ГОЛГОТА
За тази история му отвори очите съдията П. Р. Бяха съученици от началното училище и прогимназията, но след това задълго пътищата им се разделиха, срещаха се инцидентно и общите им спомени, в които тичаха с викове по широк училищен двор, или захапваха първа цигара, си останаха в рамките на детски погледи върху света.
След повече от половин живот П. Р., който стопанисваше вила в Стара Овчарица, под връх Вежен, покани съученика си, вече известен писател, отдавна преселен в София, да му гостува за няколко дни в края на лятото.
„Ще си пишеш поредното произведение на тишина, каквато не подозираш, че съществува”, бе настоял с тънка усмивка съдията.
Писателят прие поканата с известно колебание, какво го свързва със съученика му освен избледнели спомени за хлапашки лудории.
Все пак реши да тръгне за вилното селище, през зимата бе изкарал пневмония и имаше нужда поне седмица да не диша градски въздух.
Съпругата му настоя да остави лаптопа си вкъщи, ако ще почива - да почива и той я послуша. Тя забравяше, че в шарената писателска торбичка, преметната през рамото му и невидима за срещащите го, при всяко пътуване влизаха случайно запаметени лица, деликатна женска шия, груба мъжка ръка, красноречив жест, пиперлива дума и цяла случка.
Там чакаха търпеливо времето си, понякога с години, писателят да ги извади от торбичката, да ги натъкми една с друга, да ги облече в изречения и да им вдъхне живот върху бяла страница или синкав екран.
Беше му се случвало и друг път да приеме с известно колебание куртоазна на пръв поглед покана, а пътуването да се окаже плод на узряваща вътрешна наложителност, привидно лично решение, продиктувано от по-горна логика, каквато и да бе тя. Въпросът бе да разгадаеш наложителността, да я вкараш в торбичката.
Съученикът му беше вече достопочтен магистрат, изкачил висока юридическа стълба, белетристът бе публикувал най-добрите си книги по мнение на авторитетни критици.
Двамата бяха в житейска пауза, когато човек трябва да преосмисли накъде ще поеме утре, точна ли е била посоката, която е следвал дотук. Няма ли по-мъдри и прости неща от онези, които са ангажирали амбициите, хабили усилията ти, изтривали усмивката и палили гнева ти.
В Стара Овчарица тесният, поддържан път, който следваше маловодната в това годишно време река Бистра, опираше в стръмен горист склон и свършваше.
Високо, високо над влажните букови гори се извисяваше връх Вежен, синкав сутрин и привечер, подпрял облаците с голо тревисто чело.
Вилата на съдията беше скрита за поглед от пътя, зад купи сено, стар плевник от посивели дъски и скоро садени, отрупани със зреещ плод ябълкови и сливови дръвчета.
Свежо боядисана, под стръмен алпийски покрив, с балкони, окичени с висящи петунии, като за фотокартичка.
Тревата по ливадата, която опираше в дълбокото корито на реката, беше влажнозелена през август и ниско подстригана, дървата за огрев под навеса зад къщата - подредени сякаш за артистична „инсталация”, както се наричат художествените приумици днес.
Зад вдигнатата врата-хармоника на гаража колата на съученика му беше пастирана и лъщеше в тъмновинено, с вид на вчера слязла от витрина на фирмата „Ауди”.
Не можеше да бъде иначе. Дори в лятната си къща П.Р., невисок, учудващо запазил юношеската си фигура и пъргавата походка мъж, беше в изгладен панталон и кремова риза с къси ръкави, която изглеждаше като облечена току-що.
Навярно склонността към стриктна подредба на вещи и известна официалност в облеклото беше професионална деформация у съдията.
От балкона на обзаведената с немски удобства стая на втория етаж, която П. Р. предостави любезно на писателя, се гледаше криволичещата долина на юг.
Бухнали в листак широки дворове, тук-там аленеещи покриви, стръмни ливади, притисната от гористи склонове.
И в дъното - могъщата грамада на Вежен, запречила хоризонта и подпряла изумително дълбоко синьо небе. Подмамващ декор за писателско въображение.
Писателстването щеше да се отложи за по-късно. Във вилата дискретно домакинстваше привлекателна белолика жена, някъде към възрастта на съдията, негова житейска спътница в късни години.
След като тримата изпиеха кафето на закуска, в просторната, пронизана от слънце всекидневна домакинята с побеляваща руса коса и спокойни жестове на жена от сой, раздигнеше масата и П. Р. ги повеждаше по забележителностите на Стара Овчарица.
Минаваха край бистроводни басейни, в които водата вреше от охранени пъстърви, оглеждаха през оградите закътани сред гората луксозни резиденции на анонимни корпорации, окичени с телевизионни камери, беряха малини по урвести поляни, често навестявани от мечки, както уверяваше дали на шега, дали сериозно домакинът.
С истории за мечки започваха и дългите разговори край масата след вечеря с пъстърва на скара, салата от градински домати и изстудена бира. На тукашните кафяви мечки се услаждали освен малини, агнета и овце.
Случвало се да слизат до пътя, качвали се по покривите на егреците, вкопани в урвестите склонове на долината, разбутвали керемиди, разравяли вършини и подлудявали кучетата.
Често преди да отвлекат в леговището си една овца, осакатявали две-три други. Самият съдия се отървавал щастливо след няколко случайни срещи с рунтавите хазайки на буковите гори.
Веднъж - с яко бягане, друг път - с храбро кръстосване на вторачени погледи. Русата домакиня снизходително поклащаше глава.
После П. Р. неусетно преминаваше на любопитни истории от съдебната си практика. Зад открехнатия прозорец едва чуто шумеше невидимата отъняла река, кафява пеперуда се блъскаше в лампата, притаяваше се.
Спътницата на съдията се вмъкваше дискретно в разговора с една-две думи, за да уточни, да потвърди или оспори казаното. Между двамата се редуваше немногословно, интелигентно разбирателство или шеговито противопоставяне, видимост на по-особена връзка, подробности за която спестяваха на госта.
Но тя щеше да чака в писателската му торбичка, докато я надстрои и изведе до логично литературно обяснение, даже без фактическа подложка.
П. Р. беше сладкодумец, вживяваше се в разказите си, изобразяваше случки и човешки реакции с икономични, но впечатляващи мимики и жестове.
Тримата изкоментираха къде скорошни, къде позабравени събития, развълнували родния им град, шумните бракове и театрални разводи на адвоката Теразини с една и съща съпруга.
И премеждията на общ познат, страстен ловец, наивно опитал да си реституира бащина гора, попаднала в чертите на ловната резиденция „Дялка”, вече - охранявано имение на местен олигарх.
П. П. Р. замълча, беше се върнал някъде по-назад в спомените си и попита.
- Спомняш ли си нашия съученик Ростислав, Ростата?
Белетристът отвърна също с въпрос.
- Не беше ли едно едро и притеснително момче? Бледен, често боледуваше, но след прогимназията ми се губи.
- Е, слушай тогава.
……………………….
Бащата на Ростата беше капитан и преди девети служеше в 35-и Тетевенски полк. Полкът квартируваше в казармите в Долни край, сега сградите пустеят, от време на време се чува, че някой от новите тузари е хвърлил око на парцела и какво се кани да строи.
В старата сграда от Батенбергово време, край затревения плац (там играеше мачовете си някогашният отбор „Кирков”, помниш ли?), отбиваха служба пехотинци и запасняци.
В новите казарми квартируваше въздушният дивизион, техниците, които поддържаха „Юнкерс”-и, „Месершмит”-ти и „Лаз”-ове, авиационни инженери и летци.
През есента на 1943 г. пратили ротата, командвана от бащата на Ростислав, да охранява участък от железопътната линия към средищната гара Осмо Монашево и моста над река Завойна.
На петнайсетина километра преди Монашево железницата хлътва в нискостеблените, но гъсти Драсови гори, чувало се, че там се крият шумкари. Така властта тогава наричаше презрително партизаните.
Аз съм слизал много пъти на спирката сред Драсовите гори, когато ходя за риба на лександровския язовир. Локомотивът с две-три вагончета се промъква с тракане през зелен тунел, жилави клони драскат покривите над главите на пътниците, шибат прозоречните стъкла. Машината изкатерва нагорнището и спира с тласък напред-назад за минута насред гората.
Драсов е спирка, маркирана от един кол с дъска, върху която дъждовете са затрили „д”-то и „с”-то. Слизаш и хлътваш сред бъз, трънки и сплетени над главата ти клонки на акации, дрян и овошки-дивачки.
Пътека едва личи сред избуял над коляно бурен и треволяк. Да не ти се случва да я изтървеш, ако закъснееш на прибиране вечер. Ще спиш свит на кравай под някоя липа, ще те стряска улуликане на кукумявки и лисичи лай, а сутринта ще зъзнеш мокър в росата.
Мостът над Завойна е каменен, трисводов. Завойна е уж кротка река, лятно време ще я прегазиш през брод и ще ти дойде най-много до коляно.
Придойде ли след проливен дъжд, еша си няма, реве мътна, вдига грозни вълни, влачи изкоренени дървета, купи сено, преобърнати кошери и кочини. На два пъти е подравяла подпори на моста и откъсва от света село Патрулна и още три махали на отвъдния бряг.
Шумкарите опитали да сложат експлозив под железопътната линия в Драсовите гори и да взривят моста. Аджамийска работа, колкото да вдигнат пушилек, но властта вече била нащрек.
Разквартирувала в Патрулна ловната дружина на бащата на Ростата от тетевенския полк. Така казваха на военните поделения, придадени към жандармерията за охрана на обекти извън селищата.
Бащата на Ростата, капитан Коевски, беше напет мъж, строен, тогава шишкави офицери във войската нямаше, с орлов нос и упорита брадичка.
Водеше една от сестрите Солдатови, три прочути навремето красавици, едри, белолики и червенокоси, те царуваха на зимните балове на лекарите, на адвокатите и търговците.
Ростата беше второто им дете, хубаво, но някак бледо копие на майка си, покрай нея не можеше да мине мъж и да не се извърне през рамо.
Ростислав често отсъстваше поради гърлобол и инфлуенца, госпожа Коевска идваше у дома с читанка и сметанка да пита до къде сме стигнали в училище.
Живееха през една улица от нас, в жълта като великденско яйце къща с приземна и таванска стая. Къщите на двете му лели бяха на съседната улица.
Една есенна нощ шумкари слезли от Драсовите гори и опитали отново да сложа взрив под свода на моста, без да знаят, че караулът на отсрещния бряг е подсилен с картечно поделение.
При опит да обезвредят караула, попаднали под пряк картечен огън.
Загинали двама млади мъже, семейни с деца, от Патрулна и голобрадо момче от колиби над селото.
На другия ден следобед проснаха труповете им на Табашкия площад пред старото околийско управление. За назидание на всички, дръзнали да вдигнат ръка на Отечеството и Царя.
Дечурлига от нашата махала ходихме да гледаме. Много страшно беше.
По Девети септември вдигнали Тетевенския полк в състава на действащата армия и с боеве през Стражин, Митровица, Мура и Шопрон - стигнали чак до Клагенфурт в Австрия.
Капитан Коевски командвал ротата си от първия до последния ден на войната, опитен офицер, сторил всичко възможно да опази хората си в окопите и при атака.
Превел ги през три граници само с двама убити и трима осакатени, войничетата го имали като баща. И дочакали здрави и живи демобилизацията.
Когато се чуло, че фронтоваците от 35-и Тетевенски полк се завръщат със следобедния влак от Осмо Монашево, роднините на убитите партизани при моста (така вече се наричаха шумкарите) вдигнали на крак цяла Патрулна.
Въоръжили се кой с каквото може, секири, вили и колове, поели към Драсовата гора начело с почернените вдовици и деца на убитите и преградили железопътната линия на спирката в гъсталака.
Като видяли крещящата тълпа, размахваща брадви и сопи, машинистът и огнярят на локомотива се уплашили.
Машинистът изпуснал пара и надул пронизително свирка за тръгване веднъж, два пъти, но не посмял да потегли срещу разлютените мъже и жени, прегърнали пеленачета.
Тогава двама-трима патрулчани, окуражавани от тълпата, се изкатерили в служебния фургон, смъкнали началник влака на земята, пернали му фуражката от главата и я стъпкали, раздърпали куртката му и заповядали да издаде в кой вагон е капитан Коевски.
Докато не им го предаде, да му теглят куршума, загдето е почернил селото, влакът няма да мръдне.
Пътническите вагони и трите конски, закачени зад тях, били претъпкани с подлежащи на демобилизация брадясали фронтоваци в овехтели кафяви униформи, един вместо в брич - с цивилни гащи унгарска кройка, друг навлякъл за куртка австрийски скиорски пуловер, препасани с патрондаши, преметнали през рамо манлихери.
Някои седели по стъпалата на вагоните, други били натъпкани като сардели в спирачните будки.
Щом разбрали каква е работата, от един от пътническите вагони слезли петнайсетина войници, направили кръг и сред тях изкарали капитана, гологлав и пребледнял, с новичък орден за храброст на гърдите, лично командирът на първа българска армия, генерал Стойчев бил му го закачил, след форсирането на река Мура.
„Смърт, смърт” закрещяла тълпата, люшнала се срещу войниците. Тогава някой изграчил команда, фронтоваците вдигнали пушки, насочили ги срещу селяните и се чуло заплашително тракане на затвори.
Предните напиращи патрулчани се дръпнали уплашени назад, онези зад тях се навалили отгоре им, майките и децата се разпищели.
Изстъпил се напред войник с набола посивяла четина по хлътналите бузи и лява ръка увиснала на мръсна превръзка през рамото му. В дясната стискал пистолет, насочил го срещу селяните и извикал с продран глас, че капитанът ги е превел живи и здрави под куршумите до Австрийско чак и няма да дадат косъм да падне от главата му, ако някой ще го съди, нека да е държавата.
Затова да се дръпнат от линията. Иначе ще стрелят на месо. И войниците, обиколили капитана, дали залп във въздуха.
Жените патрулчанки се разпищяли отново, хукнали да бягат, след тях се дръпнали и мъжете.
Локомотивът изпуснал ниско облак от пара, веднъж, два пъти, войниците нагазили в белия влажен облак като в мъгла, накачулили се заедно с капитана и началник влака по вагоните и съставът се шмугнал с тракане в зеления гъсталак.
…………………….
За капитан Коевски най-страшното се разминало. Разжалвали го, съдил го съд, ама не народен, излежал си присъдата.
За съкратени офицери като него работа се намираше само в каменните кариери отвъд болницата, там трошаха чакъл за трасето на строящата се железопътна линия до Троян. Или във варниците в местността Дуровото.
Хранеше как-как семейството си, зарязваше, копаеше и пръскаше със син камък наследствено лозе, от продажба на десертно грозде есенно време изкарваше някой лев в повече.
Идваше му отръка и да поправя техника - велосипеди, шевни машини. В тясното мазе на къщата си бе пригласил нещо като работилничка, зимно време, когато работата в кариерата и варниците секваше, разчиташе на отвертката и оксижена.
След премеждието в Драсовите гори и престоя в затвора косата му побеля няма за година и почна да пада откъм тила и темето, остана само един фъндък, завит над челото. Отслабна като след боледуване, прегърби се рано. Не можеш позна някогашния напет офицер.
Синът му, нашият съученик Ростата, белолико и снажно момче, често боледуваше, изкара жлези, както наричаха навремето предразположението към белодробно заболяване.
Майка му идваше в училище да му носи закуска за през голямото междучасие, филия с масло и мед, жълтък, разбит със захар или домашна кифла.
Съучениците го подиграваха, дебнеха да го блъснат, да си изтърве филията.
Ростата имаше две страсти, събираше марки и водеше статистика за футболните първенства в България, кой тим кога е бил държавен първенец, кой играч вкарал най-много голове, в коя година сме били Гърция и Румъния на Балканско първенство и с какъв резултат. И за лекоатлетически световни рекорди.
…………………………..
Съдията млъкна, стана, разходи се из хола, спря пред витринния прозорец, студен четвърт полумесец висеше високо зад черния гланц на стъклото.
Утрото щеше да е ветровито. Домакинята вдигна поглед от гергефа, върху който бродираше гоблена „Зима” със сини, сиви, зелени и бели конци. Усещаше по свой начин промяната в настроенията, покачването на адреналин у другия.
Дребният, с фигура на гимнастик мъж посегна нервно към камината, върху мраморния плот бяха подредени сувенирни дреболии, кравешки рог, обкован със сребро, зъбест алигатор от африканско дърво, кристален пепелник и неначената кутия луксозни цигари, запазена за гости.
Беше отказал цигарите от години. Сега извади цигара, повъртя я между пръстите си, отиде до кухнята да търси кибрит, успя да вдъхне дим от трето палене на клечка. Върна се пред витринния прозорец, сякаш се мъчеше да провиди нещо в нощта отвън.
Темата оставаше недовършена, като неприключено дело.
П. Р. продължаваше да стои гърбом, в черния квадрат на прозореца просветваше и гаснеше алено огънче от цигарата му. Гостът се обади предпазливо.
- Ростата отиде да учи в механотехникума, нали? Там откриха паралелка по индустриална химия, аз продължих в единната гимназия. Виждахме се рядко, да ти кажа - почти никак, имахме нови съученици, завързвахме нови приятелства. После дойде следването, чух, че него не го приели да следва първата година, може да е било по политически причини. През есента го взели войник в Скубен. Едро, но кротко и несръчно момче. Лесно хремясвал, все покашлял. Баба ми казваше за такива „рофек”. Службата не му вървяла, все го наказвали, все непоряд чистел клозети и метял плаца. Когато се прибрах през лятната ваканция, разбрах, че от казармата го върнали в ковчег на родителите му. Заради възпален корен на зъб получил скоротечно отравяне на кръвта, на втория ден починал в батальонния лазарет. Съдба.
Съдията се върна край масата, наведе се през облегалката на стола и каза, все още повече на себе си, отколкото на нас.
- Зависи какво се разбира под съдба. В поделението, където мобилизирали Ростата, дослужвал стар войник от Патрулна, син на убит партизанин в престрелката с наказателната рота край Драсовите гори. Същата рота, която навремето командвал бащата му, капитан Коевски.
Старият наборник се казвал Митю, Димитър ще да е бил. Изглежда, политкомандирът на поделението, с когото били селски, му е подшушнал, чий син е Ростата.
С такъв произход навсякъде го държали под око. Син на враг народен, от него всичко можеш да чакаш. Сдърпал се на няколко пъти старата служба с новобранеца, гонел го за щяло и не щяло, но за в какво са се омешали навремето бащите им, стискал зъби и мълчал.
Само веднъж по време на караул нощем се изпуснал и споделил с друг стар войник, че рано късно ще си върне заради баща си.
Една вечер Ростата го наказали с непоряд в кухнята - да бели чувал прорасли картофи и четири щайги люспест лук.
Въртял го зъб, бузата му била подута и имал температура, но зъболекарят на поделението бил на тридневен семинар във Военна болница в София, трябвало да търпи. Бършел люти сълзи с лакът и довършвал третата щайга.
Патрулчанинът Митю се бил подредил да помага на домакина в продоволствения склад, всяка вечер отмервал на готвачите необходими продукти според менюто и броя порциони за следващия ден.
Голяма аванта падала от наряд в продоволствения склад, кеф ти бръкни в сандъчето шипков мармалад, кеф ти отчети като брак кутия вафли, уж гризана от мишки, скрий под куртката щафета салам или порязаница балкански кашкавал.
Какво и как се е случило тази вечер под навеса зад готварницата, е според това дали четеш протокола, приложен към смъртния акт или слушаш съсипаната майка на Ростислав да повтаря със сухи очи и остър глас, докато плеви цветята, засадени на гроба му.
Разбрала била, че старият войник отворил буркан компот от ябълки и го занесъл на Ростислав уж като обещание, че няма да го гони повече.
Бил пуснал мишеморка в компота, а след като Ростата го изгълтал и се прибрал в спалното, строшил празния буркан и изхвърлил парчетата в придошлата бара, която течала отвъд телената ограда.
Ростата го присвил коремът още през нощта, позеленял, почнал да се гърчи. Дневалният го напсувал, аман от неговите болежки, но като почнала да капе пяна от устата му, се уплашил и викнал дежурния офицер, отнесли го в лазарета. Така затрили момчето й.
В официалния смъртен акт пишело друго - редникът е починал от сепсис, отравяне на кръвта поради инфектиран гранулом.
И да е имало някакви съмнения, нито командването на поделението, нито разследващите посмели да ровят надълбоко, контрата щяла да падне върху тях.
Стария войник откомандировали до края на службата в глухо гранично поделение на връх Славянка, а политофицерът го пенсионирали предсрочно по болест.
Съдията седна срещу нас, разтвори примирено ръце, след това изпука с пръсти.
- Съдбата на Ростата е била писана от оня горе, който в най-стария завет е казал, че за зъб - зъб и за око - око. Само че той пипа чрез ръцете на хората долу, хората и близките им плащат за стореното. Поне да кажеш, че омразата е била до тук….. Но семето й, макар и заровено, някой ден току-виж пак набъбне и пусне филиз. В нашата земя отровно семе не се губи.
- Тежат ли ти трагедиите, в които си надничал по служба? - попита белетристът. Очите му почваха да лепнат за сън, потисна прозявка. Един съдия може да разказва истории до сутринта.
- До едно време, после постепенно осъзнаваш, че са част от живота. Човек не може да прекроява живота из основи, не го е създал той. Биологичното, борбата за съществуване, дреме у нас под цивилизационната дреха.
Едно катастрофално земетресение, изригване на вулкан или сблъскване с комета могат да разпаднат обществото, да върнат човека към пещерна борба за съществуване.
Време беше да се прибират по стаите. Писателят изкачи бавно стълбата към етажа, мина през тоалетната, излезе по пижама на балкона, за да прецени отново какво ще е времето на сутринта.
Тънкият сърп на луната бе се скрил някъде зад слетите с небето хребети, духаше хладен вятър. Споменът за нещастния му съученик щеше да се отдалечи отново назад, да остане някъде там.
Всеки изкачва собствения си кръстен хълм, можеш да подадеш ръка на другия или да го спънеш, да пожалиш едного или да възненавидиш другиго, но не можеш да извървиш чужд път, да изживееш чужд живот, да предугадиш и поправиш чужда съдба. За няколко фатално важни неща отговаря оня горе. Който и да е той.
Но в шарената торбичка на белетриста историята на Ростата от тази вечер щеше да скимти със слаб глас, докато я облече в думи върху бяла страница. За да попита оня горе, защо беше я позволил такава.
