Владимир Стоянов

***

Синьо пламъче мое
и пламъче тъмнокафяво -
светлинки в моя път,
дом, уют и утеха.
Всяка нощ като грозд
от звезди разцъфтява,
пълни дневната кошница
на труда и успеха ни.

Вие тихо ме гледате
и богат аз до вас се изправям.
Накъдето да тръгна, усещам,
че вашият огън ме гони.
И гранича със вас и със себе си,
затова може би оцелявам -
невен палнат във ниското
и орел сред небесни амвони.

Аз забравих прокобата
със усойните клетви горчиви
и трохите, увълчили
другите гладни и жадни.
А сега ще прекръстя с любов
тези синори диви
и със тога от медено жито
ще повия полетата кални.

КЪЛБОТО ПЯСЪЧНО

Знам, че бяха пъстри
всичките ни спомени -
като че мъниста, низани на връв.
После потъмняха или се опомнихме -
обгорели кълнове в цъфналата ръж.
Слънцето случайно ли бе за нас угаснало?
Зимата в иглуто си ли ни приюти?
А съдбата чуждата с нашата се срасна и
потъна кротко в нашите очи.

Колко много пътища, водещи за никъде.
Колко много мисли, тръгнали без път.
Кой отряза снощи на мечтите жиците
и поръси пепел вместо златна ръж?
Кой кълбото пясъчно
във вълните втренчено
размота и хвърли в черните води?
И защо загребах на луната с менчето
песента на вятъра в твоите коси?