ДЕТСТВО МОЕ…
ПОМНИЧЕТА
стихотворения
за пораснали деца
Посвещавам
на светлата памет
на моите родители
*
… Имаше един дом в моето детство,
в който всички се хранеха заедно…
Имаше плодна земя. Пътища, пътеки…
Имаше празници!
Имаше звездни вечери и пълни луни.
Имаше птиче пение, жарко слънце,
изпотени от труд чела…
Имаше черен хляб. Боси нозе.
Угрижени погледи.
Понякога достигаше писък
на простреляни птици.
Пукот на пречупени криле.
Вик на болка и мъка…
Но винаги звъняха звънчетата
на надеждата!
… Имаше всичко за едно дете -
обичта на едни родители!
ЛЮЛКА ПОД ДЪБА
УНЕС
… Далече от града-къщурка,
под клоните на кичест дъб,
грижовните ръце на мама
пак с обич ще я подновят…
Те пода пръстен ще измажат,
ще грейнат белите стени -
като криле на платноходка,
тук спряла за броени дни.
Във стаята, на нара дървен,
ще легне сламеник висок.
Жадуван миг! Чак до тавана
ще стигне детският подскок!
В играта житената слама,
бодлива, ще се укроти…
И над леглото упоено,
сънят, сънят ще прелети!
Ще спят децата, ще сънуват
угасналия жарък ден.
А с пълни бузи ще погледне
луната в кладенец студен.
Крекливият жабок ще скочи,
подмамен от комар един.
И бухалът ще забухука -
ей там, до стария комин…
РАДОСТ
Очакван звън, последен звън
събужда ме от унес…
Ах, слънчев лъч ме кани вън,
челото ми целуна!
Ваканцийо! Добре дошла
със дните най-любими!
Блесни в очите ми, ела,
с безгрижие дари ме!
Да хлопне тежката врата
и мир да я обгърне.
И моят смях чак есента
на прага й да звънне!
Просторът син ме пак зове,
зоват полята плодни.
О, мигове! О, гласове -
познати, мили, родни.
В АКАЦИЕВАТА ГОРА
Към пристана - от ранна пролет -
сред прилива на цвят зелен -
не път ме води - туй е полет
на дух свободен, окрилен!
И аз съм птица, що намира
гората, бухнала от цвят,
и за почивка там се спира -
сред този ароматен свят…
Поемам дъх от цветовете,
както пчелицата - нектар…
Денят е слънчев и приветен,
денят е като божи дар!
Висулки - облак белоснежен!
Люлеят се от вятър тих,
от полъха му топъл, нежен…
Акации, меда ви пих!
ПЪТЯТ
Гнездото свидно там те спира.
Към него води земен път
и от крачета боси дири…
Като нанизани стоят!
А ето тук в прахта леплива
подкова, паднала, лежи.
Като пчелица - мисъл жива -
започва нежно да жужи:
“Подкова видиш ли, вдигни я!
Не я оставяй никой път!
Тя носи щастие на тия,
които взимат я от път…
След туй за миг, за два - отбий се,
открий в крайпътната трева
четирилистна детелина!
Пак значи щастие това!”
… Протяга се и се извива,
примамва, води пътят бял.
Очаква те, сърцето свива
къщурка с покрив остарял.
И радост светла те обзема,
гнездото мило щом съзреш -
край път, прорязал чернозема,
край път, де можеш ти да спреш.
ЗАВРЪЩАНЕ
Здравей, къщурке моя мила,
със стряха, виснала на юг.
Ти, ехо от смеха ми скрила!
Здравей, къщурке, аз съм тук!
За теб сърцето ми копнее,
за твоя покрив остарял -
с комина зиме що немее
край път коларски, побелял.
Здравей, къщурке малка моя,
със двете стаички, де в тях
кротува сянка лете в зноя,
а нощем се спотайва страх.
При теб дойдох за дни свободни,
за песни, полет и небе!
Да видя пак полета плодни
и всичко, що край тебе е!
Здравей, къщурке обичлива,
със стряха, огласена в звук…
Гнездата птичи пак са живи!
Здравей, къщурке, аз съм тук.
РОДИТЕЛИ
В зори готови да се трудят
и да поемат своя дял!
Дали децата да събудят,
че сводът - виж! - е побелял…
И ето го - бащата носи
дете, унесено от сън -
да срещне Изгрева и босо
да стъпне по тревата вън.
А то е още тъй сънливо!
Примигва само и мълчи.
Към него слънце закачливо
изпраща утринни лъчи.
Във надпревара пеят птици!
Събужда се отвън светът.
Но трепкат детските очици,
че иска им се пак да спят!
Да спи детето, да сънува!
Гласец едничък му шепти -
на мама думите дочува:
- Заспи отново… Спи ми ти.
ПРОБУЖДАНЕ
От сън какво ли тук ме буди?
Дали е блесналият ден,
нетърпеливец да се труди,
или пък да лудее с мен?
В прозореца ми - уж на запад -
поглежда слънце в този час!
Каква е тази изненада?
Какъв светлик съзирам аз?
О, ето що е! Слънчогледът -
случаен гост зад тез стени -
очи кокори и ме гледа:
сънливке, вика ми, стани!
Наблизо кацналото птиче -
един познат и мил певец,
събуди ли се ти, момиче,
ме пита с утринен гласец…
И храстът, натежал от рози,
се къпе в слънчеви лъчи.
Чудесен ден ще бъде този!
Денят от сутринта личи.
ЛЮЛКА ПОД ДЪБА
Над къщата, надвесил клони,
расте дъбът - красавец млад.
Дъбът на къщата заслон е
и пази я - същински брат!
Под дъбовата мека сянка
се люшка от зори до здрач,
щастлива, малката стопанка -
най-ненаситният играч!
Люлее се, лети в небето,
додето се стопи денят,
доде звездите неусетно
една след друга заблестят…
Люлее се, лети, додето
усети призива познат
на хляб и онова, което
едничко е на този свят!
Ах, мамините прости гозби
и с обич грейнали очи -
във дом, отгледал мили рожби,
във дом, де блага реч звучи.
ПОДАРЪК ОТ ПАНАИРА
Истинско чадърче от хартия!
Нова прелест е за теб това.
Сръчно, не бави се, превърни я
в ореол за твоята глава!
Виждаш ли как с мъничко намеса,
с мамината рокля от опал -
не дете - красавица принцеса
гледа в огледало от кристал!
Детските налъмки ти превръщаш
в сребърни пантофки и само
с кърпа раменете си загръщаш -
пелеринка, цяла във везмо!…
Де си, фейо, с твоята карета?
Дъжд проливен, чуй, навън вали!
Този малък ореол ще свети,
но… дорде е само сух, нали?
ПЛАДНЕ
Кълбото огнено, разжарено,
виси над нашта къща,
но сянка дъбова, прошарена,
пак цяла я обгръща.
Сами притварят се, сънливи са
очите закачливи.
Не мирват, врънкат, уф - хапливи са
мухите дотегливи!
С прибрани гребени петлетата
под стряхата пладнуват.
До тях - от дрямката обзети са -
кокошчиците клюмат…
Врабчово облаче стопява се,
изчезва в храсталака -
в клонака сплетен, гъст, стаява се -
на хлад - там нейде в мрака.
И птича песен тук не чува се
в това горещо пладне.
И всички живинки кротуват си -
ни гладни, нито жадни.
Земята само ненаситна е:
изпи - о, сякаш в треска! -
водата, дето пак разплиска я
край кладенеца днеска…
ОЧИТЕ НА МАМА
Тъй тихо е! Едва се чува
бръмчението на мухата…
По пладне никой не лудува,
затворена мълчи вратата.
Пришътква мама и притихва,
отпуска се… очи притваря:
заспива, леко се усмихва…
Кой с мен сега ще разговаря?
Смутено гледам: туй лицето
на мама е - познато, мило,
обичаното е, което
усмивката сега е скрило,
но… няма, няма. ги очите!
И ласката във тях я няма…
Защо, очици, вие спите?
Потрепват клепките на мама:
тя май сънува нещо чудно -
насън е още по-красива!
Досещам се, то не е трудно:
сънува, че в дворец отива!
- О, мамо, отвори очите,
недей отива надалече!
- Деца, деца, защо шумите?
И ти, дете, си будно вече?
НАСЛЕДСТВО
Край синура, посред лозята -
клоната круша - сам-сама.
Престара е, но всяко лято
едно дете примамва тя.
За крушите ли там отива,
та се прехласва с часове?
О, не за тях, а да провиди
по-нови, други светове!
Лежи по гръб върху чардака,
скован несръчно от чудак.
Но не за пристан на юнака
да дебне ламя в гъст клонак…
Закътан - в миговете свои
през ранни младини, в мечти -
намирал тоз чудак покоя,
що даром си му давал ти,
простор далечен в синевата,
видян през крушови листа -
от ранна пролет, до благата
на лятото и есента…
ПРЕД ОГНИЩЕТО
Пукат съчки сред искри
и езичета игриви.
Лумва огънят, гори
с пламъчета буйни, живи.
Съща ламя! Глътна в миг
наръча от сухи клони.
Като дневния светлик -
хем зове и хем ме гони.
- По-далече стой, дете!
С огъня шега не бива.
… Мама, татко - тук са те,
светлината ги залива…
Гледам милите лица,
тъй добри и умилени:
със очите на деца,
от усмивка озарени.
И усещам, че расте
тази добрина безгласна.
И подклаждам с две ръце -
огънят да не угасне!
ЛУНЕН КОНЦЕРТ
Лятна вечер. В тишината
свирят будните щурци.
И, надвесена, луната
слуша малките свирци.
Чула е цигулки, арфи -
струни опнати трептят.
С тънки пръсти оркестранти
теглят лъкове, скриптят…
Тъй е сънно, спотаено!
Всичко, стихнало, мълчи.
В светлината вдъхновено
само музика звучи.
Слуша във захлас луната,
сякаш не помръдва тя.
С нея вечер в хладината
слушат ширните поля
и в омая, упоени,
те отпускат топла гръд…
И децата, укротени,
се унасят… да заспят.
ЗВЕЗДИЦАТА ТИ СВОЯ
ДИРИШ…
Преди да те приспят щурците
със своя многогласен хор,
отправяш поглед към звездите
и към далечния простор…
И пак за кой ли път се взираш
към звездната небесна вис!
Звездицата ти своя дириш
и я приветстваш с поглед чист.
Но всичко в теб се умълчава:
звезда гори!… Стаяваш вик.
Звезда ли пада - означава:
душа угасва в този миг!
Една душа, една-едничка
сред множество без чет и брой!
Изгаря и една звездичка
от видимия звезден рой.
О, сладка вяра, че си има
звездица всеки - да блести!
За него само тя е зрима.
Затуй и свойта дириш ти…
ЛЕТЕН ДЪЖД
Дъжд вали! Плющи на воля,
ливна като из ведро!
Чу ни Господ - казва мама, -
та ни прати туй добро…
А ведрото е голямо -
цялото небе, комай!
Святка огън, бумка, тряска…
- Хайде, Боже, още дай!
И дъждът се лее щедро,
почва своите игри:
локвата ей там на пътя
пак с мехури се покри!
Те се пукат в надпревара,
после пак и пак, и пак…
Бисери ли там проблясват
в този мокър полумрак?
Летен дъжд! Полето плодно
се отпусна… Душ студен
като майчица изкъпа
днес перчема му зелен …
… Гръм последен и далечен:
леко, леко ромоли…
- Изваля се, птичка пее…
знак е! Чуваш я, нали?
КАКВО ВИДЯ РОЗОВИЯТ ХРАСТ
В ДЪЖДОВНОТО ОГЛЕДАЛО…
На пътя земен, в коловоза,
след летен дъжд се сбра вода.
И храстът, с цъфналите рози,
във огледало се видя.
Но в миг откри, че тук наднича
главица с огнени очи.
Позна детето, що обича
край него често да стърчи.
И небосводът се оглежда
там долу - чист и извисен!
Момиченце едно разглежда
лика си с поглед просветлен!
Дали с корона в небесата
то вижда себе си сега?
Краси му царствено главата,
блести изгрялата дъга!
И храстът - детските косици
с разцъфналите цветове -
като художник весел кичи,
венец от розите плете…
- Царкиня туй е! Тя не шета,
не шляпа в лепкавата кал.
О, май са нейните крачета
били на дворцовия бал!
ПОЧИТ
ОТКЪСНАТО ЗРЪНЦЕ
ЦЕЛУНЕШ…
Додето дечицата спели,
щом утринник ведър повял,
кой в кошница плетена, бяла,
пак грозде с роса е набрал?
Туй мама е! Тя е средила
там чепките… Всяка блести!
И ти ги поглеждаш с възхита,
и всеки път чудиш се ти…
Прозират памидови семки
в избистрени зрели зърна.
Откъснато зрънце целунеш -
в миг пукне от сила една!
Разлее се медена сладост -
прохлада… в уста на дете.
- Пийни си, ти, малка принцесо!
От този нектар се расте…
МАЛКА ПРИКАЗКА
ЗА РОСАТА
Дребни капчици блестят
по листенца и тревици:
тихо, кротко, сънно спят
звездолици-хубавици…
Път пътували… дали
идат чак от небесата?
Същи бисери! Дошли
да поръсят в дар земята.
Ласкаво ги среща тя
и им шепне думи нежни.
Но изгрява утринта!
Стават срещи неизбежни!
Стар изгорник своя дял
с обич бърза да изпие!
Слънчо иде прежаднял:
капчица не ще се скрие…
ЛЕТНИ СЛЪНЦА
На сетна тревица росата
денят щом изпие със жад,
бостанът отново приканва
със летен покой, аромат…
Разпръснати, жълтите топки,
не са за игри на деца!
Търкулнати тука, тъй кротки -
това са същински слънца!
Но… внесени в къщи, те гаснат:
за ден само, за два или три.
Досещаш се - колко е ясно -
тук лакомци има добри!
Я виж ги - с очи засияли -
дечица тъй мили на глед!
От Бога храна ли са яли? -
ухаят на слънце и мед…
МОНОЗРИТЕЛ
На две е динята… О, пак ли?!
Това се случва… няма как.
Тъй правиш своите спектакли -
започват, щом препънеш крак…
Актьорите са мравки жадни,
че слънцето тъй жари днес.
А как да чакат те от пладне
росата блага до нощес?
И ето ги - на двете сцени:
най-вярно, точно - то се знай -
са ролите разпределени
и няма… завист няма май!
Умело някой режисира,
та всяка ходи в своя път.
Което търси, тя намира.
И лакомствата се топят…
Бледнеят тези две картини!
След миг и друго ти разбра:
изсмуканите половини
били със шарена кора!
Спектакълът е уж случаен,
но има, правила и ред:
той става все във час незнаен,
с единствен зрител - за късмет!
ЛЯТНА ВЕЧЕР
Кой друг? Бащата ще разреже
студена диня с ножа свой!
Притихнали, децата чакат…
Ах, той си знае, знае той,
че всяко иска да получи
свой дял от тази средина,
без семки дето е порасла,
засмян да каже: “Ей ви, на!”
Те гледат как се плъзга ножа
със лъскавото острие.
Докосне динята и ето -
тя прасне, сцепи се на две.
Тавата се изпълва цяла,
от сладост алена искри!
Ръце към нея се протягат,
кръстосват се очи добри…
И нощни гостенки долитат
в припадналия летен мрак:
в кълбото светло те се вплитат -
запалена е лампа пак…
ПРОШКА
Ей, ветре, пакост май си свършил!
Виж колко круши си свалил…
Със клончетата си ги скършил!
Какво си сторил, ветре мил?
Те капеха си - кротки, зрели,
но чакаха там своя ред.
Не бива, зрели-недозрели,
сами да падат по-напред!
А днес - какво? Дали сънува
или почива след борба?
Мълчи дървото и тъгува:
плодът му е в една торба!
И няма вече да тършува
дете под него… Няма плод!
Обра го, ветре, хич не чуваш!
Е, хайде! Става за компот…
А мама казва: по-добре е
на слънце да ги изсушим,
та зимата, кога повее,
ошав от круши да сварим.
КЪДЕ СИ,
ЕЖКО-БЕЖКО, МОЙ?
И днес таинствено тъмнее
гъст плет от храсталак бодлив!
Малини зрели червенеят,
а моят ход е пак страхлив!
… Две крачки - леко, предпазливо,
отмествам бавно крак след крак
и все оглеждам боязливо,
че стряска този малинак!
Дали да чакам като лани
едно бодливче за кураж?
В малините е то стопанин,
за мен ще бъде верен страж.
Познатото кълбо бодливо -
на много приказки герой -
пропъжда всичко тук пълзливо!
- Къде си, Ежко-Бежко, мой?
ПРЕД ЖЪТВА
Ден зноен е. Не се поклаща
в гората ни един листец.
Прежуря слънце. Огън праща.
И няма полъх на ветрец.
Заслушало се е полето
как в тази светла тишина
узряват - в тайнство тук посети
със обич - плодни семена.
“Пече се хлябът” - татко казва
и точи острата коса.
Пук-пук - се чува. То показва
за жътва дните вече са!
Пук-пук!
Разпукват дрешки златни
зърната в зрелите жита.
Това е знакът, че в нивята
започва танц на радостта!
Че утре рано чучулига
часа ще възвести за труд.
Жътвари вкупом ще пристигнат
и хляба ще благословят.
МИГОВЕ
Когато скрита, мълчалива,
сред царевичните стъбла
седя и сенчица игрива
трепти над мен - добре дошла! -
усещам - нещо ме докосва:
чудатите ръце-листа
така приветстват мене, госта -
закачка-поздрав в утринта!
Наоколо самин се вие
фасулът. Тук расте в покой.
И колко предвидливо впит е
в побратима изправен свой.
Ей по-натам е вреж от тиква.
Как властно се е разпрострял!
Какво ли още не пониква!
Сам Господ Бог го е посял…
А… стройни, здрави, подредени -
редици войни в боен ред
с перчемите-реси развени -
са царевиците безчет!
Какви ти войни! - същи майки,
че всички са с дечица май.
Дечица още толкоз малки -
с коса от свила, то се знай.
И всяка майка си люлее
във скута по едно дете.
А тука виждам - две се смеят!
До тях и третото расте…
Я чакай да отвия живо
зелените им пелени…
Ах, ти, дете нетърпеливо! -
дочувам глас… Не пипай ни!
По-бързо, бързо! Да ги скрия!
Сукалчета са още те.
Със мириса си ме упиват,
но… всяко има да расте.
Къде се криеш, ти, Игралке?
Това е мама. Вика тя.
Къде си, пакостнице малка?
Пак вършиш някоя беля!
А в този миг повява вятър:
приятел мой, бъди ми брат!
Сърцето трепва. Аз се мятам,
политам с моя кон крилат!
ЦВЕТНИ ПЕСНИЧКИ
1.
Слънце пекна през април
и погали пак земята,
и калпака бял смали
по върха на планината.
Бяло - в синьото небе -
облаче се там подаде,
но разбра - самичко бе…
Бялото си в миг раздаде!
Браво! - рече цъфнал дрян.
Сам не ще да бъда вече!
Ето джанката до мен
сложи бялото елече.
Бели къдрици нави
мъдрооката череша.
С бяло було се покри.
С бяла рокля се предреши!
Светна цяла и запя
плодната градина в бяло!
Бял ветрец към мен довя
аромат на разцъфтяло…
2.
Розово, розово, розово!
Розово - в мойте очи!
Цъфнали розички в розово,
розово птиче цвърчи!
Розово, розово, розово!
Цъфнал е храстът ни цял!
Цъфнал е с розички в розово -
цялото розово сбрал…
Розово, розово, розово!
Весело храстът цъфти
с клонки накичени в розово!
Въздухът розов дъхти…
Розово, розово, розово!
Розово - цял водопад!
Цъфнал е храстът ни в розово!
Розов е целият свят!
ЗЕЛЕНИЯТ СПОМЕН
“Зелено си, зелено си, момиче!” -
така веднъж ми каза моят татко.
Затуй ли, че зеленото обичам,
дори сварено то да е на сладко?
И не поглеждам джанките червени,
слетели вече зрели на земята.
Обичам ги, обичам ги зелени!
Зелени да ми хрупкат във устата!
Леха със зеленчуци всяка пролет
сама копае мама и сади я.
Беда! Едва поникнали, наболи -
те жертва са /о, пак!/ на поразия!
От къртицата ако ги опази,
от разни там - уф! - попови прасета,
пак има, има кой във тях да гази.
Пак има кой /и аз!/ по тях да шета…
И току-виж, че се развика мама:
“Не виждаш ли какво е малко връзче!
Почакай де, да стане по-голяма.
Та тя сега е като твойто пръстче!”
Застивам с краставичката в ръката.
Какво да правя - малка я обичам.
И в този миг ми идва във главата:
“Зелено си, зелено си, момиче!”
ГРОЗДОБЕР
Сбрани в пълните кошове
тежки гроздове лежат:
чакат - в бъчвите с обкови
скрити сили да стаят…
Гледам как ги ронят бързо
над решетките-сита.
Броеници се развързват -
чезне тази красота!
… Сред закачки и гълчава
скърцат пълните коли.
Гроздоберът продължава
в дните топли - не вали.
Но… с орязани лозници
лозето осиротя!
В омълчаните редици
аз през лозето вървя.
Скършени са клонки, листи
в оределите лози.
Вред зърна… зърна-мъниста -
като капнали сълзи.
А тъй искам пак да видя
чепчица дори една,
па макар и ягорида!
Но… припада мрачина.
БИЛО ЛИ Е ИЛИ НЕ Е…
ЯНУАРСКА ВЕЧЕР,
1943-та
Завесени с черни хартии,
прозорците в мрак се таят.
И хора, и къщи се крият,
че нощем вампири сноват!
Децата, смълчани, се вглеждат
в запалени лампи със газ.
Фитилът гори и потрепва
пак пламъче в нощния час.
Виелица вие в тъмата,
сковал е земята студът.
А нейде - отвъд планината -
простреляни къщи горят…
Децата - те своето знаят:
на чистата бяла стена
две зайчета пак си играят
в един ореол светлина.
СПОМЕН ЗА СТРАХА
Сирени вият! И в небето -
след миг, след два - ще долети
не птица с песен над полето,
а Змей стоглав ще връхлети!
Задава се… в злокобен блясък:
буботи, тътне и ръмжи!
Простреляно, небето с трясък
от стръвни ястреби гъмжи…
О, Боже! Майката извиква -
ръцете й са във брашно,
че хляб е месила в нощвите
и още на тесто е, но…
в миг втурват се, обезумели!
Бледнее всякое лице.
Навънка хукват, невидели
какво са взели във ръце.
Препъват се и падат, стават.
Вред бягат хора, няма ред!
Едва в гората се стаяват
пристигналите по-напред.
- Отмина! Злото е далече!
Недей да плачеш, спри ми ти.
- Загубих новото елече,
о, мамо, моля те, прости…
СЕМЕЙСТВО
Събрано е и пак будува
семейството в дома си благ.
А зимен вятър вън лудува,
навява пътищата сняг.
Запалени дървета съскат -
какво ли си говорят те?
Дошли са! Тъмни сили блъскат…
Чуй как дрънчат прозорците!
Децата дремят усмирени
в леглата си… Тежи нощта.
Родителите - уморени -
шептят грижовно край пещта.
Неясни думи… Кой ги знае
що значат… Чуй, пищи щурец!
- Едва ще свържем двата края
и тоя месец… до конец…
УЧИЛИЩЕ Е ВСЯКА КЪЩА
Училището в студ трепери,
че зима зла вилнее вън.
Гнездо по-топло да намерим,
зове училищният звън!
И всяка къща се превръща
в училище… за ден, за два.
Букварчета деца разгръщат
и сричат новите слова.
Ухае собата на баба,
усещам мирис топъл, благ…
О, мамо, знам: да месиш хляба
най-рано станала си пак,
че гостенчета като птички
ти имаш в този зимен ден.
Я виж ги как се скупчват всички
пред твоя хляб благословен!
Кандилото гори, потрепва
във стария иконостас.
Молитва мойта баба шепне:
“Пази ги, Боже, ката час…”
И В ПЪТУВАНЕТО ТРУДНО…
Верни спътници сте вие,
мигове от мойто детство.
Тези помничета крият
бащиното ми наследство.
То е в мен неуловимо,
не докосва се с ръцете.
За очите не е зримо,
скътано стои в сърцето
и в пътуването трудно
ме окриля и въздига!
А това е просто чудно.
И на мен това ми стига.
