Кремена Митева

Стихосбирката на поетесата и юрист Бисерка Каменова „Мигът” излезе в самия край на 2025 година във варненското издателство „Славена”.

След дълго затишие авторката се качи отново на поетическата сцена с една истинска музикална сюита. Това е колкото метафора, толкова и ключ към тази лирическа книга.

Неслучайно самата поетеса споделя мисълта на любимия си руски автор Борис Пастернак: „Светът е музика, за която трябва да намерим думи!”. И тя търси своите думи за своя свят.

Изкушените от литературата може би веднага ще си припомнят думите на Пол Верлен: „Музиката преди всичко” („Поетическо изкуство”), които са основополагащ принцип на символизма.

Бисерка Каменова, без да е поет символист, превръща поезията в музикално преживяване, в лирическа партитура.

Много от стихотворенията й са инспирирани от класическата музика и танц. Музикален е и слогът й. Всъщност така е композирана цялата книга: „Търсих Теб…”, Adagio cantabile; „Себе си открих?” Allegro moderato con espressione; „Мигът като глухарче се люлее…”, Adagio misterioso; „И хоризонтът се избистри…”, Аdagio pas de deux.

Поетесата задава музикалния ритъм на всяка от четирите части. От спокойното и напевно Adagio cantabile, през умерено бързото, жизнено и чувствено Allegro moderato con espressione до бавното и загадъчно Adagio misterioso и финалния класически балетен дует Аdagio pas de deux.

Ритъмът се променя, но остава някак спокоен в цялата стихосбирка. Това е музиката на цялото и равносметката, която изисква поглед назад, леко спиране, вдълбочаване, смиряване, макар че на места темпото забързва.

След като озаглавява първите си три лирически книги „И търся огледало за душата” (1999 г.), „Розата на светлината” (2001 г.) и „Бисер под дъгата” (2010 г.), Бисерка Каменова този път избира кратко, синтетично, полисемантично заглавие - „Мигът”.

То препраща към темпоралните измерения на живота. Мигът като мимолетност или като средоточие на минало, настояще и бъдеще; временно и вечно; крайност на екзистирането и безкрайност на другостта; обективност (историческо) и субективност (лично); свръхвъплътеност (мигът на д-р Фауст) или невъплътеност („мигът” на Дебелянов); граничност и безграничност…

Всъщност мигът е основен философски концепт в книгата. Съществителното име в заглавието е членувано, което някак конкретизира времевия дискурс.

Епиграфът от Пушкин „Я помню чудное мгновенье…”, както и посвещението: „На Артиста, чийто глас рисува тишината, и на споделения Миг, в който открих себе си”, помагат да прочетем заглавието като преобразяващия Аза миг на влюбването и споделената любов.

Естествено, не бива да ограничаваме възприемането на мига само до това силно чувство, но все пак акцентът е ясно посочен.

Да си припомним разказания от Апулей („Метаморфози”) мит за любовта между Амур (любов) и Психея (душа).

Текстовете и в тази лирическа книга в голямата си част са интроспективни лирически миниатюри с изповеден характер. Няма как поетът да говори за любов, без да говори за душата.

Рецептивният код на стихосбирката е зададен от самата авторка: да се чете „с очите на сърцето”. От един френски писател пилот знаем отдавна, че най-хубавото може да се види само със сърцето.

Затова ще се опитаме да прочетем книгата като съзвучие от акорди (етимологията на думата отвежда тъкмо към сърцето!) на виола д’аморе. Неслучайно се обръщаме към този образ. Цигулка „плаче” в „Адажиото” на Албинони още в началното стихотворение.

Музикалният мотив се променя, но неизменно присъства в цялата книга, за да озвучи сезоните на човешкия живот. Лирическата героиня се обръща назад към спомена, но книгата не е преобладаващо ретроспективна.

Напротив, жената пожелава да живее пълноценно „тук” и „сега”, в настоящия миг и с надежда поглежда към бъдещето.

Още в първите лирически миниатюри се появява и образът на часовника.

Той отброява изтичащото време, но не на живота, а на близостта с любимия. Времето в тази книга е твърде субективно понятие, тъй като се измерва през споделеността на любовта.

Тогава животът наистина тече, „случва се”. Иначе спира своя ход и розата на самотата завладява сърцето и ума.

От началото на стихосбирката жената търси любовта, търси Вълшебника, способен да преобрази дните й и самата нея. Затова основният поетически „сюжет” на книгата може да се обобщи чрез парадокса „Търсих Теб…” - „Себе си открих?”.

Защото любовта е състояние на духа и не е представена само като чувство, а по-скоро като търсене на идентичност.

Лирическата героиня е рисувана щрих по щрих като четящ, вълнуващ се от поезия, музика, балет и живопис човек.

Светлина в мрака на дните й внася именно изкуството: чрез стих от Превер или танц в полусън.

Влюбената жена вижда най-вече очите и устните на любимия. Чрез тях се докосват душите и телата. Те са „звездната карта” на силното чувство.

А то помага да бъдат преодолени колебанията и страховете; да се научим да общуваме и когато мълчим. Пролетна топлина се разлива по страниците на книгата. Животворен и животворящ извор се оказва любовта.

Бисерка Каменова изплита фина междутекстова тъкан с предходните си стихосбирки:

И както розата на светлината
се вглежда във очите на всемира,
в душата ти - палитра от дъгата -
с безкрайна обич вечно ще се взирам.

Розата на самотата се е трансформирала в роза на светлината. В живота съществуват цикли и отново е дошъл мигът на любовта, на озарението.

Във втората част на книгата, посветена на търсенето на себе си, поставеният неведнъж въпрос: „Какво съм аз?”, провокира разнородни отговори - „една-едничка нота/ в мелодия за пеещи цигулки”, „всемирен валс/ на влюбени светулки”…

Както в началото на първата част, и тук се появява образът на цигулката: тя вече пее, а не плаче. А валсът завихря жената в танца на любовта.

Вглеждайки се в себе си, тя си задава въпроси за смисъла на битието, за заблудите и истините, за трудното постигане на свободата.

Ретроспекцията ражда образа на детето и детството. Обръщайки се назад, човек се връща в най-безметежните си години. В същото време проспективно поглежда напред, където се извива очакваният житейски път:

И питам се къде отивам,
с кого споделям моя век,
и себе си ли преоткривам?
Снегът се стеле мек и лек.
Блещукат бисери в тревата.
Как се постига свободата?

Стихотворенията от втората част разговарят помежду си и с други текстове - с прокрадващия се „зимен стих на Пастернак” или с вълшебствата от „Алиса в страната на чудесата” (Луис Карол).

Много важен тематичен кръг тук е автобиографичният момент за съвместяването на поезията с правото.

На места с лек хумор, ирония и доза полемика Бисерка Каменова признава, че това са двете й неделими същности, които я „преобразяват”.

И тъй като думите са в основата на поезията и правото, книгата поставя проблема за тяхната стойност, за изпразването им от смисъл поради свръхупотреба, за изгубеното „зрънце” на истината. За да се стигне до отказа да се напише стих и да се предпочете чистата белота на празния лист.

И в тази своя книга поетесата търси „огледало за душата” - като в първата си поетична сбирка. Оглеждайки се, осъзнава, че най-точният отговор на въпроса коя е всъщност, е:

Аз съм светлината,
с която е изпълнен този ден.

Действително често не осъзнаваме, че светът е такъв, какъвто го виждаме, какъвто го сътворим; че мракът и светлината около нас обикновено отразяват духовната ни същност; че природата освен обективен пейзаж е и пейзаж на душата.

Тези екзистенциални размисли продължават и в третата част - „Мигът като глухарче се люлее…”.

Известно е, че това растение със своите фази на развитие напомня за цикличността в живота, символизира промяната и устойчивостта, изобилието, сбъдването на желанията.

Затова още първата лирическа миниатюра разглежда философските измерения на времето:

Аз, една космическа прашинка,
времето измервам…

Що е време?

Онзи миг, докоснал светлината?
Или онова внезапно бреме,
дето ни стоварва под земята?

Стихосбирката ни насочва по-скоро към отговора, че времето е мигът на вълшебството, докоснал светлината. Ефимерността на мига може да бъде преодоляна чрез паметта за случилото се като „стих, легенда, мит”.

Може би неслучайно именно в третата част на книгата са поместени поеми с митологични и легендарни сюжети. Когато в тъканта на текста има толкова много музика, не се учудваме от появата на митичния Орфей.

А историята за любовта му с Евридика, омилостивила дори Персефона, символизира колкото силата на чувството и въздействието на изкуството му, толкова и идеята, че съмнението и нетърпението могат да унищожат чудото.

Легендарен е и лирическият „разказ” за 40-те калиакренски девойки, жертвали се заради вярата и честта си. Останал в световната памет е и сюжетът за избухването на вулкана Везувий, унищожил древния Помпей.

Не само Плиний Млади го разказва, но и нашият народен поет Иван Вазов пише стихове за този „мрачен исполин”. „Целувката” на града с огъня запечатва завинаги мига на катастрофата.

Времето тече, преобразява хора и неща. Как да се научим да говорим с него? Може би когато говорим повече с Бога.

Като Йовковия Вълкадин - чрез мълчание. Неговият образ поставя проблема и за границата между световете, за лутането сред „знаци неразчетени” - колкото символистичен, толкова и йовковски мотив.

Оптимизмът се крие в разбирането, че все пак в гените си носим светлото (отново препратка към Йовков, който е наклонен да вярва преди всичко в доброто).

В тази „пролетна” книга има много слънце, цъфтеж, топлина, цветя, пеперуди, светулки, но и един… молец. Странен на пръв поглед образ, въведен чрез епиграф по библейски псалм за жадните души.

Вероятно заради това самата поетеса пояснява каква е нейната символика на молеца - „символ на крехката душа, долавяща зова на страданието. Стреми се към светлината дори когато тя изгаря.

Знак за преход, събуждане и предчувствие - той не руши, а чува”. Един молец показва как трябва да „чуваме” страданието в света.

Трудно постижима мъдрост, тъй като премного говорим и твърде малко слушаме и чуваме. В случая едно дръвче - жадно за вода. И неочакваното спасение - девойка със стомничка в ръка. Молецът е способността ни да „чуем” гласа на мига:

Мигът е глас в човешката съдба.
Той идва нещо важно да ни каже

Посланието - шепот на света -
дочуваме без дъх, при силна жажда

за истина, за вяра и за Бог -
за обич, за надежда, състрадание

и за промяната със квантов скок -
изпълненото честно обещание.

По-нататък през „слънчевия удар” на Иван Бунин и „зимната нощ” на Борис Пастернак книгата ни повежда към танца на страстта, към усещането, че любовта е мигновено чудо, че понякога трудно понасяме твърде голямото щастие.

Като например една пролетна „портокалова” сиеста в Малага. Защото животът всъщност е „духът в движение”.

„Мигът като глухарче се люлее”, твърди Бисерка Каменова, в триптиха Раждане - Живот - Смърт. Логичният ход на човешкото време.

Но мигът се „люлее” и в обратната посока: Смърт - отново Раждане - Живот. Стихосбирката е книга за пре/раждането чрез любовта, за способността на Аза да обърне хода на индивидуалното време; за една нова посока в живота.

Вярвайки в тази възможност, лирическата героиня е в непрестанно очакване на Вълшебника и вълшебството:

Ако случайно ме погуби
мигът
на някакво вълшебство -

оставям ви
като наследство:
усмивка,
стих
и куп заблуди.

Това силно поетическо завещание откроява значимите за Аза неща. Сред тях и една усмивка. Тя е сила, която жената разкрива пред своята дъщеря.

Смъртта тук не е страшен край, а счупване на телесния „съсъд”, свръхдоза вълшебство, разцъфване на пролетна вишна.

Дори човекът да си отиде, любовта и грижата му за обичаните хора остават „тук” и „сега”. Бликащата жизненост заличава границите между световете.

По подобие на Дора Габе, която представя образа на съпруга си Боян Пенев чрез музиката („Светът е пълен с музика./ Светът е пълен с теб”, „Посвещение”), към края на книгата Бисерка Каменова рисува по-цялостен портрет на своята героиня, чиято духовна същност е синтез между музика, поезия и танц:

Светът ще е пълен винаги с мен.
Аз съм музика, стих от сонети.
Обичах етюдите на Шопен
и четях стари руски поети.

Аз съм първата стъпка в цветния валс
с мощния взрив на Чайковски.
Аз съм тембър прочувствен на оперен глас.
Слушах Верди със Хворостовски (1).

Този лайтмотив е доразвит и в най-кратката - четвърта, част на стихосбирката. Чайковски се появява в книгата със своето безсмъртно „Лебедово езеро”.

Приказният мотив изглежда толкова реалистичен, че и читателят заживява с „наивната вяра” на поетесата, че „любовта ще победи”.

Темата за любовта като „рas de deux - написано за двама”, е продължена и в следващото стихотворение, където е пресъздаден сюжетът на този класически балет.

Финалът на книгата е романтично-идеалистичен и затова много красив. Очакваният Вълшебник се появява. Чудото на преобразяването се е случва. Злото е победено, любовта тържествува. И хоризонтът се „избистря”:

И хоризонтът се избистри
от отразена светлина
на чисти, животворни мисли,
от порива на любовта.

Още когато вземем в ръце малката по формат стихотворна сбирка на Бисерка Каменова „Мигът” с нежните бели цветя на корицата, оставаме с усещането, че държим нещо чисто, фино и деликатно.

И не оставаме излъгани. Книгата наистина е такава. Тя е „огледало на душата” на своя автор, истинска „роза на светлината” и „бисер под дъгата”.

Родена от любов, стихосбирката е изпълнена с много светлина, пролет и цъфтеж. Изключвайки няколкото зимни пейзажа, не откриваме други сезони освен възраждането на природата и човека, разцъфването на чувства, мечти и надежди.

Това е една светло-облагородяваща книга, говореща си не само с други текстове, но съградена от музика, танц и багри; дом от светлина, който приютява любовта и влюбените.

Стихосбирката е „честен и открит” разговор на поетесата със себе си и другите, споделяне на субективни истини, на разбирането, че чудото е в самите нас, че вярата, надеждата, любовта, но и смирението трябва да ръководят делата ни.

Отделните творби са в активен диалог помежду си, изграждат единен метасюжет в резултат най-вече на добре обмислената композиция на книгата. Любовта е видяна като преживяване, но и като смисъл.

Представена е като музика, но и като съвършен танц за двама, като обагрена в цветовете на дъгата живописна картина. Използваните символни, митологични, литературни, музикални образи и сюжети придават универсалност на текста, философска дълбочина.

В мига се срещат любовта, самопознанието, времето, значимите моменти в личната и колективната памет.

Така синтезът между личното и универсалното разширява хоризонтите на книгата. Концептуално значимо се оказва движението от битието към неговото осмисляне.

Преживяното води до прозрението, че любовта е главното основание за екзистенцията на Аза, че тя е неговото битие, но и свръхбитие. Тази философия не е натрапена на читателя чрез сложни конструкти, а може да бъде извлечена от посланията на книгата.

Стихотворната сбирка на Бисерка Каменова е приятен за четене текст, но с философски подтекст. Читателят трябва да е снабден с музикално-литературен ключ, за да осмисли книгата в дълбочина.

Поетесата - човек с широки познания и богата култура, с лекота прави препратки към литературни и музикални творби, произведения на изкуството и балетни спектакли.

Затова прочитът изисква полагането на текстовете до метатекстовете.

Само така може да се открехне вратата на този дом от светлина, да се види цялостната картина, да се прочете докрай музикалната партитура, в унес да се изтанцува валсът, на който ни кани книгата.