Поезия и съдба

Димитър Осинин

Трагично загиналият руски поет Сергей Есенин казва, че поетът идва на света „всичко да разбере и нищо да не вземе”.

Тази безсебична любознателност беше присъща и на нашия Ракитин, загинал също тъй трагично.

Обаче, странно звучи за него това „трагично загинал” . Докато в творчеството на Есенина се предчувстваше катастрофата, докато той изживяваше трагизма на силно раздвоение между два свята, с един от които го свързваше дарбата, а към другия го влечеше съзнанието, Ракитин беше изцяло, по дарба и съзнание, син на улегналото предивоенно време, тъй близко по години и тъй далечно по характер от днешното.

То беше времето на девствените ягодни поляни (земелният въпрос още не беше изострен!), на още неразклатени вери, на хрисими отношения, време чуждо на острите вражди и братоубийства, които характеризират днешните дни.

Ракитин бе и по поезия, и по характер син на онова по-спокойно време. И толкова по-неочаквана бе вестта за неговият особен край.

Тази вест потресе съвестта на мислеща България, и неговото погребение се превърна в буен митинг срещу безогледното отнасяне у нас към духовните творци.

Но тази особена смърт изведнъж подчерта поезията на Ракитина, скъси и изправи пътя между нея и общественото съзнание, който иначе щеше да бъде по-дълъг и криволичест.

Ракитин се роди в Балкана (с. Лъжене, Ботевградско, 1885 г.), но животът го свали в равнината, и той докрай остана в тишината на полския град.

„В тишината” в най-широк смисъл на думата. В града, както и в селото, има и тревоги, остри противоречия и сблъсквания, но поетът инстинктивно се пазеше от тях.

Названието на сбирката „В тишината на далечния град” (1923) е не само име, но и символ на Ракитиновата поезия. Той обичаше тишината на обстановката и душевната тишина:

Моят мир е тишината чудна
на домът прихлупен и затворен.
В него мре без ек денят просторен,
и нощта със призраци е будна.
(„В стария дом”)

Склонността към пълна тишина го отвежда към старината, в следите на отминалия живот, към света на призраците.

Ясно е, че това не е тишината, на чиито длани крепне бурята, а тишината на мъртвилото, в която не стигат остри звуци от живия живот.

„Омагьосан от някаква тайна”, Ракитин обича старите домове, и то вечерните часове в тях, когато

в царството на мрака умълчано
старината златна оживява.
(„Цветя из моите градини”)

Нему са близки до сърцето старите предмети, които пазят следи от минал живот. В едно от последните си стихотворения - „Старите неща” („Капят листата”) - той изповядва:

Като в храм със страхопочитание
стоя сред старите предмети.
Те сякаш че са гробници, що пазят
прахът блажен на миналото свето,
на странен свой език ми те приказват,
разбиран само от сърцето.

Така Ракитин остана не в живота, не и пред него, обясняващ и насочващ, а след него, извън него, като плах съзерцател.

Като „старите моми” (В тишината на далечния град”), които весден гледат през прозорците, „как с буен шум тече край тях живота”, и той остана докрай страничен наблюдател на живота.

Така и „старият часовник” („В тишината…”), който „времето спокойно мери”, без да му се отрази напредващия живот, става символ на неговата поезия.

В силата на същото отбягване социалните тревоги и бягство в миналото, той дава голямо място в своята поезия на обичайната народна старина, тъй близка до неговото светоусещане, пък дори и светоглед.

Най-здравото и общозначимо в поезията на Ракитина са песните му за природата. Те представят и най-голям дял от творчеството му и натягат в определението му.

Ако поетите клонят главно към двете крайности - общество и природа - за него е безспорно, че той е изключително поет на природата.

За това говори не само количеството на мотивите из природата, такъв го определят не само повечето от наименованията на сбирките му, а също и това, че чувството му обикновено следва кръговрата на годишните времена.

Едни сбирки изцяло представят пролет, лято, есен, зима, а други се явяват като продължение една на друга.

Най-богато природата е отседнала в сбирките: „Златни нишки” (1920), „Слънчеви люлки”, „Пролет при Вит” (1929) и „Дунавски сонети” (1930).

Ракитин обича природата поради същите причини, по които отбягва обществения живот: обича я заради спокойствието, което му предлага. За човека изобщо няма по-добра целителка на душевни рани от природата.

Нейната свежести е онази жива вода, за която се разказва в приказките. Не току тъй самодивските езера за възвръщане на младостта са в най-скритите пазви на планината.

В природата повече от някъде Ракитин се чувства в царството на незаинтересованата мечтателност, тук той е много повече у дома си, тук по-чувствително „животът е може би сън”.

Той обича „самотността в полето”, която „като ласка му отваря сърцето”: „Като душа отворена и чиста на мил другар си ти, о, равнина!” В полето неговите вопли се пръскат „като роса”, и скръбта му „като мъгла изчезва”.

Природата е най-удобна среда за сладко безделие, за несмущаван унес. А как приятно унася пътуването с кола през равнината!

Кому не е позната онази сладка полудрямка, която плете мрежата на чудни блянове, така хубаво изразена в Гоголевите „Мъртви души”! Неин припев намираме и у Ракитина.

Хубаво изпятата песен за природата сама става природа, сама е дъхава китка теменуги, слънчева ливада, огромен простор, сама е свежест и целебна отпочивка, когато природата остава недостъпна, а никъде в нашата поезия природата не оживява с толкова разнообразие, с такава свежест, както у Ракитина.

Особено природата на равнината, на свидната нам Дунавска равнина.

Равнината има чудно богат живот, останал незасегнат до Ракитина. Нито Вазов, най-широко обхванал нашата природа, почувства и възпя равнината.

Нейните просторни гледки и дълбоки настроения, смъглени от тънката пелена на тиха скръб, шепотът на пространните нивя и тревожния ропот на тъмните като море кукурузи, нейната родилна тайна, мълчанието й - тях засегна, макар и да не ги изчерпа, Ракитин.

И с право той трябва да бъде признат предимно като поет на равнината.

Първото, което се хвърля в очи у равнината, е просторът. И тоя простор най-често е „океан от зеленина”, „море от вретенили ниви”, които по-късно се превръщат в „море от разтопено злато чисто”; тук, като по море кораби, често се носят облачета бели, и като златен мост се извива дъга; някъде като остров се тъмнее гора, зеленее се тръстика, мярка се полско село.

Ракитин не само е дал в поезията си множество черти на равнината, но е отразил и целият й богат живот.

За него тя е нещо живо - и нейният живот се движи успоредно с годишните времена, с хода на денонощието, с дъждове, слънчеви дни и засуха.

Ето го утрото на равнината. Косът-скитник възвестява пристигането на пролетта. Тя идва изведнъж, неочаквано и прави чудо.

След тоя пръв момент на пробуда се показва „слънцето-юначина”, то мята огнени стрели, „в пътя му покланят се покорно развети знамената от мъгли”.

Започва се живот, гъмжене, разлива се животворна топлина, „изпуща чернозема пара, и младий лес гърми от звънци” („Цветя из моите градини”).

Там са стадата, там е и овчарската свирка, с която времето минава неусетно - простата цафара, чрез която „плаче, радва се, приказва душата необятна на полята” („Пролет при Вит”).

Дните течат неусетно, всеки ден става по някое ново чудо. След всяка дремна пролетта се събужда в по-ново великолепие, тя вижда:

във цветя превърнати мечтите,
и въздишките си - в пеперуди.
(„Златни нишки”)

Земята е жена, която тръпне от оплодителни тръпки, дишането й е топло, задъхано. - Равнината захваща богат, пълнокръвен живот, тя цялата тупти като огромно сърце. Гъмжат шумове, пъстреят многоцветия, трептят миражи над припламнали угари.

Празна била картината на равнината без помощниците на селяка, търпеливите като него волове.

Те също са унесени и упоени от живота на равнината. По цели дни напъват шияви вратове, теглят дълги бразди, и не видиш кога цялата равнина почернее, прясно разорана. Разсипала се е черната пръст, свежите бразди лъхат земна мирис, угарта диша като жива.

Цял ден сеячът е крачил подир плуга и с отмерена ръка е пръскал зърнести семена. Ето вече свечерява, „денят прибира златното си рало”, и на вечерната зара израства исполинският ръст на сеяча, великият свещенодеец:

И в мека мантия от здрачевина
един сеяч израства в ширинето
и с шепа хвърля светли семена
из нивата безкрайна на небето.
(„Пролет при Вит”)

Тъй с помощта на сеяча, на слънцето и дъждовете равнината ден из ден по-хубаво се облича в атлазената премяна на избуяли жита. „Ръжта цъфти”.

Полето блика от преляла радост, като момък е запял през равнината Вит. Чуден е пладнешкият покой на такава равнина. Настава тайнствен час на странна тишина.

Застанал в ливадите, щъркът с почуда протяга шия, сякаш дочува невидими стъпки. Сякаш -

над ниви умълчани в сладки тръпки
незрим минава някой - тих и благ.
(„Пролет при Вит”)

А просторната вечер представя равнината в друго осветление и в друго настроение. Идва часът на неизразимата печал, на дългата безмълвна размисъл, часът на вечерната мъдрост.

Този час, величествен и на море и в планина, никъде не е така дълбокомислен, както в равнината. Тогава тя наистина се превръща в огромен, хубаво изписан храм:

Звъни вечерня. Как е тихо, свято!
Зелений шир е сякаш храм огромен.
Там яркото на залез-слънце злато
пилее чар от някогашен спомен.
Между живот и смърт часът е странен -
растат и плуват сенки из простори.
Молитвеният зов на звън камбанен
възправи листи и треви нагоре.
Слухти небето багрово и низко
и пее необятен дух набожно,
че щастието е тъй близко, близко,
че на земята тук е то възможно.
(„Пролет при Вит”)

За поезията на Ракитина е характерна богатата багреност. Той има остър поглед за многоцветието, особено през вечерните часове.

Полските вечери са получили у него много изображения. Още в първата му сбирка („Под цъфналите вишни” -1909) намираме широка картина, обхванала характерностите на полския живот.

Но равнината знае и тревожни моменти - градушки, суша - знае страхове, когато „на жита в песента разляна съска смътна никаква тревога”, когато „тътнат колесници, бич плющи, и чудовища небето стягат”.

Тогава картината вече се променя. Вместо благословии се говори за проклятия. При суша - всичко потъва в скръбна тишина.

Цялото поле се превръща на жалба, израз на която става овчарската свирка. Тогава и Вит, буйният веселяк през пролетта, „умира бавно”.

Мъчно е да се изчерпи цялото богатство на Ракитиновата поезия за равнината. Но и тук той остана верен на себе си: не докосна онова тревожно в нейния живот, което е в човека, зависи от него и може да се премахне или смекчи.

Теглото на равнината, трагедиите на нейните труженици са останали извън обсега на Ракитиновата поезия. Трудът, доколкото е засегнат, е даден идилично.

Трудът, като тегло, благодарение на условията, не се вижда. Ежбите и враждите не са стигнали до ухото на поета.

За него, пред гледката на полето, „хората се чувстват като братя, в тях свети по едно голямо слънце”.

Посочвайки това, ние не сме в правото си да го упрекваме: той само е останал послушен на творческата си природа. И тъкмо благодарение на тази вярност, ние имаме налице една богата поезия на равнината.

Ще се намери друг да направи крачка напред, да допълни онова, което не се е удало на съзерцателя от предивоенното време Ракитин.

Колкото, обаче, да отбягваше инстинктивно тревогата на обществения живот, Ракитин не смогна докрай да й убегне, и трябваше неподготвен да й се противопостави, да загине от нея.

Мотивите на неговата поезия са доста многобройни. Ала не всички са тъй значителни, за да влязат в един поглед, който тегли най-едрите линии.

Но един дори бегъл поглед върху тази поезия не може да отмине въпроса за тревогата, която неочаквано свали поета в гроба и прекрати творчеството му на върха на разцвета.

Ракитин започна жизнерадостно: с цъфнали вишни, мечти, надежди, любов - като всеки, който е имал нещастието да се роди и да се поддаде на лъжовния глас на живота.

Той живя и пя усамотено, без да вдига шум около себе си. Едно скромно тържество отбележи в Плевен 25-годишния му творчески живот, и малко след това, съвсем неочаквано, се пръсна новината за едно загадъчно „слизане” от влака в тунел № 3 при Реброво, на 3 май 1934 г.

Тишина, тишина - и внезапен трагичен вик! Ето биографията на Ракитина.

Но в тази тишина не липсваха и тревожни загатвания. За пръв път те се появяват чувствително в сбирката „На една струна” (1923).

Поетът чувства вече някаква тревога от хода на живота, заговорва за успокояващата Лета, калето е тайнственият остров на смъртта - „нашият последен блян”.

Химната почва да се превръща в погребален марш. Полъх на смърт се долавя в полето и в уличната мълва. В безсънна нощ го спохожда желанието да заспи и да не се събуди пак. Желае смъртта да дойде отведнъж, а не бавно.

Залезът напомня на поета, че и той, примирен, така ще изчезне във „великото нищо”.

Сънят най-къс е път към оня дивен кът,
де не копней духът по светло въжделение,
тъги го не разяждат, злоби не гнетят,
на кръст го не разпъва мрачното съмнение.
Изпил до дъно земната горчивина
и разпилял душата си по много вери,
на непробудний сън към дивната страна,
о, смърт, ти царските ще ми отвориш двери.

Твърде много са сгъстени черните бои в тази сбирка. Сякаш поетът вече никога не ще намери сили да се освободи от мисълта за смъртта. А скръбта е искрена, заразяваща.

Тук трябва да има по-осезателни причини, отколкото обикновеното за всички угасване на младостта, трябва да има частна причина, която само една подробна биография на поета може да ни разкрие.

Някоя временна причина, понеже след това Ракитин ни даде жизнерадостна поезия, даде ни чудната „Пролет при Вит” (1920).

В 1933 г. излезе сбирката „Капят листата”, в която още по-мрачно е продължено настроението от „На една струна”.

Тя е и последна сбирка, стъкмена от поета. Като допълнение към нея отива издадената тази година от „Хемус” „Черни мъниста”.

„Капят листата” може с право да се нарече златна урна на Ракитиновата душа. За фон и тук служи природата. Но сега в нея лъха безнадеждност.

Звучението тук е по-отчетливо, стихът по-зрял.

Есените, в които душата се унасяше в сладки мечтания, са далеч. Сега „желанията вече са излишни” („Черни мъниста”).

Поетът страда, нещо е изневерено и обидено в него, навред го преследва „съмнение зловещо” („Черни мъниста”). Вече просторният залез не говори, че щастието е близко и възможно, а откръща вопъл от сломената душа:

да бъде слънчев моя блян последен,
да бъде лека вечната ми нощ.

Притихналата равнина напомня погребално мълчание, сякаш присъства на панихида („Капят листата”). Животът е „дребнав, пълен е с „лукавства, злоби и лъжи”, „тревожен с хули и обиди”, душата му е сама, „за блага думица жадува”, „Без време гробът ще погълне дух свободен, честен - но кой ще жали?” („Капят листата”). Изгонен из тишината и спокойствието, поетът вече цял се превръща в страх и подозрение:

Тъй падат капките от дървесата,
като че някой дебне ме в тъмата
(„Капят листата”).

Тишината става вече несвъртна, тя е „ад”. Само гробът може да спаси една така заплетена душа. И как силно звучи прощалната му песен („Черни мъниста”):

Коварство с подлост ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук.

В делнични грижи бях безгрижен,
от малкото доволен бях,
у всекиго аз виждах ближен,
врагът си даже не проклех.

Прости, земя ти моя родна,
прости, есенен шир златист.
О, Господи, с душа свободна
при тебе ида - горд и чист.

Милиони животи биват разбивани по този начин, недоживени, недоизкарани. Та има ли някой, който да смее да се похвали с щастие и пълносмислен живот!

Съдбата на тези милиони Ракитин отрази в този скръбен дял на поезията си, личен, но и с общо значение.

Мнозина ще намерят съзвучие между изразеното от него и своето преживяване и ще се утешат чрез добре изпитата чужда скръб.

Бурните настроения бяха чужди на Ракитина, оттам и липсата на дълбочина в поезията му. Но тази липса се заменя с искреност и непосредствен израз на чувството, със свежи, като непобутнати с ръка картини.

Непосредственост в чувство и форма - ето що характеризира неговата поезия. Покрай строго изисканата поезия, с тънко обработена форма, и тази има своето място. В нея човек се чувства напълно като у дома си и сладко отдъхва.

В Ракитиновата поезия за природата ние се чувстваме посред натежал от свободно израсли цветя и треви слог, където така сладко, така целебно се почива.

Там има толкова много от онова, до което нямаме възможност непосредствено да идем, и много от което чезне от година на година.

——————-

сп. „Изкуство и критика‘, бр. 5, май 1938 г.