Йордан Йорданов

Ален. Алест. Или червен. Така наричат конете със светлокафяв косъм. Нашият си дойде с името - Алчо. Бе купен от някакво далечно село.

Всички мъже в рода ни са имали коне. Алчо не вършеше някаква конкретна работа, но дядо ми смяташе, че един истински мъж трябва да има кон.

С моите 12 - 13 години приемах присъствието му за даденост и през летните ваканции се грижех за красивото животно.

На ярко слънце тялото му отразяваше лъчите и наистина червенееше. Не обичаше да го яздя, но никога не ме е хвърлял на земята. Най-добре се чувстваше впрегнат в каруца.

Тогава гордо вдигаше глава и минаваше в тръс през центъра на селото. Смело държах юздите и се оглеждах за някое момиче. Не всеки можеше да управлява Алчо…

Денят бе горещ и реших да отида за риба на близката до селото река. Непосредствено след широкия вир чакаха големи кефали. Разпрегнах Алчо и го оставих да пасе на една поляна до вира.

На плиткия бързей над дълбоката вода се бяха събрали жени от селото да перат вълната от остриганите руна на овцете. Носеха си плетени кошници и перяха в тях. Бурната вода отнасяше мръсотията във вира, където се утаяваше, а след това реката отново потичаше бистра.

Заметнах въдицата под вира и започнах да вадя лъскавите риби. Точно там реката завиваше, и до мен през дърветата достигаше шумното говорене на жените.

Основно обсъждаха какви манджи са сготвили или колко ги ядосват мъжете им. Понякога се извиваше и закачлива песен.

Скакалците, които използвах за стръв, привършиха и реших да сложа край на риболова. В торбата ми подскачаха десетина големи кефала. Полегнах под една сянка и съм задрямал…

Събудиха ме силни и неразбираеми крясъци. Веднага скочих и се огледах. Жените бяха наобиколили вира. Две от тях извлачваха от водата една друга, полуудавена.

Моят Алчо плуваше през вира. Над водата се виждаха само главата и част от гривата му, за която се държеше малко момиченце. Конят излезе от другата страна на реката и жените поеха детето. То бе силно изплашено и очевидно вкусът на речната вода не му харесваше.

Бързо преплувах през реката и хванах коня, който бе изплашен и се дърпаше. Помислих, че нещо е направил на детето, и очаквах гневът на жените да се стовари върху мен.

Тяхната реакция не закъсня. Когато напълно се убедиха, че на момиченцето нищо му няма, две от селянките се запътиха към мен. Аз държах изплашения кон и очаквах полагащия ми се шамар.

Вместо това, жените започнаха да прегръщат мен и коня. Дойдоха и останалите перачки. Майката на момиченцето целуна коня по челото и накара дъщеря си и тя да го помилва. Бавно започнах да разбирам…

Момиченцето играело заедно с майка си в плитката вода. Подмамено от една рибка, то тръгнало след нея и бързо било повлечено от бързея към вира.

Майка му тръгнала да го спасява и скочила в дълбокото. Тя не можела да плува и веднага потънала.

Нейна съседка успяла да я хване за роклята и да я издърпа обратно. Момиченцето, повлечено навътре, продължило да цапа с ръце и крака и се задържало на повърхността.

Жените се разкрещели за помощ, бягайки около вира. Никоя от тях не смеела да скочи във водата.

Алчо се изплашил от виковете и скочил в реката, въпреки че конете не обичат да влизат във вода. Но този вир сме го преплували много пъти заедно и едно от нещата, с които се гордея, е, че мога да плувам на кон.

Влизайки във водата, Алчо случайно пресякъл пътя на давещото се дете и то се хванало за гривата му. Аз видях момента, в който излизаха заедно.

Жените обаче имаха своя версия. Според тях, когато конят видял давещото се дете, сам скочил, за да го спаси. Въобще не бил изплашен от виковете.

Замълчах. Знаех, че конете не са особено умни животни. Всички тревопасни имат нужда от толкова мозък, колкото да се сетят да си наведат главата да пасат.

Повече природата не им е дала, въпреки че е била по-щедра с хищниците. С присъщата си комбинативност и хитрост те могат да намерят и издебнат плячката. Неслучайно най-умните домашни животни са кучетата. А вълка даже не може да се види в гората…

Историята за коня спасител бързо се разчу из селото. Всички се изредиха да видят и пипнат Алчо. Бащата на спасеното момиченце направи курбан и ни донесе цяло изпечено агне.

На коня докара шест чувала с овес и обеща, че още ще достави. От градския вестник снимаха Алчо и написаха статия за коня спасител.

Исках и мен да снимат, но казаха, че пак ще дойдат, за да направят разширен репортаж как момче е обучило коня си да спасява деца.

Дядо ми знаеше истината, но и той си замълча и само леко се подсмихваше, когато някой негов приятел искаше да го почерпи в кръчмата.

Аз пък получих свободата да ходя с коня по реката и да ловя риба, когато поискам.

***
Денят бе облачен и бързо тръгнах с четириногия си приятел. Точно в такова време рибата кълвеше най-силно. Оставих го на една полянка до реката да пасе и развълнуван метнах въдицата.

Рибите започнаха да забиват плувката. Предстоящият дъжд ги караше яростно да се хранят. Бързо откачах поредната каракуда и отново замятах. Облаците се сгъстиха. Трябваше да се прибирам, но рибата не спираше да кълве.

Първата гръмотевица раздра небето. Веднага след нея последваха още няколко. Събрах рибите и въдицата.

Отидох да прибера коня, докато не е заваляло, но него го нямаше. Търсех го напразно и на съседната поляна. Помислих си, че сигурно гръмотевицата го е подплашила и той е хукнал нанякъде.

Изведнъж заваля. Успях да се скрия под една топола. Дъждът бе силен и продължи повече от час. Когато спря, вече се бе стъмнило. Изплаших се.

Стоях в тъмното мокър и сам. Нямаше много за мислене и бързо тръгнах към село. Дядо ме чакаше пред портата по-уплашен от мен.

Влязох да преоблека мокрите си дрехи и разказах за изчезването. Той ме успокои, че нищо страшно не е станало и утре ще намерим Алчо.

В гората няма вълци и нищо лошо не може да му се случи. Важното е, че аз съм се прибрал жив и здрав.

Тази нощ почти не спах. Даже сънувах, че конят е избягал в съседното село и там местните цигани са го намерили и направили на суджук.

На сутринта тръгнахме с едно късо въженце. Трябваше с нещо да го вържем. В дъжда бях загубил моето. Обиколихме всички близки до реката поляни.

Коня го нямаше. Дядо ми не се ядоса и тръгнахме към една царевична нива. Царевицата бе станала висока повече от два метра. Конете обичат царевица и очаквахме там да го намерим.

Разделихме се и тръгнахме по редовете. Аз пръв стигнах до другия край и извиках на дядо. Той не ми отговори. Още веднъж извиках и пак нищо.

Тръгнах обратно и го видях. Дядо стоеше до падналия кон и гледаше кръвта, която беше изтекла от продупчената с куршум глава на животното.

Потресен от гледката, възрастният мъж мълчаливо премисляше случилото се. Аз се опитах да кажа нещо, но също млъкнах. Някой беше застрелял моя приятел…

След като разбрахме какво се е случило, дядо ми каза да остана при убитото животно, и замина към село. Върна се с няколко мъже и една каруца. Натовариха коня и тръгнахме обратно към къщи.

Историята се оказа много банална. Нивата с царевица често била нападана и опустошавана от диви прасета. Собственикът й - бай Петър, не издържал и решил вечерта да спи на нивата.

Взел си ловната пушка и поканил и съседа си бай Стефан да му прави компания в гората. Не пропуснали да вземат обилно количество мезе и домашна ракия.

По някое време чули шум в нивата. Веднага решили, че са прасета, и изстреляли всичките патрони по посока на шума.

Един от куршумите срещнал челото на Алчо. Когато видели какво са направили, подпийналите старци се уплашили и се прибрали в село.

Дядо ми знаеше на кого е нивата, и направо отиде при бай Петър. Той без много увъртане си признал за грешката и обещал на дядо ми, че ще плати коня. И го помолил да не се обажда в милицията.

Докарахме застреляното добиче вкъщи и започна неговото разфасоване. По българските села суджук се правеше от телешко и свинско месо.

Конското и магарешкото не бяха много на почит, но суджукът стана неочаквано вкусен и дядо раздаде част от него на приятели.

Всички го харесаха. Даже даде и на бай Петър. Той пък му обеща, че още утре ще отиде до банката в града, за да изтегли пари за нов кон…

Аз отказах да опитам от суджука, но занесох едно парче на жената, чието дете Алчо спаси от удавяне.

Разделих се окончателно с мечтата да напишат статия как съм научил коня си да спасява деца. Исках да покажа вестника на едно момиче, което си бях харесал…

От Алчо ми останаха два спомена.

Първият е една избледняла снимка от времето, когато плувах с него през реката.

А вторият се появява всеки път, когато се срещна с онова момиченце - вече самата тя баба с внуци, което Алчо спаси в реката.

Случайно или не…