Константин Петканов

Един народ се утвърждава като творческо цяло, преди всичко, чрез свободата, просветата и организацията, които са едни от най-важните двигатели за всестранната култура на човечеството.

Свободата разчиства просторите и подхранва творческия дух. За народа тя е повече от въздух, защото само чрез нея се очертава истинският му образ.

Просветата изяснява обектите, дава смисъл на труда, запечатва придобивките, като обогатява душата с опита и творчеството на вековете.

Организацията пък от своя страна използува всички сили за благото на народа.

Тя превръща общите му стремежи в действителност, съхранява за поколенията и за човечеството придобивките и делата на народния гений, създава трайна самобитна култура, която е единствената броня срещу робството.

Всичко се крие в душата на народа. Първо тя трябва да се разбере, за да се посочи истинския смисъл, който крият в себе си свободата, просветата и организацията.

В тая душа се коренят здрав инстинкт за самосъхрана, строга нравственост в творчеството, любов към труда и жертвуване личното благо за общото.

Но трябва спойка, трябва нещо, което да превърне всичко това в дейна сила. В съзнанието на българина трябва да се изгради непременното и вечното. Това трябва да стане чрез неговото обществено възпитание, а народът се възпитава само по пътя на културата.

Нужно е непрекъснато и системно да се внушава, че личността сама по себе си не представлява нищо вечно, че нейното дело има стойност и смисъл, когато то допринася нещо за изграждането на общото благо и служи като основа на народния материален и културен подем.

Така ще се изясни и установи нейният дълг, в който, на преден план, ще изпъкнат себеотрицанието, материалната жертва, пробуждането на духа и закаляване на волята.

Най-значителното е себеотрицанието. Да не се свързваш с личното, а да съществуваш за цялото - за народа. Когато един народ се нуждае от нещо, което да го утвърди, това нещо трябва да стане цел в живота на гражданина.

Тая нужда трябва да се осмисли, чрез ползата която тя носи, а да се догонва само със средствата и възможностите на народната душа.

Себеотрицанието се изявява изключително като възможност на духа. До известна степен то е мистично и се доближава до религията, до вярата, затова то не гони временното, а само трайното, вечното.

За българина това вечно и възвишено е и си остава народът, свързан здраво със земята, в която живее. Ако в човека божественото начало стои над земното, то редно е, никой смъртен да не се задоволява с нищожното. Той е творец и като творческа сила непрекъснато дири и гони съвършенството.

Нека вземем за пример копнежа на човека за свободата.

Къде, на кой меридиан на земното кълбо е изваян нейният образ? Всъщност, какво е свободата? Представата за нея в отделната личност не носи ли отпечатъка на творческата воля, жилките на нравствеността? Нали безпрепятственото утвърждаване творческото дело на личността обединява света в създаване култа към свободата?

Копнежът за свобода ражда всички идеи, ражда самата култура, която пък от своя страна не е нищо друго освен многоликият и непресъхващ извор на човешката духовна сила.

И затова свободен е само онзи народ, които непрекъснато твори и изгражда своя самобитна култура.

Тук не става дума за раждането на ония идеи, които имат корените си в нетрайното, в земното. Такива идеи лесно увличат, създават масова психоза и рушат традицията, без да създават нова.

За да се устои на внушенията на подобни идеи, необходимо е българското общество да изясни кумирите си, чрез силата на себеотрицанието.

Винаги трябва да се дири възможното, трайното и полезното и то само тогава, когато крие в себе си зрънцето на народната вяра.

Необходимо е в такъв случай да се дири първичната връзка, която свързва личността с цялото. По тоя път ще се тласнат стремежите напред, а с общи стремежи по-леко и по-дейно се гони вечното.

За правилното възпитание на обществото необходимо е да се вярва в мисията на народа.

Тая вяра ще позволи на отделната личност да разбере, че силата, дарбата и трудолюбието й идат от нравствената чистота на ония, които преди нея са турили началото на общото материално и духовно богатство.

Така изяснената идея ражда вярата, а знае се, че вярата е майка на себеотрицанието. Обществото трябва да се издигне на такава висота, че безпогрешно да вижда неделимото и да се стреми към онова, което се посочва от безспорното в душата на българина.

Без добре осъзнат и и направляван инстинкт за самосъхранение, няма и себеотрицание.

В изграждане на общественото възпитание играе важна роля и съзнанието за материалната жертва. Налага се непременното нарушение на грубата линия на материалното.

Всеки трябва да се стреми да създава земни блага за себе си, но стремежът трябва да гони и създаването на други по-трайни блага, които да дадат простор на народния гений.

Създаването на благата не бива да цели животуването, а да се даде тласък и духовен блясък на живота.

Трудът, като висша нравственост, не бива да се насърчава само от размера на възнаграждението, а и от творчеството.

Времето принадлежи на труда, а не на придобивката, която е винаги в услуга само на личността.

Всяка придобивка, която не се гони в името на нравственото начало, се явява като грабеж от общия добив, тя носи в себе си зародиша на израждането и на робството.

Трябва да се даде, да се вдъхне душа и на материалното, за да се подпомогне най-ползотворно духовното строителство.

Благотворителността - доброволните дарения са, които ще дадат душа на материалното. Онзи, който умее да печели, трябва да разбере, че печалбата няма да бъде творческо начало, ако не се осмисли с великата радост на общото съзиждане.

Всяко движение, само за себе си, пречи на общото и нарушава вечната хармония. „С една овца стадо не става”; „С един камък сграда не се изгражда.”

Надарените личности са рожби на народа, те са изразители на копнежите и стремежите му, предвестници на бъдещето и водачи на обществото. Народът от тях търси насоките си, те са, които виждат връзката между миналото и бъдещето, и те са, които дават плът и кръв на кумирите.

Тяхното дело е толкова значително по съдържание, че то може да се носи само от народи, но не и от отделната личност.

От гледище на материалния добив то не носи нито едно на сто лихва, но затова пък съхранява народа в съкровищницата на световната култура и с това здраво го затвърдява върху земното кълбо.

Надарените са ония, които запълват пропастите и разчистват препятствията, за да мине народът в културно настъпление.

Когато българинът намери връзката между материалното и духовното, тогава още по-лесно ще стигне до себеотрицанието, в името на общото - на народа.

Пробуждането на духа се заключава в непрекъснатото дирене душата на народа. Това дирене е преди всичко поетична проява. Тук не става дума за сантиментални размеквания, а за поезията, за истинския живот, който осмисля битието.

Поезия не значи украсяване на едно дело, а намиране корените на това дело в душата на човека.

Тя не е увлечение, а творчески процес, който винаги има предвид нравственото начало, върху което трябва да се гради бъдещето. Единственото условие, за да бъде всяко дело истинско и трайно, необходимо е, то да се роди чрез вдъхновение.

А творческо вдъхновение може да има само тогава, когато се почувствува връзката между отделната личност и цялото.

Във всяка идея, която иска да преобразява, има поезия, защото преобразяване значи набелязване линиите на един нов живот върху установени традиции и то в името на приемствеността - най-висшият закон на общежитието.

Щом трябва да се създаде нещо, то с това се преследва известна цел, набелязва се определен стремеж. В общежитието целите и стремежите са оправдани, ако те са полезни за народа.

Самото понятие общо благо носи белега на поезията. То е плод на съзнанието, след като то е сляло личността с цялото.

Поезията е, преди всичко, творческо изгаряне. Ще жертвуваш, за да създадеш; ще страдаш, за да помогнеш, ще дириш, за да намериш. За да се разбере известна проява на народа, необходимо е да се проникне в душата му и чрез нейното съдържание тя да се обясни.

Физическият труд създава земните блага, но трябва да се подхранва и духа, за да се утвърждава гения на народа. Така ще се събуди съревнованието, ще се подчертаят предимствата, ще се осветят пътищата и ще се поддържат ония прояви на духа, които възвисяват човека.

Всяко дело, избликнало от народната душа, е значително. И не преклонение пред българското, а вяра в него; не гордост - а любов; не възхвала - а преданост към народа. Любовта и вярата пробуждат духа, а предаността го възвисява.

Без пробуждане и възвисяване на духа себеотрицанието е невъзможно.

Без пробуждане на духа няма никакво начало, а има хаос, има всичко онова, което е храна на страстите и е въздух на на родната безпътица. Да пробудиш духа на един човек, значи да му дадеш възможна за него задача - да го приобщиш творчески към общото, за да повярва в своя народ.

Закаляване на волята е, преди всичко, войнишка добродетел, придобита не в казармата, а в самия живот - на полето на съревнованието и изпитанието. Когато се върви напред, да няма връщане назад, а да има само почивки. Събитията, случките, нещастията да не са пречка при преследване на целта.

Когато се работи за постигането на един кумир, неуспехът не бива да озлобява и отчайва. В такъв случай пътищата и средствата могат да се променят, но промяната в онова, което е излязло от дълбочините на народната душа не бива да има.

Когато личността изгуби вяра във възможностите на народа, тя нарушава хармонията, а там, дето няма хармония, нищо не е полезно и трайно.

Всяко дело да си има началото в традициите, защото те са кърмата на българския дух и, когато то се завърши, непременно да се превърне в народно богатство.

Всъщност традициите не са нищо друго освен рамки, в които се движи нравствената сила на народа. Народ без традиции е обречен на загиване.

Те дават бодрост на ума, а тази бодрост най-добре закалява волята. Когато умът не се затруднява чрез чужди навеи за сметка на цял народ, той следва естественото развитие и узаконява приемствеността във всички области на народната култура.

Желанията не са и не бива да бъдат изпитание на волята, защото всяка придобивка се печели изключително чрез нея. Хрумването е проблясък - вдигане крайчеца на завесата, но то не е начало, докато не раздвижи волята.

Увлеченията размекват личността и, макар да са примамливи като истината, те не са раздвижване на волята, а само изпитания, през които човек трябва да мине незасегнат.

Но за да бъде волята непоколебима, изисква се съзнание, което да не смята ограничаването като принуда и задължаването като насилие.

Ограничаването трябва да става в името на освобождаването, с една реч, за да се изкачиш на върха, необходимо е доброволно да се лишиш от онова, което ще затрудни изкачването на другите. Задължаването не е натиск върху волята, а приближаване на цялото към нравственото, чрез личното самозадължаване.

Само така един народ може да прояви творческата си мощ и себеотрицанието да получи силата да създава масова психоза чрез внушение, тъй необходима при общественото възпитание.

Но всичко това, за да стане плът и кръв, трябва да се превърне в една жива културна програма, която да има допир с душата на младото поколение. На първо място, тая програма трябва да засегне българското училище.

То, покрай образователните си задачи, да си постави за цел подготвянето на личността за обществена деятелност.

Преди всичко, смислено изучаване на литературата, защото тя едничка оживява миналото, историята, бита и възможностите на народа. Няма културност без основното и дълбоко изучаване на българския език.

Словото е нашето оръжие за място в световната култура. Както нищо в природата не е случайно, така не е случайна и всяка културна проява на народа. Тия прояви на духа изграждат хармонията на човешката душа, в която няма важно и маловажно, а има само стремеж към пълнокръвен, вечен живот.

Литературата, художеството, музиката, откритията, занаятите не са нещо изолирано от народната душа. Tе са продукт на тая душа и, когато става дума за обществено възпитание, не бива да се изключват и да се смятат като неща излишни, родени от безделието, скуката и суетата.

Основното познаване на живота е задължително за всеки, който иска да служи на народа. Но може ли отделният човек сам да разбере смисъла на живота, без помощта на другите?

Личният живот отклонява незабелязано, и това себично отклонение затруднява общото развитие. За всяко нещо са нужни най-малко двама, а това значи, че да се създаде трайно дело, необходима е връзката с околните.

Човек в залисията и увлеченията си твърде често забравя тоя основен закон, и затова здравият инстинкт на народа е излъчил от душата си творчеството, за да бъде то връзката и да поддържа хармонията в обществото.

Единствено словото е връзката между хората и, колкото тая връзка се разширява и заякчава, толкова повече изворите на народната ни култура стават по-дълбоки.

Делото на художественото слово е най-трайното, то е, което оставя народа във вековете. Чрез това слово се пресъздава народният бит, посочват се грешките и заблудите на човека, предричат се съдби, свързват се непримирими души и всичко това се извлича от душата на народа, защото тя е едничкото огледало, в което личността може да се огледа.

По тоя път най-сигурно се ражда човекът на духа, който е нещо повече от борец - е творец. Този, който се бори, търси утвърждение само на личността си, а творецът дири онова, което може да насочи цял един народ към възход и величие.

Творецът винаги дири връзката между нещата и хората, с цел да възстанови хармонията, защото само чрез нея се отива към мир, труд и благоденствие.

Художественото слово прониква бавно, но с непобедима сила, в човешката душа. То се превръща в нов живот и тъй освежава разума и сърцето, че любовта между човеците получава истинския си образ.

Колко е беден нашият обществен живот! Всички сме живи, но нямаме нито стремежи, нито вяра в кумирите. Храним се от трохите, които ни са оставили борците за свобода.

Но и тези трохи са на привършване. Приемствеността е прекъсната, и днес на словото се възлага съвсем друга задача. Освежителният поток се е превърнал в разрушителна мътилка.

Най-възвишеното и деликатно оръжие вече се направлява от скрити сили без предварителна проверка на първичните закони. Човекът се насочва произволно в защита на себичния добив и превръща словото в опасна магия.

Мъдростта престава да тежи, чистият и сърдечен израз изчезва, а остават само ловкостта и лъжата да внушават и въодушевяват. Виновните стават съдници, а съдниците - виновни.

В какво вярваме днес и подир кого вървим? Кое е безспорното, което може да ни увлече и предпази от изпитанията? Достатъчно е да обърнем внимание на общественото отношение към българската култура и да разберем, че никой не мисли за цялото, за възвеличаване на народа.

Липсата на отношение към художественото слово, към изкуствата въобще, означава използуване на цялото за осигуряване само на отделната личност. Така се ражда един своеобразен индивидуализъм, който крие в себе си много опасни изненади.

Налага се една нова насока на българския обществен живот, за да се създадат условия за утвърждаване на приемствеността. Покрай грижите за материално преуспяване, да се върнем и към старата традиция на възраждането - да поставим над всичко културното преуспяване на народа.

Да се работи съзнателно и с вяра за разцвет в литературата и изкуствата.

Истинският човек не може да се създаде без могъщото влияние на изкуствата, защото единствени само те са пазители и изявители на истината, правдата и свободата.

Само чрез тях може да се разбере, че този, който не обича правдата, няма право да господарува.

По-горе споменахме за училището, сега иде ред на театъра.

Сценичното изкуство е най-близко до душата на народа. То съчетава в себе си живото художествено слово, картината, музиката, философията, играта - с една реч, движението на духа и затова неговото внушение е най-сигурното.

Българският театър засега няма свой път, но това не значи, че не бива да го има. Време е вече да се изведе от мъглата, за да престане да бъде само място за забава и опитно поле за звани и незвани.

Театърът не се е създал по пътя на прищевките, а е рожба на творчески дух за догонване всестранното културно развитие на народа. И колкото неговите внушения са по-силни и по-трайни, толкова той способствува за общественото възпитание.

Затова здраво трябва да се свърже с душата на народа и да престане да се люшка и да гони сборовете. Истинския си блясък театърът ще получи само чрез блясъка на народния ни гений.

Успоредно с театъра върви и киното. То у нас съществува само за себе си, като търговски продукт. Киното е най-вече изкуство за масите. То си играе с душата на народа с една чудна лекота.

Всеки иска и взема това, което му харесва и не е чудно масите да се люшнат по пътища, по които никога не биха тръгнали, ако се мислеше, въобще, за тяхното възпитание.

Изглежда, че се е забравило, че най-същественото и най-важното е човекът, и че той е приел огъня и като светлина, и като разрушителна сила. Внушението на киното е огромно. То събужда най-възвишените чувства и дразни най-низките инстинкти. То има много широк обсег на действие.

За него не са важни границите, то ги прескача, за да хвърли човека в царството на сенките с едничката цел да търгува с нуждата му за духовна отмора и с копнежите му за правда и човечност.

Обществената инициатива ще трябва да свърже българина и с киноизкуството. Тук трябва да се намерят средства и да се направят усилия, чрез филми от живота на българина да се попречи на чуждите внушения да прекъснат свежата и вечна струя на приемствеността.

Чрез филма народът масово ще се приобщи към собствените си традиции, ще възлюби творчеството, ще повярва в силите си и няма да дири спасение извън себе си.

Литература, изкуство, театър, кино - всичко това ще допринесе за моделиране образа на обществото, и то спокойно ще върви по пътя на историческата си мисия.

От малкото, което се направи с радиото, можем безпогрешно да заключим, че изкуствата не разединяват, а обединяват и че фанатично тласкат културното развитие на народа по закона за приемствеността.

Радиото има това предимство, че прониква навсякъде и там, дето няма нито обстановка, нито излишество. То пронизва просторите, стопява преградите и неговото въздействие е могъщо.

То е като капката - както тя пада върху камъка и го разяжда, така и изкуствата чрез него дълбаят трайни следи в душата на слушателя.

Радиото се посреща като играчка, а става насъщна нужда - изостря жаждата за знания, утвърждава културните придобивки и служи с чудото си за догонваме висините на духа.

Колко много е сложен днешният живот, а колко малко се прави, за да се възстанови хармонията в него. Със затворени очи не се върви напред. Трябва нещо да се прави.

И то не с оглед на личностите, а с оглед на делото на народа. За този, който познава душата на българина, не е мъчно да разбере, че духовното повече го привлича, а това е сигурен белег, че той е носител на свобода и човечност.

Общественият ни живот трябва да се осмисли. Българинът обича подвига, но няма чувство към авантюрите, и затова необходимо е той да бъде воден и възпитаван чрез внушенията и силата на културата, която ражда, осмисля и провежда през вековете народните кумири.

Но за всичко това се иска една нова система, едно ново обществено възпитание, нещо, което може да се постигне само по пътя на фанатичното вярване в гения на българина и в неговата културна мисия.

——————————

сп. „Изкуство и критика”, бр. 5, 05.1938 г.