ЩАСТЛИВАТА БЕСЕДКА
В планината, там, където голямата пътека се разделя на три малки пътечки, се намираше една беседка. Покривът й беше покрит с ламарина, а в средата - покрай дървените пейки - стоеше малка масичка.
Туристите обичаха да спират там, за да си починат. В нея те намираха подслон от дъждовете и есенните бури. Беседката се радваше, когато чуеше техните стъпки. Тя мълчаливо слушаше разговорите им.
Понякога й се искаше да им разкаже за своите радости и тревоги - за дълбокото небе и красивите звезди на пролетните нощи, за мълниите и гръмотевиците, които браздяха и разтърсваха лятното небе или за орела, който излиташе от отсрещните скали и се рееше в небето.
Но те бяха заети със себе си и скоро забравяха за нея. Когато си тръгваха, тя дълго гледаше след тях, докато те се скриеха в долчинката под зелените борове. И ги очакваше да дойдат отново.
Една нощ се изви страшна буря и силният вятър събори три бука. Техните здрави стъбла запречиха пътечката, която водеше към беседката.
Заваляха есенните дъждове, пътеките се разкаляха и вече трудно можеше да се минава по тях. Беседката се почувства самотна и забравена. Сега вече хората не спираха при нея.
След седмица заваля сняг и затрупа изцяло пътеката. Тогава при нея спря един заек. Направи си дупка в снега под пейките, скри се и заспа сладко.
Когато се събуди, той се прозина юнашки и изтръска мокрото си кожухче.
- Колко път изминах, за да дойда тук! - каза той и се огледа внимателно наоколо. - Откога не съм се наспивал така добре! Уж била хитра лисицата, а изгуби следите ми. Никой не може да ме надбяга в тази гора!
Тогава беседката го попита:
- А знаеш ли за хората? Няма по-бързи от тях.
- За хората ли? - намръщи се заекът. - Как да не знам! Няма по-лоши от тях. Онзи ден научих, че ловци са застреляли в полето моя братовчед. Като малки толкова обичахме да лудуваме заедно!
- Не всички хора са лоши - каза беседката. - Няма по-добри от хората, които идваха при мен. Можеш ли да им покажеш пътя насам?
- Хм - замисли се заекът. - Мога, защо да не мога. Стига лисицата да не замете следите ми с опашката си. А сега - сбогом!
И се втурна на подскоци през дълбокия сняг.
Една вечер при беседката спря сърничка. От влажното й носле се издигаше пара.
- Колко е приятно и спокойно при теб! - каза сърничката.
- Така е - отвърна беседката, - но знаеш ли, понякога се чувствам самотна и ми е тъжно без хората, които идваха при мен. Можеш ли да им посочиш пътя насам?
- Боя се - отвърна сърничката, - че кучетата ще открият следите от копитцата ми. А аз толкова се страхувам от тях! Но понякога мога да идвам при теб, за да не се чувстваш самотна.
- Благодаря ти - прошепна беседката.
И промълви тъжно:
- Кога ли ще дойде пролетта?
- Не чакай повече да настъпи пролет - изкряска свраката, която беше кацнала върху приведеното от сняг борово клонче. - Нима не знаеш? Носи се слух, че пролетта вече напълно е изчерпала зелената си боичка. Поискала от сестра си, есента, а тя търсила, търсила, но не открила зелено върху палитрата си. И за какво й е зелено! Погледни ме мен! Няма по-красиви от моите пера. Ха-ха-ха!
Беседката се натъжи още повече.
- Не слушай тази стара клюкарка! - каза й кълвачът. - Пролетта може да закъснее, но винаги идва. А зелената й боичка никога не свършва. Чук-чук! Чук-чук! Колко много работа имам още!
И пролетта наистина дойде. Беше по-буйна и по-зелена от всякога.
Пойните птици се завърнаха. Всичко се съживи. Дърветата се покриха с листа. Храстите израснаха толкова високи, че покривът на беседката вече едва се виждаше.
Беседката започна да се тревожи, че няма да я забележат. И молеше пролетния вятър:
- Ветре, вей силно и разлюлявай храстите!
- Фю-у-у-у! - издуваше бузи вятърът.
Но спираше скоро.
- Къде отиваш? - питаше жално беседката.
- Нямам повече време - отвръщаше той. - Чакат ме на толкова много места.
Една сутрин беседката се събуди рано. Беше слънчево пролетно утро. Листатата на дърветата едва потрепваха от лекия ветрец. „Какъв чудесен ден!” - помисли си тя. Но й стана тъжно, че отново ще бъде самотна.
Почувства се стара и погрозняла. „Хората няма повече да ми се радват както преди” - мислеше си тя.
Изведнъж между храстите се появи голяма жълта пеперуда. Тя размахваше крилца и описваше във въздуха широки кръгове.
След нея тичаха две деца - момиче и момче - и протягаха ръце да я хванат. Околността се изпълваше от техните радостни викове. За миг децата се спряха и видяха беседката.
- Я, каква хубава беседка! - извика момчето. - Мамо, тате, идвайте насам!
Пред беседката спряха висок чернокос мъж с брада и красива жена със свилено руси коси и очи с цвета на небето. Оставиха тежките раници и седнаха.
Беседката не можеше да си поеме дъх от щастие. Колко дълго беше чакала този миг! Как се радваше тя на техните гласове, на веселия смях на децата!
И когато чу, как те, преди да си тръгнат, се зарекоха следващата неделя да дойдат пак, тя разбра, че животът се завръща при нея.
Стоеше унесена с часове, броеше дните и чакаше да дойде неделя.
А когато на пътеката отново екна звънливият смях на децата, тя едва успя да задържи бликналите си от радост сълзи.
