и нещо хубаво за хапване - беше още по-добре.

Зимата отминаваше като всяка седмица те се срещаха на терасата и тя получаваше хубаво хапване и сякаш поздрав от Жената - така приемаше ръцете на Мъжа, защото все още си спомняше как Жената си играеше с нея.

В началото на март тя за пръв път усети в себе си някакво желание за нов живот, непознато и неясно.

Усети го, когато един голям черен котарак се промъкна през деня до терасата, където тя обикновено лежеше и силно измяука.

Друг път този котарак би я изплашил, сигурно щеше да избяга бързо или пък той въобще нямаше да дойде при нея.

Но природата се беше погрижила те да продължат котешкия род и след дългата игра на гоненица и свирепите ласки на големия котарак тя зачена своето първо котило.

Когато пролетта се настани навсякъде и през един прекрасен, светъл ден, в който всички дървета бяха цъфнали, а от големия розмарин се раздаваше отчаяно жужене на пчелите, обсадили храста, тя чу как отвън спря кола и усети, просто усети с цялата си душа, доколкото я имаше, че сега ще се появи Жената.

И тя наистина дойде. Само че слизаше по стълбата с помощта на патерица - явно ставата по-силно я болеше. Но това не й попречи, когато се появи на верандата първо да се наведе и да я погали.

След това се изправи, седна на стола и весело произнесе:

- Виждаш ли какво е направила, докато ни нямаше. Бременна е - виж я ти, а още е съвсем малка.

- Ти я храниш хубаво и тя е решила че трябва обезателно да ти роди котенца. Мисли какво ще ги правим - не можем да превърнем двора в развъдник на улични котки.

- Ама тя не е улична - тя си е наша! - защити Жената правото на шарената котка на този двор и неговите обитатели.

- Трябваше да я кастрираме - и сега щеше да си имаш котка без котенца.

- Много си лош - шеговито му се скара Жената - нали и тя трябва някога да роди свои деца. После може… - не се доизказа Жената.

Един ден по пътя към вилата мъжът срещна малко лисиче. То стоеше на пътя между дворовете, някак си странно отнесено и като че ли любопитно повече от това, което природата му беше позволила.

Знае се, че любопитството при животните понякога може да е убийствено за тях. Но лисичето явно нехаеше за подобни природни мъдрости и весело се почесваше, приближаваше се към всяка кола и оставяше хората да го снимат със своите телефони.

Накрая то кротко и спокойно мина през плета на близката къща и се изгуби по пътеката към планината.

Мъжът разказа за тази среща и каза, че това са най-лошите времена за дивите животни.

Те изгубват страх от човека и много често, в желанието си да живеят с хората започват да влизат в дворовете на къщите, да взимат от храната или да ловят домашни кокошки.

Тогава вече хората истински започват да ги преследват, да стрелят по тях, да слагат капани и дори отрова.

Жената слушаше изплашена и възмутена, но Мъжът поклати глава и каза, че дивите животни трябва да живеят в гората и хората могат да им се радват без да ги пускат в къщи.

Все пак те са животни - така е отредил Създателят, да живеем разделени. И дано да имаме разум да оставим тази малка дистанция между нас - тогава ще можем да се радваме заедно на Света, няма да си пречим и дори ще можем да общуваме колкото Създателят ни е разрешил.

Жената слушаше този разказ и някак си без да има повод приемаше всичко това по отношение на шарената котка. Тя смяташе, че те са близки приятели и нищо не може да ги раздели.

Никакви човешки недоразумения не могат да й попречат да обича и да се грижи за своето любимо животно. Шарената котка наистина беше щастлива.

Това лято, второто от нейното раждане, беше най- прекрасното, ако тя можеше да сравнява своите години и да прави някакви съждения така, както ги правеха хората.

Но понеже беше проста, улична котка тя се задоволяваше с хубавите дни, които й даряваше съдбата, без да се замисля, както го правят хората, какво ще става по-нататък.

Имаше дълги летни дни, изпълнени със спокойствие и ситост, имаше топли и нежни летни вечери, в които ветрецът от близкото езеро тихо подухваше и правеше живота й още по-приятен, имаше и весели игри с Жената, която почти не ставаше от креслото си на верандата.

Тя роди своите първи котенца като преди да роди дълго и настойчиво мяукаше, докато Жената, изведнъж досетила се, не тръгна бавно след нея.

Тя си беше избрала едно топло и закътано място, до което се стигаше през малкото отворено прозорче на мазето.

Вътре, далеч от светлината и всякакви възможни посегателства, свита върху чувалите натрупани от торбите с дървени пелети тя полегна и започна да ражда.

Жената стоеше мълчаливо, гледаше и сякаш със своето присъствие помагаше на шарената котка по-леко да понася болките.

Но тя и без това беше проста, улична котка и не се страхуваше от раждане. Поне не го показа докато трите котета, едно след друго се появяваха на белия свят.

Внимателно ги облиза, както беше направила майка й с нея, след това ги нагласи върху себе си и след малко мъките бяха свършили, а началото на новия живот имаше добър вид.

Котката се отпусна и замижа, сякаш искаше да каже: „Всичко е наред, можеш да си отиваш”.

Вечерта Жената сподели с Мъжа това раждане и той бавно отбеляза, както въобще имаше навика да говори - бавно и разсъдително за разлика от Жената, която беше емоционална и често се смееше.

- Виждаш ли, ние все още не сме разбрали защо животните имат нужда от нас, а вече се опитваме да се преместим на друга планета. Сякаш на Земята всичко е наред и нямаме какво да правим тук.

- Ти веднага взе да философстваш - подкачи го Жената - а работата е проста. Нашата котка ражда и понеже й е за първи път, имаше нужда от помощ. Просто и ясно.

- А как успя да ти го каже?

- Ами… успя… някак си, ние се разбираме без думи. Ние имаме такава нужда една от друга, че сякаш се разбираме по телепатия, като първите хора. Нали така казват, че неандерталците сигурно са имали начин да си предават мислите от разстояние.

- Толкова хилядолетия мъка да се цивилизоваме, за да се върнем при неандерталците, така ли? - пошегува се мъжът.

- Не, това е просто така. А ние с нея… Знаеш ли, ние не сме й дали име! - изведнъж се сети Жената.

- Дай да я кръстим - да викам ли поп Матей!

- Не богохулствай - засмя се Жената. - Просто ще я кръстим… как да бъде, например Пипи, защото има бели чорапки. Добре, Пипи! - плясна тя с ръце. - Знаеш ли, усещам че като лежи в скута ми и я галя, сякаш ставата ме боли по-малко. Или…

- Или се заблуждаваш. Но това няма значение - щом нервите ти реагират благоприятно, продължавай. Няма нищо по-лесно от това да си играеш с Пипи и от това да получаваш облекчение. Дано! - въздъхна Мъжът, може би с малко недоверие, но все пак се усмихна.

Тревогата от предстоящата операция не можеше да бъде така лесно заглушена. Шарената котка не знаеше, че те бяха получили покана от сина им, който работеше като неврохирург в Лос Анджелис.

Той ги заклеваше да отидат при него и там да се оперира, защото проблемите при тези операции започваха не с операцията, а с периода след това. Той беше сигурен, че у нас не могат да осигурят рехабилитацията така, както трябва да се направи и много се страхуваше, че нещо може да се случи.

Мъжът постоянно я убеждаваше, че трябва да го послушат, но тя не искаше да пътува, въобще не обичаше много да напуска любимите си места в които се чувстваще спокойна и радостна.

Беше такава, малко старомодна, малко неспокойна когато нещо около нея се променяше. Може би затова така се привърза към тази улична котка, защото тя й даваше някакво усещане за домашен уют.

Поради тази причина се довери на братовчед си, който завеждаше клиниката по ортопедия в една частна болница.

Парите, които трябваше да платят също не бяха малко, но тя някак си се чувстваше по-спокойна и Мъжът каза, че така трябва да бъде.

Парите са си пари, в подобни случаи никой не мисли за тях особено когато ги има. Но спокойствието за болния е точно толкова важно, колкото и лекарствата.

Решиха операцията да се направи в болницата на братовчеда. Операцията мина добре, направи я специално поканения хирург от Германия. Той постави ставата, остана два дена и даде наставления какво да се прави - и си замина.

Лошото започна след това. Почти месец болките не позволяваха на Жената дълго да ходи. Тя се залежа и макар, че през деня болката отшумяваше и тя се отдаваше на топлите есенни ласки на слънцето в компанията на шарената котка, нощите бяха тежки и болезнени.

След месец залежаването си каза думата. Синът им, извикан по спешност, пристигна само за да види майка си буквално седмица преди фаталния край.

Лекарите установиха без грешка причината на смъртта - нарекоха я ДВТ, но това вече нямаше никакво значение. Причината за смъртта няма значение за близките, когато вече не е останало нищо друго, освен тъжната вест.

Шарената котка дълго време преживяваше отсъствието на Жената. Всяка сутрин тя излизаше на верандата с лек и грациозен подскок, доближаваше до чинийката, за да види че няма нищо за ядене, отпиваше вода от паничката и трескаво търсеше с очи нежното присъствие на своята приятелка.

Но не я намираше. След това лягаше като вярно куче пред нейния разтегателен стол и така прекарваше целия ден. Котетата, вече отраснали и самостоятелни лудуваха около нея ,но тя само помахваше с опашка и не им обръщаше внимание.

В един прекрасен и знаменателен ден вратата се тропна и тя почти на бегом се отправи по стълбите. Видя Мъжът, който бавно и някак тъжно слизаше по стълбата, но зад него не се появи Жената с патерицата.

Шарената котка тръгна напред и видя, че мъжът разгъна голям пакет, извади храна и я постави в чинийката.

Тя се приближи, помириса и като се озърташе, за да види дали няма да дойде Жената, все пак засити глада си.

Мъжът през това време седеше на познатия й стол. Накрая тя се приближи до него, надигна се и докосна отпусната му ръка. Той се усмихна, раздвижи пръсти и я почеса по главата.

Стана й приятно и тя легна успокоена под стола. Но това не трая дълго - Мъжът изведнъж стана, каза нещо което тя не разбра, но то звучеше така:

- Свърши се. Свърши се, Пипи, няма я!

Гласът му звучеше странно или на нея така й се стори - но тя не можеше добре да преценява кога хората се радват и кога страдат. Дори ако виждаше че по лицата им се стичат сълзи.

Тя не разбираше от тези неща, беше една проста котка. Мина се доста време, докато отново видя Мъжа.

Вече студът на зимата беше дошъл, дори по тревата имаше поръсен сняг. Този път той спря съвсем за малко и понеже остави вратата отворена, тя успя да излезе и да види как изглежда отвън Светът.

Мъжът беше залепил нещо на вратата - малък бял правоъгълник хартия, на който се виждаше познатото лице на Жената. Но много, много малко.

Странно защо - би си казала тя, ако можеше да разсъждава. Той й донесе храна, поигра си с нея и пак така внезапно си тръгна.

И след това изчезна, тя повече не го видя през живота си. Не знаеше, разбира се, че той се беше качил на самолета и отлетял далече, в неизвестния на шарената котка град Лос Анджелис.

И това трябваше да бъде краят на тяхната дружба.

…………………

Но всъщност не стана съвсем така. Тя преживя зимата, научи се да се справя сама с храната, котетата от първото й котило си намериха свои дворове и господари, които да ги галят, да ги хранят и да си играят с тях.

Дойде краят на зимата и с него новата мъка по живота, новата среща с черния котарак и новото котило.

Този път й беше по-лесно, защото природата се беше погрижила обучението на дивите животни да бъде бързо и завинаги.

Дивото животно не забравя никога наученото, защото за него това ще означава смърт.

Дните отминаваха - понякога със спокойствието на ситостта, но доста често котката заспиваше гладна и тъжна.

Ако една котка може да бъде тъжна, разбира се.

Понякога намираше нещо вкусно изпуснато до кофите за боклук, понякога се прокрадваше в съседните дворове и там изяждаше оставеното от стопаните за техните животни и след това с бързи подскоци се прибираше вкъщи.

Този ден за първи път от седмица тя се наяде до насита в двора на един съсед - имаше пълна паничка с месо, посипано с нещо бяло, много сладко и привлекателно. Даже накрая остави вкусно парченце месо - някак си изведнъж се беше заситила.

Дори малко повърна - котките понякога го правят. След това бавно премина през съседските дворове и стигна до любимата веранда.

Тук се напи с вода от паничката - беше валял дъжд и тя беше пълна. След това полегна в своя ъгъл така, както го правеше в най-хубавите летни дни.

Може би даже си спомни за някой от тези дни и дори усети ласкавите ръце на Жената. Казвам „може би”, защото при котките нищо не е сигурно.

Те не дават възможност да разбереш какво мислят - гледат те с отворени очи, в които прозират жълтите очи на големия тигър, в който могат да се превърнат всеки миг.

След това замижават, понякога се оставят да ги галиш, а понякога тихо се измъкват от ръцете ти и отиват някъде, където никой не може да ги проследи.

Слънцето я галеше, студът не беше страшен с пъстрата й козина, спокойствието и уютът на краткия зимен следобед й бяха достатъчни.

Но изведнъж в нея нещо започна да се надига и болезнено раздра вътрешностите й.

Тя простена силно и протяжно, след това се успокои се за миг. И отново простена, дори жално измяука, този път по-силно и болезнено, може би защото вътре в стомаха й това нещо страшно я разкъсваше, като караше органите й буквално да крещят.

Но тя не беше човек, беше едно безсмислено животно. Не знаеше, че трябва да вика за помощ, не знаеше че някой трябва да й помогне, не знаеше дори, че някой трябва да я съжали.

Защото беше проста, улична котка, родена и живяла без смисъл, без полза и без да остави следа в живота на Планетата.

Освен може би двете поколения котенца и малко радост за Жената.

Затова без да търси помощ тя се сви на кълбо, потръпна няколко пъти, скоро стоновете й затихнаха без отговор и шарената котка се остави на Живота да я отнесе така, както някога я беше донесъл от нищото на тази Земя.

Може би все пак известно извинение за нейния безсмислен живот беше простият факт, че Господ я беше създал да ни радва.