Владимир Мусаков

Самотен между теменуги, омразният бодил жадуваше за ласки и целувки.
И нито една пеперуда, ни една мушица не долепи до него устица. Защото той бе от ония тръни без цвят, без мирис, без красота, що само бодеше. Обикновен бодил…
А теменугите цъфтяха и прецъфтяха в милувки и страст, в сладостни прегръдки. Цъфтяха теменугите и прецъфтяха.
Закъснели мушици печално бръмчаха над прецъфтелите теменуги, сякаш виждаха близкия край.
Бодилът, омразен и отбягван, стърчеше самотен страж над нежните умиращи цветя.
И когато снежинките покриха земята, той вирна глава, сам в бялата снежна пустиня, и засмука страстните ледени целувки на смъртта.