ЧУБРИЦА
Сюита в стихове
I.
По споменна пътека припкам аз отново.
Конче-вихрогонче тропка пак по нея.
Всичко уж е друго, пък е все едно и също.
Вятъра не питам за роднините. Немея!
Дълго търся себе си и конската подкова
тук,
на входната врата на родната ми къща. -
Някой лош ни е откраднал в тъмни нощи,
както се плячкосва скъп наследствен влог.
Името ми е зачеркнал някой с черен кръст -
май че ме вини за нещо и ме съди с мъст…
Не посмявам да се взирам по-нататък още.
Тръпна -
сякаш че ще видя тук и моя некролог.
II.
Сълзи запалената тъжна свещ -
в душата и очите ми пламти.
От рехави треви и мъка чистя
най-черен гроб по бяла риза.
Недей ме гледа тъй лукаво!
Ти знаеш ли каква е мъка
на гробище да си на гости,
а не на живите родители?!
Ти знаеш ли каква тъга е
да стъпиш върху свиден кът
и да приказваш мълчешком
с портрети върху камък?!
Наблизо смок лежи лениво
с бездушни стъклени очи.
На чужда мъка се протяга -
като тояга на пазач изглежда.
Запитвам се наум с досада:
„Какво ли пази тука тази гад
със древната библейска слава?
Смъртта? Живота? Мъката?”
А смокът със око ме стрелва:
За тебе, чедо, пазя тук темела.
III.
Гнетеше ни надвесена дъга в небето!
Бе роснал рехав дъжд през ничия сезон,
защо ли ненаречен „плачещата есен”.
Пред нас се стрелваха подплашени листа -
рояци мимолетни жълти пеперуди,
подгонени от клюнове на зли вихрушки.
Изпращахме приятел в сетния му дом,
където вечно ще нощува сам-самичък
и вечно ще денува без беди и радост.
Бе час нелеп! Отиваше си той без време.
Забравил бе навит будилника си вкъщи.
С букет цветя от нас пътуваше в безкрая
към ад или към рай, от никого невиждан.
О, не! Душата му ще си отдъхва тука -
подобно притаена мравка във мравуняк.
Незрима като чувство за вина и съвест,
невидима, но жива и добра сред нас -
щом може да повтори капчица в росата,
щом може да искри във Кумовата слама…
Бе вечност този час сред ничието време.
Изпращахме приятел в сетния му дом
под непривично ярката дъга небесна,
изплезила език в лицето на смъртта!..
IV.
В студена декемврийска утрин сива
по заснежена крайна улица отиват
към гробище последни коловози…
А кой ли? Чий ли жребий толкоз лош е
по тоз маршрут да стигне чак до тук
след много радости и тежък труд?
Защо се раждаме така различни,
щом коловозите ни си приличат?!
Един и същ е пътят ни съставен:
родилен дом, завои, преки, прави,
кръстовища, паважи за подмяна
и неусетно пред мечтите - яма!
Еднакви сме на този тъжен стоп:
богат до беден, лорд до шоп…
Земята
е огромно гробище проклето -
но по-огромно и от нея е
Небето. -
Там с вечния покой душите ни
сдобряват лошите с добрите.
V.
Нима животът ни не е като
безценна амфора,
която със години пълним и приглаждаме -
да става все по-пълна, лъскава и хубава?!
Ала в един внезапен миг не ще усетим как
от прекалена грижа тя ще се пропука
и продъни…
Кога ли ние трезво ще прозрем,
че всеки земен ден
е златна стружка от живота ни?!
Кога ще осъзнаем очевидното,
че всеки еликсир във нашия живот
поръсен е със щипка чубрица,
в която има и добавката за смърт?!
А слънцето е едноок случаен секундант
в дуела дълъг с най-коварния противник -
В р е м е т о.
2024
