Александър Мавродиев

МИРОЛЮБИВО

Нещо скрито животът тъче,
украсява го с атомни гъби…
Ти не знаеш, щастливо врабче,
и с познати неща се нагърбваш.

Продължаваш живота си пак.
Като мене на всичко се радваш.
Аз те имах за кръгъл сирак
от небивала врабчова сватба.

Но това не се потвърди.
Ти си горе, на сухия покрив.
Как изпъваш врабешки гърди
и поглеждаш с очите си мокри.

Извървяваш любовния кръг
покрай своята свитичка жрица
и танцуваш ти, просяк безрък,
с уловената вече мушица.

А наоколо – в млади листа
пъстрота от живот още има…
И натежава на съвестта
най-голямата Хирошима.

РЕПРОДУКЦИЯ

Хубава, стройна, тази мадона
вековете е надживяла,
спряла даже на царя до трона –
гълъб, облечен в бяло.

Аз ще я пренарисувам,
в къщата си ще я въдворя
и ще живея, ще съществувам,
тайните си ще й доверя.

А тя е млада, по-млада от мене,
няколко века преди да е с мен,
тя ще е онзи вълшебен молебен
за свидни мигове определен.

Царят, навярно, ще ми завижда –
с толкова обич сега се сдобивам.
Мъртво е всичко, дори не се вижда
кой на кого чувството днес убива.

В тази космическа надпревара
всъщност животът си е такъв –
обичта вече не дружи с вяра,
вярното чувство е равно на кръв.

Всичките ласки са употребени,
всяка душа е трептяла до болка…
Аз те обичам, обичай ти мене
съвсем доброволно и толкова.

БАЩА ЗА НЕДЕЛЯ

Неделя е. Денят е дъждовен
и празникът е вече друг.
Сам, истински или лъжовен,
баща законен – несъпруг.

Напрягам слух. Как ситно съска
дъждът по тесния балкон.
На гости съм, със вратовръзка,
тържествен, идвам по закон.

През две недели аз съм татко.
Горчи законната лъжа.
Детето спи спокойно, сладко,
не смея да го доближа.

Изчакал свято, ритуално
часа на свиждането кратко,
разбирам, че печален факт е
да бъдеш във неделя татко.

КАМЪК ЗА ОСНОВИ

Издишвам си въздуха като йога
и усещам – душата ми ще изскочи…
Аз съм взел вече решение строго
и говоря човешки на камъка плочест.

Той не може! Виж, земята хлътва.
Тежък си, но трябва да се разберем.
Времето дъхти отдавна на жътва,
а ние с тебе срама берем.

Ти ще застанеш в основите мирно,
грубите ръбчета щом ти загладя.
От всички страни ще те зациментирам,
с вино ще те полея, както си хладен.

И ще се чудиш тогава – що за отрова –
каменна ли е тя или пък човешка?
Питай ме онзи ден как те изрових
и ти харесах лицето мъртвешко.

За живота ми, толкова кратък,
макар да остават и други след мене –
камък си, ще продължиш и по-нататък.
С мен – наистина ще станат промени.

Просто ще си сменим местата
и тебе пак ще поставят отгоре,
но знай, ти ми осъществяваш мечтата.
Това и Сизиф може би не ти е говорил.

ТВОРЧЕСТВО

Така неочаквано…
Само в съня ми
идва тя – черноземната нива.
С радост поддържана, но от плода й
аз не откъснах глогинка дива.

Тази нива –
тя не е от баща ми,
а е моето истинско настояще –
неосъзнато за мен завещание,
в което на сън да ора се захващам.
Неразораната нива.
Моето жито не взела,
в пролет да вдигне тънко вретено.
Тя си е делнична даже в неделя,
няма, безслънчева и студена.

Тя ме измъчва
с много въпроси,
но на един само не отговорих…
Цвете червено и черно нося –
едно от тях ще пусне корен.