ГОРЧИВ СМЯХ
Една вечер през есента на 1935 година бях поканен в редакцията на излизащия тогава хумористичен вестник „К’во да е”, която се помещаваше в Мировянски хан на ул. „Ломска”.
Другарите от редакцията на вестника бяха в пълен състав. Някои от тях познавах, а други - не. Между тези, които познавах вече, бяха Ангел Георгиев, понастоящем секретар на Съюза на българските журналисти, Райко Бъчваров, печатар и един от издателите на вестника.
Отговорен редактор, на чието име бе разрешен вестникът, беше С. Д., старец. С брадичка „ала Георги Кирков”, с живи очи и усмивка, която се появяваше често под посивелия от годините мустак.
Целта на срещата бе да бъда привлечен за сътрудник.
Предложих вместо „К’во да е” да се излезе с друг хумористичен вестник, който да продължи традициите на заострения политически класов хумор на „Червен смях”, „Звънар” и „Жупел”. Бай Ангел се хвана веднага за това ми предложение и застана на моя страна.
Постави се на обсъждане и се реши „К’во да е” да спре и още в първите дни на новата 1936 година да започне издаването на нов хумористичен вестник. Направихме и кръщението.
Така се замисли и започна да излиза „Горчив смях”, чието име по асоциация напомняше „Червен смях”.
Под заглавното име на вестника стоеше пак като поставен редактор дядо Казанкалов. Всъщност за редактор на вестника бях определен аз и пишех под известния от онова време псевдоним Ничи Север, а съредактор бе бай Ангел, който сътрудничеше с псевдонима Моя милост.
Директорът на изданието бе Гаврил Начков, чрез когото се субсидираше вестникът и в чиято кантара на ул. „Богомил” 52 се разположи редакцията.
В противовес на блудкавия и самоцелен хумор, в противовес на хумора с назадничави тенденции, „Горчив смях”, въпреки всички трудности, застана на страната на народа.
Винаги политически заострен и горчив, „Горчив смях” обединяваше прогресивните хумористични творци.
В страниците на вестника се появяваха творбите на Крупен (Крум Пенев), Нибен (Хаим Бенадов), Федя Рум (Тотю Белчев). Косе Босе (Коста Стефанов), Страхил (Неделчо Бранев), Стахотин (К. Коняров), Пурпурни (Любомир Дойчев) и др., чиито имена бяха известни на прогресивния читател.
В „Горчив смях” се появиха едни от първите хумористични творби на Крум Григоров, Боян Балабанов, Георги Авгарски и Куцият (Илия Бояджиев), който впоследствие стана един от най-редовните сътрудници на „Хоровод” и даде високо художествени творби, но към когото след 9 септември никой не прояви грижа за включването му в „Стършел”.
В „Горчив смях” за пръв път печата хумористични стихове и геройски загиналият в борбата срещу фашизма Кирил Маджаров, под псевдоним К. Николин.
Редовни сътрудници на вестника бяха карикатуристите - народният художник Стоян Венев и Васил Виденов. Не беше лека и тяхната работа. Често пъти трябваше карикатурите да се работят на линолеум, за да не се разходват много средства за цинкографски клишета.
Тежка беше работата на редакцията не само поради техническите затруднения, но и поради цензурата.
Ние обаче не отстъпихме от позициите си, стараехме се въпреки всичко хуморът ни да бълва огън и жупел срещу враговете на народа.
Веднъж цензурата бе зачеркнала почти целия вестник, тъй като се бяхме горчиво пошегували със самия цензурен институт.
Явих се при началника Каран Алтимиров и поисках обяснение защо целият вестник е унищожен.
- Нахалството и безочието ви отива дотам, че се подигравате и с контрола на печата, като го наричате „цензура” - изръмжа Алтимиров.
Опитах се да обясня, че разлика не виждаме в понятията контрола и цензура и че като се шегуваме с министри, с други обществени особи, защо да не е позволено да позакачим на шега и тях.
- Шега в комунистите няма и скоро на вестника ще му вадим сметката.
Спорът отиде дотам, че господин началникът, зачервенял като божур от „нахалното” ми държане, повика полицай да ме изхвърли от кабинета му.
Това беше през 1937 година.
Не дълго след тая ни любезна среща вестник „Горчив смях” бе сложен в списъка на 17-те комунистически вестници, които по нареждане на фашистката власт бяха спрени.
