ВЯРАТА НА ЕДИН НАРОД
Така, както човекът трябва да вярва в себе си и собствените си сили, за да може да съществува като духовно цяло и да напредва по пътя на собственото си издигане, така и един народ трябва да има вяра в себе си, за да може да се закрепи и напредне като цяло.
Вярата на един народ е вяра в неговата сила и способност за творчество. Да вярва един народ в себе си - в своята способност да създава духовни и материални ценности, това би значило да има и непрекъснатия подтик към напредък и усъвършенстване.
Един от стимулите за развоя на цивилизацията и то най-същественият е бил мирното съревнование между народите.
Може смело да се твърди, че шеметният успех в техниката се дължи до голяма степен на стремежа на отделните народи да направят рекордни завоевания.
В този свой стремеж те са били окриляни от вярата в своята ценност като народи и вярата в успеха, който би им гарантирал по-първо място между другите народи и би повдигнал самочувствието им.
Имаме ли ние българите вяра в себе си като народ?
Онази фанатична вяра, която извира из дълбините на миналото и обхваща перспективата на бъдещето? Да бъде отречена тази вяра не би могло.
Имаме я, но тя е твърде несъответствуваща на това, което сме дали и можем да дадем като народ, и твърде недостатъчна, за да може да ни направи способни да ценим искрено всеки свой успех и да направим от него ентусиазъм и тласък за ново постижение.
Тази вяра не смесвам с героизма и всички положителни качества на българския народ.
Тя има нещо много общо със самочувствието, което можем да имаме като народ. Може би, петвековното робство беше причина да не може нашата история да блесне с цялото си величие пред нас, да повдигне самочувствието ни и да подхрани вярата, че ние можем да бъдем почти толкова ценни, колкото другите народи, които претендират за свое минало, история и култура.
Може би, защото след Освобождението ние трябваше изведнъж да усвоим всички онези придобивки, които имаше културна Европа, без да бяхме взели и ние участие в тяхното постигане, у нас култът към Запада се превърна в култ към придобивките.
Той пусна толкова дълбоки корени, че не ни позволи да оценим достатъчно своето родно - всичко онова, което ние създаваме.
И в тази неспособност да го оценим, ние отидохме дори до там, че твърде често отричаме своята способност за ценни постижения.
Резултатите се видяха много скоро. Един американски журналист, живял дълги години в България, характеризира този факт с няколко думи:
- Когато тук в България кажат „българска работа”, това значи несполучливо. А у нас, когато кажем „американска работа”, разбира се - много добре.
У нас започна да се предпочита всичко, което бе дошло от чужбина, без оглед дали е по-ценно от това, което имаме. За критерий не служеше една истина разумна преценка, а предубеждението.
Това, което имаше етикет от чужбина, беше винаги ценено, предпочитано, желано.
Това стана в търговията, литературата, живописта, театъра.
Свидетели сме как много чужди произведения с нищо не превъзхождат плодовете на българската литература, намират голям пласмент. Най-вече за това, че там са герои Пиер, Жанет, Хилда, Леди X., а не Иван и Мария.
Трябва ли да изброявам имената на онези наши артисти и художници, които трябваше да преминат през трудния път в чужбина, за да ни докажат, а и ние едва тогава да признаем, че и българинът може да твори в голям мащаб?
А докато са били между нас, са били потискани от пакостния предразсъдък, че ние не можем да дадем нищо ценно.
Трябва ли да споменаваме имената на наши учени, известни и ценени в чужбина, които ние тук не можем да оценим, защото предварително сме ги осъдили на безсилие щом са българи? Защото им липсва чуждестранният етикет.
Ето как идваме до идеята за един, ако може да се каже, културен патриотизъм.
Да милеем за народа не само като народностно цяло, да се стремим не само за неговото обединение, но да вярваме в неговите заложби за културно строителство.
Защото едни граници могат да бъдат трайни, когато са подкрепени от една мощна национална култура.
Ние сме народ млад и с много заложби. Ако създадем в душите си вярата в собствените успехи и я подхранваме с всяка придобивка, ние ще осъзнаем и много други свои ценности и това ще ни даде нова импулс за творчество.
Едно от първите условия, които са нужни за затвърдяването вярата на един народ, е стремежът да преценява всеки успех не като личен успех на този, който го постига, а като успех и придобивка на цял народ.
Тогава ние ще имаме да правим преценка не за отделната личност, а за сметка на целия народ. Защото всяка придобивка ще обогатява народната съкровищница и ще увеличава културния капитал на българския народ, който ще му осигурява съществуванието през вековете.
Но вярата в един обект предполага винаги любов към него. Колкото по-силна е любовта към народа като цяло, толкова по-силна е вярата в неговите заложби и творчески способности.
Майките трябва да закърмят децата си с тази любов, учителите трябва да я крепят и развиват в своите ученици, докато дойде момент тя да закрепне в младата душа и да я направи възторжено предана на своя народ.
Колкото повече крепне вярата и самоувереността на отделната личност, толкова по-здрава става народната самоувереност.
Един народ, който даде Кирила и Методия и чрез тях писменост на славянските народи, един народ, който даде първите зари на възраждането в Европа чрез своите богомили; един народ, който има Просветния век на Симеона и неговата Велика България, един народ, който въпреки своето едва полувековно ново съществувание е направил такъв напредък в литературата, живописта, театъра, индустрията - не е народ с малки заложби.
Това трябва да разберем и да вярваме в силата, способността и голямото бъдеще на нашия народ.
И нека въплътим тази вяра в усилието да запазим името на своя народ свято и неопетнено.
——————————
в. „Варненски кореняк”, г. 10, бр. 5, 5.01.1940 г.
