Анна Ахматова

превод: Татяна Любенова

В Петербург, през есента на 1913 г., в деня на честването, в някакъв ресторант, на пристигналия в Русия Верхарн, на бестужевските курсове имаше голяма закрита вечер (тоест - само за курсисти).

На някой от организаторите му беше хрумнало да ме покани на честването на Верхарн, когото аз нежно обичам не за неговия прославен урбанизъм, а за едно мъничко стихотворение: „На дървеното мостче в края на света”.

Представих си пищното ресторантско честване, което кой знае защо винаги ми напомняше за помен, фракове, хубаво шампанско и лош френски език, тостове - и…предпочетох курсовете.

На тази вечер пристигнаха и дами- патронеси, посветили живота си на борбата за равноправие на жените.

Една от тях, писателката Ариадна Владимировна Тиркова-Вергежская, която ме познаваше от детството ми, каза след моето представяне: „Ето Аничка за себе си е постигнала равноправие”.

В артистичната гримьорна срещнах Блок.

Попитах го защо не е на честването на Верхарн. Поетът отговори с подкупващо простодушие: „Защото там ще ме молят да изпълня нещо, а аз не умея да говоря френски.”

При нас дойде една курсистка със списък и каза, че моето изпълнение е след това на Блок.

Аз се помолих: „Александър Александрович, не мога да чета след вас.” Той - с упрек - в отговор: „Анна Андреевна, ние не сме певци”.

По това време той вече беше най-известният поет в Русия. Аз вече две години доста често четях свои стихове в Цеха на поетите и в Обществото на пазителите на художественото слово, както и клуба на Вячеслав Иванов, но тук всичко беше съвършено друго.

Колкото скрива човек сцената, толко безпощадно го оголва естрадата. Тя сякаш беше място за екзекуция. Може би тогава аз почувствах това за първи път.

На изявяващия се всички присъстващи започват да му се струват като някаква многоглава хидра.

Да се владее залата е много трудно - гений в тая работа беше Зошченко. Добър на естрадата беше и Пастернак. Мен никой не ме знаеше и когато излязох, се раздаде възглас: „Коя е тази?”

Блок ме посъветва да прочета „Всички ние, гуляещи тук” („Все мы бражники здесь”) Аз исках да се откажа: „Когато чета „Аз облякох тясна пола”, всички се смеят” Той отвърна: „А когато аз чета „И пияници с очи на зайци”, също се смеят”.

Струва ми се, че не там, а на някаква друга литературна вечер Блок слушал Игор Северянин, върнал се в гримьорната и казал: „Той има тлъст адвокатски глас”.

В една от последните недели на 1913-та година занесох на Блок книгите му, за да ми ги надпише. На всяка той написа: „На Ахматова. - Блок”. (Ето „Стихове за Прекрасната дама”).

А на третия том поетът написа посветен на мене мадригал: „Красотата е страшна, ще ви кажат…” („Красота страшна, вам скажут…”). Аз никога не съм имала испански шал, с какъвто там съм изобразена, но в това време Блок бълнуваше за Кармен и испанизираше и мен.

Аз и червена роза, разбира се, никога не съм носила в косите си. Не случайно това стихотворение е написано в испанската строфа романсеро.

И на последната наша среща зад кулисите на Големия Драматичен театър, през есента на 1921 г., Блок се приближи и ме попита: „А къде е испанският шал?” Това бяха последните думи, които чух от него.

***

В този единствен път, когато бях при Блок, между другото му споменах, че поетът Бенедикт Лившиц се оплаква, че той - Блок, дори със съществуването си му пречи да пише стихове.

Блок не се засмя, а отговори напълно сериозно: „Аз напълно го разбирам. На мен ми пречи да пиша Лев Толстой.”

През лятото на 1914 г. аз бях при мама в Дарница, до Киев. В началото на юли тръгнах за дома, в село Слепньово, през Москва.

В Москва се настаних в първия попаднал ми пощенски влак. Пуша на откритата площадка. Някъде, до някоя открита железопътна станция влакът намалява и хвърлят чувал с писма.

Пред моя изумен поглед неочаквано се появи Блок. Аз извиках: „Александър Александрович!” Той се огледа и, понеже беше не само велик поет, но и майстор на тактичните въпроси, попита: „С кого пътувате?” Аз успявам да кажа: „Сама.” Влакът бавно тръгна.

Сега, след 51 години, отварям „Бележник” („Записная книжка”) на Блок и под 9 юли 1914 г. чета: Ние с мама пътуваме да огледаме санаториума. - Аз съм бесен. - Анна Ахматова е в пощенския влак”.

Блок записва на друго място, че аз, заедно с Делмас и Е. Ю. Кузмина-Караваева, съм го измъчила по телефона. Струва ми се, че мога да кажа нещо по този повод.

Позвъних на Блок. Александър Александрович, със свойствената му прямота и маниер да мисли на глас, попита: „Вие навярно звъните, защото Ариадна Владимировна Тиркова ви е предала какво съм казал за вас?”

Умираща от любопитство, отидох при Ариадна Владимировна в някакъв неин приемен ден и я попитах какво е казал Блок. Но тя беше неумолима: „Аничка, аз никога не говоря на едни мои гости какво са казали други за тях.”

„Записная книжка” на Блок прави малки подаръци, извличайки от бездната на забравата и възвръщайки дати за полузабравени събития: и отново дървения Исаакиевски мост, пламтящата, пътуваща към устието си Нева, а аз, с моя спътник, с ужас гледаме това невиждано зрелище и за този ден с дата - 11 юли 1916 г., има бележка на Блок.

И отново аз, вече след Революцията (21 януари 1919 г.) срещам в театралната столова измършавелият Блок с налудничави очи и той ми казва: „Тук всички се срещат, като в отвъдния свят.”

А ето, ние тримата (Блок, Гумильов и аз) обядваме (5 август 1914 г.) на Царскоселската гара в първите дни на войната (Гумильов вече е във войнишка униформа).

Блок по това време ходи при семействата на мобилизираните, за да им оказва помощ. Когато останахме двамата, Коля каза: „Нима и него ще пратят на фронта? Това е все едно да печеш славеи.”

А след четвърт век, все в този Драматичен театър се състоя вечер в памет на Блок (1946 г.) и аз чета току-що написаните от мен стихове:

„Той прав е - пак фенер, аптека,
Нева, безмълвие, гранит …
И като паметник на века,
човекът там стои -
и той към Пушкинския Дом,
прощаващ се, с ръка помаха,
като незаслужен покой,
приемащ смъртната умора.”

(„Он прав - опять фонарь, аптека,
Нева, безмолвие, гранит…
Как памятник началу века,
там этот человек стоит -
когда он Пушкинскому Дом,
прощаясь, помахал рукой
и принял смертную истому
как незаслуженный покой.” )