ИЗТРЪПНА СТАЯТА СЪС БЕЛИТЕ ЗАВЕСИ…
***
Как дико, страшно все будничное, обычное, когда сердце поражено … этим страшным „солнечным ударом”, слишком большой любовью, слишком большим счастьем!
Иван Бунин, „Солнечный удар”
Изтръпна стаята със белите завеси
от тази среща в жарък летен ден,
която в своя вихър ги отнесе
във свят безкрайно нежен и смутен.
И сякаш нищо важно не се случи,
но всичко оживя със смисъл нов.
Безмълвно и безименно съзвучие
в мига, белязал времето с любов.
Тя го нарече просто „слънчев удар”.
И с кораба отплава - сутринта.
А той събра останките от чудо -
в сълза - и неусетно остаря.
***
Помниш ли? Пролет в Малага,
петъчен тих следобяд,
въздухът - тежък от влага,
с леко тръпчив аромат.
Ние щастливи бързаме.
Хващаме грешния влак.
Даже не забелязваме
ден ли е, или e мрак.
С влака безгрижни препускаме
в бърз равноделен такт.
И по неволя слизаме
в място, потънало в злак.
Нашето явно объркване
малката гара разбра.
Рижаво коте замърка.
Ние сме в пустошта.
Пред нас - хасиенда стара,
ливада с буйна трева.
Зад нас - тази дремеща гара.
Сиеста. Без жива душа.
Прашен, безпътен следобед.
Чакаме влака за… нас?
Ти поривисто говориш.
Аз те разглеждам в анфас.
Тогава видях портокали -
дръвчета край селския път.
В клоните им - медали
с нежна позлата блестят.
Диви и чудно красиви.
Малки засмени слънца,
скрили се срамежливо
в гъсти зелени листа.
Лъскави, топли и зрели.
Не мислят за влак и за час.
Заглеждат се в облаци бели
и от време на време в нас.
Един портокал ми прошепна:
Todo irа bien (1).
Повторих с усмивка приветна
този напевен рефрен.
Миг, уловил красотата,
влака на времето спрял!
Колко е щедра съдбата,
дарила ни портокал!
После и влакът пристигна.
Къде ни отведе - не знам.
Неволно ръката си вдигнах.
„Довиждане, слънчев блян!”
—————–
1.Todo ira bien (исп.) - Всичко ще е наред.
2. Adiоs, sueno de sol (исп.) - Довиждане, слънчев блян.
***
Той ги води през пустинята
и не остави душата им да ожаднее.
Из древна песен по Псалм 78
Заслушан в тих, ала тревожен звук,
молецът трепна и пристигна тук.
Само дръвче сред сушата видя -
то молеше за дъжд и за вода.
Примижваше под жарките лъчи
и гледаше с пресъхнали очи
как се разтваря крехкият филиз,
докоснат от внезапен морски бриз.
Прилепнал до дървесната кора,
молецът долови… вода, вода-ааа.
Присви крилца от страдащия зов -
едно дръвче жадуваше любов.
Велико тайнство раждаше живот -
със стон, без дъх, под грейналия свод.
Притихна синята далечина -
морето също раждаше - вълна.
И в този миг - от бялата скала
със леки стъпки слезе - Милостта -
девойката със стомничка вода.
Видя дръвче сред сушата… и спря.
***
Снег идет, густой - густой.
В ногу с ним, стопами теми,
в том же темпе, с ленью той
или с той же быстротой,
может быть, проходит время?
Борис Пастернак, „Снег идет”
За смисъла на битието
пак размишлявам сред снега.
Отново с царствен плащ небето
докосва земната снага -
като прокрадващ се чудак
от зимен стих на Пастернак.
Припомням си, че всичко важно
градих навреме с труд и чест.
Рояк заблуди маловажни
като снежинки падат днес
и се топят, ала остава
онази жизнена представа,
която бавно, неизбежно
наивността ми зачертава
и със усмивчица небрежна
надежда нова подарява.
Далече се извива път,
а покрай мен вали снегът.
Заглъхват с бързотечен ритъм
мелодиите на мечтите.
Години във косите сплитам,
подреждам важните събития -
възторзите на младостта,
вихрушките на любовта.
И питам се къде отивам,
с кого споделям моя век,
и себе си ли преоткривам?
Снегът се стеле мек и лек.
Блещукат бисери в тревата.
Как се постига свободата?
Във мен събуди се детето,
което вярва на света
и за което битието
е топла майчина ръка.
То безразсъдно казва „мога”,
без капка страх или тревога.
Снегът и слънцето събуди,
а то накичи с изумруди
короните на две дървета
и трепетликата в сърцето.
Усмихвам се от светлина
в безвремие и тишина.
Небето също се засмя,
снегът полека-лека спря.
Чернее мократа следа.
По нея тръгвам и вървя,
повярвала, че
свободата
е белият
простор
в душата.
***
Защо в таквоз усилно време криеш себе си, Господи? Защо?
Йордан Йовков, „Вълкадин говори с Бога”
Не мога за дребнавости да споря.
Невежи упреци не ме обиждат.
Със Времето се уча да говоря
и с бързите му стъпки да се движа.
Не слушам непоискани съвети.
Към мнения различни съм скептична.
Но помня казаното от Детето -
към него не оставам безразлична.
Когато отговори не намирам
и сред въпросите расте тревога,
отивам там - под бряста на баира -
и както Вълкадин - говоря с Бога.
Къде е границата в световете?
Добро и зло следите си преплитат.
А днес видях - разлистило се Цвете
под сянката на бряста - Бога пита.
И разпознах се в цветните му мисли:
„Да, ние сме божествени творения.
Едно небе очите ни избистря,
една земя ни дава вдъхновение.
При раждането всички си приличаме,
но после ни променят ветровете,
които хората „съдба” наричат,
и губим се сред знаци неразчетени.
А всъщност сме единно проявление
на творческа и любородна сила
и носим светлото във свойте гени.”
Дали живеем, за да го открием?
