Банко П. Банков

Сред детските спомени родният ми град се връща в снежна светлина на хапеща зима и с леност на дълго лято; цвърчаща миризма на домашна наденица и захарно лепкава кора на припечен козунак.

Заледени пързалки се спускаха по хълбоците на Дикисан и Вароша, калдъръмените сокаци помнеха цървулите на Дякона. Пролетни хълмове ни упояваха с дъх на съживена земя, прободена от млада трева; бозаво придошла река безмилостно ни учеше да устискаме глътка въздух, докато доцапаме до отсрещния бряг.

Над черните дъски в класните стаи висяха картини с букети пъстри цветя, подарени от местната художничка и писателка с тържествено име Божана Карадечева, във високите коридори висяха строги портрети на брадати и мустакати възрожденци, а над главното стълбище епична картина представяше геройствата на Шипка.

Първата сянка надвисна над моя най-хубав град, виолетов от люляци и позлатен от латинки, по време на една ученическа екскурзия. В претъпкано купе на третокласен вагон намусен мъж с чело нашарено от грозни кафяви петна се сопна:

- Къдешни сте вие, че вдигате толкова врява?

Когато един през друг отговорихме гордо, поклати назидателно глава.

- Аха, от града на попа, който предаде Левски.

Сенките се сгъстяваха. Една хладно щипеща сутрин, докато бързахме с брат ми за училище, видяхме съседката, госпожа Геновева, да замазва с вар пресен надпис върху стената на къщата си.

Леля Гева беше национализирана чифликчийка, висока, слаба и горделива. В тази нощ десетина къщи осъмнаха с клеймящи надписи “тук живее врак народен американски агент”.

Други съседи не бяха толкова куражлии като чифликчийката, неграмотно надрасканите присъди останаха да избледняват като дамга по стените на къщите и по съдбите на децата им. Чия ли къща, чия ли съдба беше следващата?

Когато заесеня, в класовете ни се появиха непознати съученици. По-различни от нас, личеше да са расли под грижи на заможни културни родители, в поизбелели дрехи, купувани някога от скъпи магазин.

“Екаха” на млеко и дедо, а фамилиите им - Абел, Хаджи Бойкови, Ляпкова, Бездорожни, Розенфелд, будеха любопитство и предпазливост.

Бяха от изселени софийски семейства, синове и дъщери на убити или осъдени на дълъг затвор бивши министри, депутати и протестантски пастори, на уволнени офицери, национализирани фабриканти и шкартирани адвокати.

Моят град беше като затвор насред България, няма накъде да бягаш, подходящо място за изселени и интернирани.

Семействата на тези нови съученици се настаниха в занемарени вдовишки и бедняшки къщи, бащите (където ги имаше), се хванаха за каруцари в “Топливо”, общи работници във варниците и тухларната фабрика.

По нашата стръмна улица сутрин и вечер слизаше към центъра и след половин час бавно възлизаше нагоре висока жена с вкаменено жълто лице, сива коса, прибрана в тюрбан и в черни жалейни дрехи.

Беше софиянка, въдворена на местоживеене, два пъти на ден я задължаваха да се разписва в милицията.

Никоя от съседките не смееше да я спре и заговори, усещането, че две думи, разменени с черната жена, могат да донесат неприятности, се разнасяше като страх от инфекция наоколо й. Черната жена беше вдовица на разстрелян бивш министър-председател.

За нас появата на пришелците съученици даде повод за малко суетливо съперничество. На кого пръв ще обърнат внимание, ще позволят да надникнем в предишния им живот.

В него бяха ги възпитавали гувернантки, возили ги бяха в леки коли. Говореха чужди езици, споменаваха дойче шуле, оперни спектакли, рок енд рол, тенис турнири и Сен Жозеф.

В нашия клас записаха Сава Гошев. Деликатно сложен и леко поприведен, със скулесто лице, примижаващи очи и права коса, отрязана равно над челото. Внук на бивш председател на Народното събрание.

Савата беше винаги сериозен, не много приказлив, умееше да ближе скрито раните си. Но когато се отпуснеше и разказваше за джаз оркестъра на оптимистите, за “Бохеми” с Нели Карова, пинакотеката в Мюнхен или спортните турнири в дипломатическия клуб, ни хипнотизираше не само с факти, но и с лично отношение, с преценка. Беше видял света от височини, каквито само някои от нас щяха да изкатерят след години.

Скитахме заедно за минзухари по каменливите хълмове, стоплени от пролетно слънце.

Воювахме на държави и колонии - разчертавахме утъпкан кръг влажна земя на клинове, забивахме със замах чекия с дървени чирени в територията на съседа и режехме безмилостно парчета от нея.

Остане ли ти по-малко от стъпка - вън от играта. Газехме в шумните речни бързеи, къпехме се до премала във вировете над Баш-Бунар и в басейна до електроцентралата.

Сава се превръщаше в рижав от слънце провинциалист с бяла фланелка и черни гащета, само дето подскачаше смешно, когато ходеше бос. Заприличваше на един от нас. Не съвсем.

По квартали почнаха да ни приемат в комунистическия младежки съюз. Ако не си член на ДКМС, общината ще ти откаже бележка за политическа благонадеждност.

Без нея вместо следване в университета те чака три години трудовашка униформа.

Всеки кандидат трябваше да намери двама поръчители, стари членове, които го познават и гарантират за него. За социалния му произход, че не е вражески.

На новоприетите заръчваха: синове и дъщери на изселени ще искат да се промъкнат в съюза и ще ви търсят за гаранти. Внимавайте добре, да не се окаже, че сме се излъгали във вас, че мястото ви не е в съюза.

……….

Сава мина зад прозореца, като във фоторамка, леко приведен, с коса подрязана над челото и угрижено изражение на по-възрастен. Излязох на стълбищната площадка, три каменни стъпала над двора, той остана долу. Извади сгънат на четири кариран лист от джоба на избелялата си риза.

- Ще ми подпишеш ли за поръчител в ДКМС?

Мигът преди да си отворя устата щеше да остане един от най-впечатаните мигове в паметта ми. И от най-нежеланите. Спохожда ме и до днес, в просъница, в минути на доволство, да ги сепне, да ми загорчи. Мъча се да го загърбя, да го забравя. Не би.

- Не мога - отвърна страхът ми.

- Защо?

- Не те познавам достатъчно.

Той постоя още малко, пристъпи от крак на крак и си тръгна без да каже нищо повече.

Прибрах се вътре, приведеният му силует мина в светлия прозоречен правоъгълник, като негатив. Сега вече няма място за думи, трябва да се приемеш такъв, какъвто си.

За поръчител му се подписа Пепо, съученик от нашата махала, техничар и въдичар. Мигар Пепо е познавал Савата по-добре от мен, по-малко се е боял от последствия?

Бил е по-човек.

Изправиха Пепо пред класа в голямото междучасие, да отговаря защо е поръчителствал за един вражески син. Като на съд. И досега усещам с кожата си лепкавата гузност, умълчала класа. Такива инквизиции осакатиха морално нашите поколения, сгърбиха ги, затова се препъва България.

Не помня какво отговаряше Пепо, как се оправда. Паметта запечатва или загърбва думите изборно. Някак си му се размина, след година все пак му дадоха бележка за следване. И на Савата.

България е в предградията на Европа, злото не е облечено в традиции, не е предвидимо по закон. Първо ще те въртим на шиш, ще те изтормозим, а после ще се вживеем на милозливи, ще те отпратим по пътя ти, с уста да благодариш и с душа да мразиш.

Срещал съм Савата и след това, някак си сме се гледали. С времето човек успява да осмисли, да обясни приемливо за себе си всяка ситуация.

Той живя съдържателен кратък живот. Такъв му предрече на ръка срещу пет стотинки една съсухрена, мургава мингянка, докато се връщахме от голямо къпане в многоводната юнска река.

Дипломира се в Университета, стана научен сътрудник и дори му върнаха етаж от конфискуваната триетажна дядова къща в София.

Погуби го снежна буря на Витоша.

И ни остави да се мразим - мен и вътрешния ми грях, няма как да го сваля от раменете си, той ми е като гърбица. Ще го нося до оттатък. Но като ме яде отвътре, пази ме от нови грешки.