СТРАХ БОЖИ
- Добре дошъл, приятелю, писателю? - посрещна радушно в храма отец Стефан своя стар приятел Добри.
- Какъв писател съм аз? - възрази Добри. - Кой ме знае? Кой ме чете? Не съм сигурен дали и синовете ми са чели всички мои книги.
- Как да не си писател, имаш издадени книги, член си на един от писателските съюзи, по телевизията няколко пъти те показваха.
- И какво от това? Едни и същи имена се спрягат за писатели, абонирани са за всевъзможни награди, а такива като мен, които не се нагаждат към духа на времето, никой не ги забелязва. А ако действително се интересуваш как съм, ще ти кажа: Когато гледам на хората и на себе си като на герои в моите писания, на ставащото около мен и на собствените ми преживявания като на материал за бъдещите ми произведения, тогава ми е забавно, а когато се разтворя и потопя в действителността ми става тъжно и пусто.
- Да ти призная, бате Добри, и аз се усещам горе-долу като теб. В храма се чувствам някак си защитен, а изляза ли навън, колкото и да се опитвам да се изолирам от външния свят, невинаги успявам. Понякога се чувствам уязвим като гол охлюв. Изглежда вярата ми е слаба. Не мога сякаш да повторя с увереност думите на Псалмопевеца: „Господ е с мене, няма да се уплаша: какво ще ми стори човек?” Но стига съм се окайвал. Кажи ми какво те води насам?
- Както ти казах, отче, синовете ми не си падат много по книгите. Единият се занимава с компютри, другият - с търговия, а аз у дома имам богата библиотека. Като умра, все пак ще им е съвестно да изхвърлят книгите на боклука, нали баща им е бил писател и затова реших да ги освободя от тази тегоба и започнах да си раздавам книгите, че и на теб нося малко книги - и Добри извади от торбата си „Изповеди”-те на блажени Августин, есетата на Унамуно и няколко книги на Бердяев. - Ако пък ги имаш или си ги чел, тогава ги раздай на някого, който ще ги прочете и оцени.
- Да имам ги, но ще ги дам на някого, който има пропуски в общата си култура.
- Кой ли няма пропуски в общата си култура? Да ти призная и аз имам такива. И друго да ти кажа като на изповед: И аз напоследък малко чета, само книги на приятели, ако ми ги подарят. На младини се присмивах на един по-възрастен от мен писател, че не чете много книги. Знаеш ли какво ми каза той: „Аз съм чел достатъчно, време е вече мен да четат”. Та май заприличах на него. Добре сте вие, вярващите, имате си Книга, в която намирате отговори на всички въпроси, които ви вълнуват. И аз съм чел Библията, убедих се, че това е най-мъдрата Книга, но уви, не станах вярващ, а ми се искаше. Само от убеден неверник, какъвто бях по-рано, се превърнах в съмняващ се такъв. А баба ми, бедна полуграмотна селянка, която едва ли бе чела Библията, бе много вярваща и излъчваше някакво спокойствие, ведрина, умееше на всеки, дори и на този, който я е обидил, да каже блага дума, да му помогне да покаже доброто в себе си. Как не наследих поне малко от нейната вяра?
- Не си безверник, бате Добри, както твърдиш! Нали те познавам отдавна, пък и съм чел книгите ти, от тях лъха умиротворение и са наситени с човешка топлина и доброта. Някой беше казал, че има хора, които носят в сърцата си Бога, скрит от тяхното собствено съзнание. Ти, може би, си от тези хора!
- Превъзнасяш ме, отче! Още малко и ще ме изкараш ангел в плът. А знаеш ли колко ми е трудно да прекрача прага на храма, като си помисля само, че трябва да се изправя пред лика на Бога, на Майка Му и на светците? Имам чувството, че те ме гледат и съзират в мен цялата ми духовна нечистота. По ми е удобно и приятно да се срещам с теб в кафенето. Там няма кой да ме надзирава и изобличава. Е, хайде, със здраве и до скоро!
Отец Стефан се замисли над казаното от писателя. Добре би било, ако всички, които престъпваха прага на Божия дом, имаха такъв страх Божи като неговия приятел.
