Продрум Димов

В забележителната плеяда от талантливи и всеотдайни творци на родното ни кино и театър се откроява яркото име на ВИОЛЕТА ГИНДЕВА, от чието рождение се навършват 80 години на 14 юни.

За жалост вече 6 години тя не е между нас, но продължава да живее с неоценимото си, рядко приносно творческо и човешко дело.

Възползвам се от случая и се чувствам задължен да припомня на нашите съвременници някои по-характерни щрихи от нейния достойно извървян житейски и творчески път.

Родена е на 14 юни 1946 г. в гр. Сливен. Израства в благодатна в духовен аспект среда. От малка е имала влечение към живот на сцената, но тези й интереси още в техния зародиш не са се радвали с някакво насърчително благоразположение вкъщи.

Но след като завършва успешно средното си образование, респектиращото й класиране на първо място при приема й във ВИТИЗ разоръжава опонентите на голямата й житейска мечта.

Там попада на опитните професионални ръце на професорите Желчо Мандаджиев и Гриша Островски, които полагат нужното градиво в яките темели на любимия й, дълбоко мечтан занаят.

И вградила в себе си солидна академична подготовка, доскорошната студентка поема с нестихващ устрем своя многообещаващ творчески път.

Но едва ли би сътворила от себе си тази рядко талантлива и обаятелна актриса, ако не се учеше през годините на творческото си съзряване от емблематични съзидатели в българското кино и театър като Апостол Карамитев, Любомир Кабакчиев, Стефан Гецов, Георги Георгиев-Гец…

Мислите й често я връщат към чудесните й превъплъщения в „Сватбите на Йоан-Асен Втори”, „Князът”… Но най-силно въздействащо се е запечатало неизкоренимо в паметта й изключителното й участие в ролята на Катерина в „Иконостасът” заедно с прекрасния й партньор Димитър Ташев.

„Катерина - спомня си тя - беше първата ми централна роля в киното и то героиня на Димитър Талев. Чувствах се много отговорна. Взех романа „Железният светилник” и извадих от него всички пасажи, които се отнасяха до моята героиня.”

И така започва къртовска работа, за да успее да пресъздаде този образ на големия български писател. И не напразно. Грейва пред очите й, когато е удостоена с първа награда за най-добра женска роля на поредния кинофестивал във Варна.

Не по-малко се вълнува и когато спомените я възкръсват като красивата, лъчезарна Искра от „Черните ангели” на Бинка Желязкова. И само там ли?

Връщайки се назад, мислите й я препращат и към напрегнатите й творчески вълнения, породени от трепетните й сцени в драматичния театър „Сава Огнянов” - Русе, щастливите й творчески преживявания с публиката в столичните театри „София”, „Сълза и смях”, за да се озове на Първата ни сцена, където дарованието й я извисява в най-високия й театрално-професионален връх.

Но невероятният й талант, завидната красота и обаяние й печелят не само осезаемо, но и респектиращо в редица случаи присъствие на сцената и на екрана.

А това понякога поражда и немалко завист, какъвто е случаят със съпругата на някогашния театрален директор. Тя трудно преживявала нейните успехи и влияние, и се чудела как да й подражава в облеклото и личния й примамлив тоалет.

Понякога я навестява и още нестихналото в гърдите й тежко огорчение по време на атрактивното й творческо пребиваване в Народния театър, когато й се забранява каквато и да е бременност, за да не напуска никога сцената.

Ала връх на безразсъдството или по-скоро на безумието е уволнението й с водещи актьори от Народния театър с вероломното нашествие на така наречените демократични промени, които захвърлиха страната ни на европейското дъно.

Няма да забравя никога с каква неудържима горист Гец разказваше пред мен за бруталното им арогантно изгонване от София.

Не по-малко беше възмущението и на неугасващата блестяща Катерина от шедьовъра на Димитър Талев. „И до днес - потапя ни в онези горчиви могове тя - не знам защо бях уволнена от тогавашния директор Васил Стефанов”.

Спомня си как развилнялата се обезумяла лавина изхвърляше всички „неудобни” на улицата, без да се замисля нито за миг, че изкуството няма цвят.

И прокудена в апогея на творческата си зрялост от храма на Мелпомена, Виолета Гиндева търси и намира спасение във вестникарския свят.

Но за по-безболезненото адаптиране към новата работна среда, както споделя и тя - й помага сърдечното посрещане на новите й колеги Ана-Мария Тонкова, Цвети Узунова, Мария Стефанова, Радко Янкулов и други, от които се учи при прохождането в спецификата на журналистиката.

Сред тях Виолета показва новото си професионално лице по вестникарските страници с първите си, все още плахи, интервюта и обнадеждаващи публикации.

Но артистичната й популярност в широките ни обществени среди никога не замлъква. Инак как да си обясним приятния изненадващ жест на известния ни художник Найден Петков.

Нейният образ го беше силно впечатлил и я отвежда на специална изложба, за да й покаже нарисувания й портрет.

Удивителната прилика спонтанно я възпламенява и се чуди, дълбоко развълнувана, как да му благодари, веднага пожелала да си го закупи. За жалост, тежка сянка прекосява като тъмен облак зачервеното й красиво лице - оказва се, че творбата е вече откупена от Х.Г. „Станислав Доспевски” в Пазарджик.

В тези мигове едва ли й е минавало през главата, че след време и нейният житейски път ще я отведе към Града на Константин Величков. Но съдба.

През есента на 2003 година току-що бяха отшумели общинските избори и новият кмет на Пазарджик Иван Евстатиев, избран с листата на БСП, ? отправя любезна покана да заеме поста заместник-кмет на общината по духовната сфера.

Да си призная откровено, тая вест беше радушно посрещната от местната общественост. Не по-малко удовлетворение изпитвах и аз, защото вече цяло десетилетие работех като секретар на Клуба на дейците на културата в града ни.

Спомням си, че при една от срещите в кабинета на „нашия Иван”, както го наричахме привържениците му тогава, той от раз ме въпросира:

- Как мислиш? Смяташ ли, че изборът ми за Гиндева е подходящ?

Хич не се поколебах, моментално го обгърнах с дружелюбен поглед и му стиснах здраво десницата за това приятно изненадващо решение:

- Прави ти чест, че си се насочил към интелектуалец и творец от такъв висок ранг. Пазарджик ще бъде единственият окръжен град в страната ни с такова престижно присъствие в духовния живот на общината.

Още с появата си под пазарджишко небе Виолета Гиндева се почувства поласкана от топлия радушен прием в общината, на множество приятели и почитатели за авторитетното й присъствие в националното ни духовно битие.

А като я наблюдавах, създаваше впечатление че изпитва изненадваща плахост и напрегнатост в началото.

Очевидно не познаваше добре спецификата на работата, която й предстоеше, настройвайки се на нова, непозната за нея житейска вълна.

Кметът Иван Евстатиев усещаше, че все още е несигурна в стъпките си, гласува й очакваното доверие и й даде простор за действие, а това отприщи всичката й физическа и духовна енергия.

Името й на легендарна актриса отваряше вратите навсякъде, преди да почука. Превъзходният й интелект, солидното й домашно възпитание, лицеприятният й, достъпен земен нрав, завидната й скромност завладяха целокупната ни общественост.

Всичко това благоразположи новодошлата популярна актриса и довчерашна журналистка и й позволи по-бързо да се адаптира към местната социална и нравствена среда. Но по всичко личеше, че някогашната отлична студентка от ВИТИЗ имаше народен нюх и усет към обществената работа. Скоро навлезе в новите професионални коловози, запозна се с дейността на културните институции и се учеше в движение в професия, за която едва ли си е мислела на сцената и по снимачните площадки.
За кратко време тя се ориентира в обстановката, опозна местния кадрови потенциал в сферата на културата, даже създаде и съвет на обществени начала от специалисти, работещи в системата на духа за да си сверява часовника и да насочва в правилна посока своите благородни усилия.

Нещата се задвижиха, като тя се стараеше да обхване в нужната цялост неспирния поток от културни прояви в града и общината.

Аз като секретар на КДК поддържах постоянно контакти с нея, обсъждахме предстоящи инициативи, даже понякога спорехме, но винаги сме стигали до общи полезни изводи.

И сега, връщайки се назад в годините, не ме напуска огромното удовлетворение, че съм имал възможност да работя съвместно с такъв знаменит интелектуалец.

Дълбоко съм убеден, че Пазарджик беше ощастливен, защото благодарение на Виолета Гиндева Общината се превърна и се наложи с неповторимия си духовен облик сред всички общински центрове в страната ни.

И понеже се връщам сега отново към нейния изключително приносен престой в нашия град, се чувствам задължен да припомня някои нейни изключително стойностни инициативи, реализирани и допринесли за обогатяване духовния престиж на Пазарджишкия край.

Плод на негасимия й ентусиазъм и неподозиран организаторски талант беше ежегодното провеждане всяка есен на Международния кинофестивал „Европа е тук”.

В него вземаха участие не само изтъкнати наши и чуждестранни филмови дейци, но и известни кинотворци, актьори, режисьори, сценаристи, изкуствоведи. В подготовката се включваха и премиери на талантливи наши писатели и критици.

В тези културни пранзници твърде респектиращо беше творческото съпричастие на големи наши киноведи като Георги Стоянов-Бигор, Александър Александров, критици като Марко Семов, Григор Чернев, писатели и поети като Велин Георгиев, Маргарита Петкова, Димитър Томов и други творци на изящната словесност.

За съжаление, с напускането на Гиндева хората, които седнаха на нейния стол, погребаха тази незаменима за националния духовен живот традиция.

Да не говорим за ръководното й дейно съпричастие в организираните литературни и театрални премиери, срещи с дейци от духовната сфера и други значими интелектуални прояви.

Голямата Виолета Гиндева не обитаваше нашия град като чиновническо безличие, тя озонираше ненаситно неговия духовен въздух, работеше и милееше за опазване и съхраняване на културната му история.

Няма да забравя никога непосилните й благородни усилия, които полагаше за поставянето на паметна плоча, посветена на Константин Величков в Гренобъл, Франция, където на 3 ноември 1907 година издъхва безпомощен този голям българин.

Колцина днес знаят, че именно те, двамата с тогавашния всеотдаен кмет Иван Евстатиев се заеха и увековечиха паметта на Величков с мемориална плоча на някогашния Френски лицей в Цариград (днешен Истанбул), където доблестният син на Величко Петков завършва през 1874 година средното си образование.

С не по-малко преклонение двамата сториха същото и в италианския град Флоренция, където големият ни възрожденец и държавник в продължение на две години учи изобразително изкуство за да остави име и на образован даровит художник.

Неоценимите и благородни усилия за издигане духовния ръст на Пазарджик й спечелиха заслужено уважение и признание не само на местната, но и на целокупната българска общественост.

В паметта ми още не са отшумели спомените, запечатали грандиозното тържество в концертната зала „Маестро Георги Атанасов”, посветено през 2006 година на нейната 60 годишнина.

Сюблимни, силно вълнуващи мигове, каквито, струва ми се, тази жена, осъществила с делата си само за четири години едва ли не епоха в духовния генезис на града ни, я изкачиха на най-високия връх през целия й житейски и творчески път.

Пиша неспокоен тези признателни редове за скъпата и неповторима Виолета Гиндева, която остави сърцето си в нашия град, в който записа едни от най-силно преживените си високо благородни страници от своя път.

Следващите й стъпки я отвеждат в Пловдив, където вече като доцент в Университета „П. Хилендарски” преподава на студентите своите знания и богат творчески опит по актьорско майсторство.

И всичко това го прави с възрожденски огън, с много любов и умиление завладява бъдещата театрална смяна.

Но след като прехвърли билото на 70-те, се прибра в Банкя, откъдето ми се обаждаше по телефона.

Вероятно голямата актриса боледуваше за Пазарджик и държеше да й се обаждам, когато отскачам до София.

А бях дал дума и я поканих да се видим на премиерата на моята книга „Гласът на моя път”, организирана в началото на март 2018 година на „Позитано”-20. Спомням си, че щом дойде, малко закъсняла, извини се и в следващия миг се оказахме в рядко дружелюбна сърдечна прегръдка.

Огледах се към щанда, където бях оставил книги, оказа се, че са свършили. Видях се в чудо. Как може да няма новата ми художествено-документална книга?

Мигновено ми текна, че в чантата има мое издание за Величков и това прогони донякъде внезапно нахлулото ми неудобство.

А тя наистина много го обича и е правила толкова много за човека-емблема на Пазарджик.

Прие с нескрито умиление този скромен подарък, притисна го до гърдите си и ми благодари… това беше последното ми докосване до този толкова мил и скъп човек.

На 21 април 2019 година Виолета Гиндева неочаквано, внезапно ни напусна.

Нейната кончина беше тежък удар върху българската култура и духовност, в чието съзиждане тя вложи богато дарения й талант и всеотдаен огън на своето голямо сърце.

Признателният Пазарджик ще ознаменува посмъртно нейната 80 годишнина с паметник в Градската градина.

14 май 2026 г.