Продрум Димов

В паметта ми нерядко оживяват ентусиазираните августовски дни на далечната 1946 година, когато родното ми село Лесичово, Пазарджишко, беше обхванато от предизвикателната кампания, посветена на предстоящия референдум за изпращане в историята на Кобургската династия.

В разгърналата се еуфория не останахме безразлични и ние, децата, пеейки току-що родилата се тогава песен: „На царизма смърт в страна ни родна! Да живей, живей република народна!”.

А главната ни улица беше плувнала в сатирични картини и карикатури, осмиващи и приковаващи на позорния стълб монархическия институт, причинил неизброими злини и страдания на онеправдания ни народ.

Тогава селяните, а и ние, малчуганите, не се интересувахме от техните даровити творци, но мнозина бяха завладени от неотразимото покоряващо въздействие на залепените плакати и афиши по стените.

В тези незабравими мигове за пръв път се докоснахме до тези атрактивни творби на именитите ни художници Илия Бешков и Борис Ангелушев, чиито имена едва ли са говорели нещо на обикновените потребители и почитатели на село.

Но впечатляващият им художествен език заставяше мнозина да се спират и вглеждат изпитателно в гротескните досадни физиономии на омразния Фердинанд и лицемерния му наследник - цар Борис III.

Не беше пренебрегнат и маловръстния Симеончо, който беше грабнал вече царската корона, с която се раздели завинаги на 8 септември 1946 г.

Но това нямаше да му попречи след време да се налапа от поднесените му на тепсия имоти от продажните ни управляващи върхушки. Но това е друга тема за разговор.

Този някогашен карикатурен предизборен свят беше за мен и първата ми среща с големия ни художник от Долни Дъбник, Плевенско /днес град/.

А след време, с физическото ми и духовно възмъжаване все повече ме грабваше неустоимата магия на привлекателния му творчески свят.

Често разглеждах ненаситно и не можех да отлепя очи от смайващите му карикатури и илюстрации.

Затова и с удоволствие потъвах в книги и албуми, населени с обичайните му магнетични творения. За допълване, обаче, на бедните ми представи за него в човешки план ми помогнаха разговорите, които имах навремето за него с Христо Радевски.

От близките му отношения с художника почувствах силно впечатляващата скромност и богатството на народната му душевност.

А от близките ми контакти с неговите възпитаници от Художествената академия Борис Димовски, Димитър Коприщенов, Георги Недялков и Цветан Радулов разбрах колко значима е била неговата роля за солидната подготовка, която са получили като студенти - основа, която е стимулирала разгръщането на творческия им потенциал и осигурила успешното им професионално развитие в света на родното ни изобразително изкуство.

Но да си припомним откъде и как е тръгнал големият ни художник, за да се извиси като една от най-ярките фигури на върха на българското изобразително изкуство.

Илия Бешков Дунов е роден на 24 юли 1901 г. в с. Долни Дъбник, Плевенско. Той е петото и последно дете, след една сестра и трима братя в семейството на Бешко и Пана Дунови.

И както свидетелстват неговите биографи, бащата Бешко Дунов е от заможна фамилия, инициативен водач в земеделското движение и като депутат в Народното събрание е допринесъл за всестранното развитие и издигане на родното му село.

Политическата ориентация на предприемчивия баща е повлияла за привързването и на бъдещия художник към идеите и борбите на БЗНС.

Майката е от буден род, свързан с комитета, създаден от Левски, което пък го приобщава към свободолюбивите среди на народа ни.

Изключително ученолюбив, през 1917 г. завършва Лозаро-винарското училище в Плевен, но още като гимназист рисува шаржове, някои от които приемат с открито раздразнение тези негови изненадващи творчески прояви, какъвто е случаят с учителя му по литература, известният поет Никола Ракитин.

Почувствал се засегнат от този изненадващ жест на своя ученик, той изразил даже пред директора негодуванието си, но скоро нещата се уталожват.

Нещо повече, в училището се организира изложба с направените шаржове, която предизвиква внезапен интерес не само под стряхата на училището, но скоро нашумява и в културните среди на местната общественост.

Междувременно, увлечен във водите на бързо разрастващото се по онова време земеделско движение, се заема и създава земеделска младежка дружба в родното си място.

За високите градуси на политическата атмосфера добивам известна представа и от неговите спомени: „Селото ни - пише той - бе разделено на радослависти и земеделци. Земеделците ги водеше баща ми, къщата ни беше надупчена от куршуми. Заплашваха ни с какво ли не. В семейството ни нямаше аполитичен човек. Какво чудо, че и аз не бях аполитичен човек, че свикнах да се набърквам във всяка каша.”

Така или иначе, в началото невероятното му сродяване и с книгата изненадващо го прави студент по право през 1918-20 г. в Юридическия факултет на Софийския университет.

Но, за съжаление, през 1921 г. баща му умира ненадейно и поради липса на средства напуска София, връща се в Долни Дъбник, където работи като учител, за да помага на семейството си.

В това отношение и неговата скромна подкрепа била решаваща за брат му Иван, изпратен от баща им да учи финанси в Лайпциг.

Стъпил на краката си донякъде икономически, решава да продължи образованието си, но на него му се отдава не само рисуването, но и музиката и се двоуми по кой път да поеме.

И през 1921 г., след като е приет и в двете висши училища, надделява афинитетът му към изкуството на Ван Гог и постъпва в Художествената академия. Започва да учи в класа по живопис на проф. Никола Маринов.

През 1922 г. заедно с група студенти, водени от проф. Никола Ганушев, посещават Гърция и Италия, за да се докоснат до големия свят на изкуството.

И още през студентството му у него се заражда неудържимият пиетет към творчеството на Домие, Гоя, Хогарт, които приема едва ли не като богове, творци - образец в областта на сатирата.

И това определя окончателно пътя на творческата му ориентация. И неслучайно още като студент започва да сътрудничи с карикатури в тогавашната периодика: „Звънар”, „Маскарад”, „Българан”, „Вик”.

Тук му е мястото да се отбележи, че като карикатурист Бешков прави първите свои публикации през 1922 г. в земеделското хумористично списание „Див дядо”.

А водещи творчески позиции постига с актуалните си карикатури и сатирични рисунки, публикувани във в. „Пладне” през 1928-34 г.

„Аз бях - спомня си той - журналист и карикатурист. Друг не можех да бъда. Такъв бях нужен и такъв станах.”

Много от неговите творби бичуват с острия си разобличителен език пагубната лицемерна политика на Кобургската династия.

В това отношение особено силно впечатляваща е карикатурата, отразяваща мракобесническия лик на Фердинанд, анотирана с текста: „Ликвидаторът на три поколения начело на четвъртото.” - поместена на 22 април 1934 г. във в. „Пладне”.

Не по-малко е стряскаща острата му сатирична творба „Отговор на тронното слово”, удостоена с внимание пак във в. „Пладне” на 18 октомври 1931 г.

Едва ли има по-силно въздействаща карикатура в нашия печат, сурово осъждаща кръвожадния зверски образ на премиера-кръволок, разправил се варварски с Александър Стамболийски и законно избраното му правителство.

За съжаление, цензурата през 30-те години е посрещала на нож негови карикатури, осъждащи авторитарното управление на цар Борис III у нас, който най-безцеремонно отхвърля прилагането на Търновската конституция.

Но големият ни художник не прощава на самозабравилия се монарх, сътворявайки своята забележителна карикатура „Отвличането на Конституцията”, придружена от текста: „Кой пък ще се сети, че Аз съм я откраднал!”.

Същата е укривана до 9 септември 1944 г. и е видяла бял свят чак на 21 октомври с. г. във в. „Земеделско знаме”.

Както виждаме, това се споделя и от неговите изследователи, животът на Бешков е политическата история на България след 1923 г., отразена в неговата „журналистика”.

Пък и той сам така назовава карикатурите си, които се заселват по страниците на вестниците, а те, според него са и „най-достъпната изложбена зала”.

Неговото творчество е един своевременно реагиращ сатиричен барометър на шеметно развиващите се политически събития през годините.

Пътьом, още като студент, младият Бешков е подклаждал творческото си вдъхновение, търсейки подходяща житейска спътница.

И връщайки лентата назад, се озоваваме на новогодишното студентско празненство през 1926 г.

Тогава има щастието да се запознае с бъдещата си съпруга Анастасия Попова от Добрич, студентка по математика в Софийския университет.

Тази млада добруджанка става голямата му и единствена любов. С нея сключват брак през 1931 г. и ще го стопля до сетния му земен ден на 23 януари 1958 г.

Макар и сродяван с журналистическия ни свят, Бешков се нуждаел от по-сигурно препитание и през 1926-27 г. е работел като учител в столичните Първа и Трета девическа гимназии.

Междувременно илюстрира и детски книжки, защото винаги е питаел ненаситна обич към децата, пък и с това е подкрепял скромния си домашен бюджет.

Но журналистиката сетне се оказва за него не само поле за творческа реализация, но и област, която му предлага по-надеждно препитание.

Затова му светва пред очите, когато от 1928 г. е назначен за щатен карикатурист на в. „Пладне”, където е изцяло в стихията си до 1934 г.

Това е периодът, в който художникът възмъжава като творец и гражданин, с непоклатима, неизкоренима политическа позиция.

И все пак се чуди: „Как съм имал кураж да се обявявам против царя, против прокурора, против цензурата?!” Сигурно съм бил убеден, че това е от полза на народа…”.

Погледнат в човешки план, Бешков е бил със силно вродено чувство да обича хората, особено високо е ценял отношенията с най-близките си приятели.

А когато през 1929 г. умира внезапно художникът Иван Милев, с когото са живеели като студенти в една стая, дълго се чувства съкрушен и не може да дойде на себе си.

По принцип не е приемал самотата, от която се е спасявал, търсейки близост със сродни души.

И ми се струва, че се е чувствал на върха на щастието си, когато още в началото на 30-те години случаят ги среща с пристигналия от Бургас в столицата Константин Петканов.

Двамата се сближават във време, когато са си извоювали вече престижно присъствие в тогавашния си национален духовен живот.

Нашумелият карикатурист е обзет от неукротимата гравитация, породена от творчеството на писателя, което му допада не само в човешки план, но и в сюжетно-тематичен аспект.

Те просто не могат един без друг. И когато не могат да се срещнат, си пишат писма, за да споделят нахлулите вълнения, тревоги и творчески намерения, разбира се.

Взаимността е неделима част от тяхното всекидневие: „Не бива - пише Бешков в едно писмо от Париж - само да се срещаме, а да бъдем заедно…”.

А през 30-те години Бешков се извисява не само с утвърдена привлекателна творческа физиономия, но и с невероятната си творческа активност.

Привлечен е за член на движението „Родно изкуство”, чиято цел е завръщане към националните ни корени. Именно това движение в историята на изобразителното ни изкуство остава с приносното име „Нови художници”.

Все по това време името на Бешков е прехвърлило вече границите на родината. Към него започват да проявяват интерес световноизвестните карикатуристи Гулбрансон и Хайне, редактори на реномирани европейски сатирични издания.

Междувременно неговите творби грабват посетителите на първата изложба на карикатуристите, организирана през 1931 г. в столицата ни. Негови карикатури са обект на изключително уважение и при следващите национални изложби през 1931 и 1932 г.

Той придава особено магнетичен облик на прогресивния печат, заселвайки го със знакови творби срещу монархията, продажните управляващи върхушки, фашизма и нравствената уродливост.

По характер е отзивчив и отворен творец, обича да дружи не само с Константин Петканов, но в обичайната му приятелска среда са колегата му Пенчо Георгиев, художник, сценограф в народния театър, Сирак Скитник, Дечко Узунов.

Да не говорим за близките му приятелски връзки с Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Христо Радевски и мн. др. приносни съзидатели на родната ни духовност.

През тези години популярният ни вече карикатурист държи да бъде в курса на изобразителното изкуство в чужбина, предприемайки пътувания до Югославия, Чехия, Париж, където пребивава след спечелен конкурс през 1938 г., за да си сверява часовника и обогатява в професионален аспект творческото си полезрение.

Така се стига и до първата му и единствена изложба през 1938 г. в София, на ул. „Цар Освободител” - 5. Тази твърде престижна експозиция наистина го нарежда завинаги сред най-големите майстори на българската карикатура и сатирична рисунка.

И спечелил си име на рядко талантлив художник, през 1940 г. е поканен за постоянен сътрудник на в. „Стършел”, ръководен от редакторите Лазар Поповски и Сава Попов.

Там виждат бял свят и някои от емблематичните му карикатури, които предизвикват гневната реакция на властта, която след 22-то му издание го забранява.

Обаче художникът няма намерение да слага оръжие и в условията на най-жестоката цензура в началото на 40-те години, заявява:

„Аз живея двойствен живот като рисувач и карикатурист. Рисунките ми са болката, подтиснатият угнетен свят, воят на сирените, инквизираните, майчиният плач…” .

Животът на Бешков е един нескончаем поток от несъгласия, съпротива, макар че понякога го притиска с немалко огорчения. Особено тежко преживява загубата на брат си, осъден от Народния съд през 1945 г.

Същият е бил министър на земеделието в правителството на Константин Муравиев и сигурно е имал някакви услужливи съпричастия в политиката на монархо-фашистката власт, но те едва ли са били солидно основание за присъденото му смъртно наказание.

За жалост, в онази буря покрай престъпниците си отиват и немалко достатъчно виновни люде. Но така или иначе, болката едва ли е отшумяла до сетния земен ден на художника.

Бешков вероятно трудно е намирал сили в себе си да се освободи от ненапускащата го горест. Той сам се е убеждавал, че няма право да напуска коловозите на своето професионално призвание.

През 1945 г. е поканен за преподавател по рисуване в Художествената академия, с което усеща ухажването на новата ОФ власт. Същевременно постепенно се стреми да заглушава натрапчивата мъка и започва да се отзовава на позвъняванията за сътрудничество от някои столични издания.

През 1947 г. е вече редовен доцент и завежда ателието по монетипия и литография. Не закъсняват и първите заслужени награди. Често му пишат и търсят колеги от чужбина, авторитетни карикатуристи, даже с подчертано уважение му гостува и популярния руски публицист и писател Иля Еренбург.

С течение на времето неговият авторитет, влияние и въздействие утвърждават името му на един от най-уважаваните, скромни и талантливи български интелектуалци.

И през 1950 г. му е възложено да преподава новооткритата дисциплина „Илюстрация и оформяне на книгата”.

А през 1951 г. е избран за извънреден професор и завеждащ катедра „Графика”.

През следващата година преподава вече композиция на всички специалисти от катедрата.

От 1953 г. е редовен професор и поема ръководството на катедра „Графика” до края на живота си.

На този пост проф. Илия Бешков школува професионално една солидна плеяда от свои даровити възпитаници, които през следващите няколко десетилетия от втората половина на 20-ти век с талант и дръзновение ще запишат нови, блестящи страници в генезиса на българската графика.

За съжаление, неподозираната преждевременна смърт на Илия Бешков на 23 януари 1958 г. не позволи на доблестния учител да се радва на богатите плодове от благотворния си всеотдаен труд.

С неговата кончина си отиде и цяла епоха от развитието на българското изобразително изкуство.

В това отношение достатъчно убедителен е езикът на заслуженото признание за респектиращото му творческо завоевание, прозвучало от страниците на в. „Уърлд Телеграм”, САЩ, Ню Йорк, 1938 г., Пиер Крижанич, Белград, Иля Еренбург, Русия, Светлин Русев, Богомил Райнов, Петър Чуховски и други изкуствоведи и ценители.

Преклонение, което говори за беззалезността и непреходността на неговото неоценимо, уникално, бих казал, житейско и творческо дело.