СИРАЧЕ
Спомням, беше ранна утрин,
чух камбанен звън навън:
той отекна из селото
и разбуди го от сън.
Татко бързо вън излезе.
Мама скръб я засени:
- „Пак за някаква нерадост
днес камбаната звъни!”
Пладне беше, татко тъжен,
мен целуна и без шум
мама с сълзи го изпрати
по разкаляния друм.
Де отиде татко, мамо?
- „В път незнаен, сине мой,
там зад сините чукари
утре той ще влезе в бой.”
И притисна ме печално
тя до своя топъл скут.
Двама - помня - как тогава
ний деляхме страх и смут.
Дни минаха - скръбен наниз.
Сутрин мама - тя и аз -
коленичвахме с молитва
ний пред стар иконостас.
Но в едно печално утро,
щомня дъжд ръмеше вън,
нечий плач горчив край мене
ме разбуди в миг от сън.
Мама плачеше - при нея
аз в уплаха доближих
и до топлата й пазва
аз се мълком прислоних.
И научих - там сред боя
татко паднал е убит
и сред кичеста дъбрава
от другари е зарит.
Тъй останах аз сираче,
татко с ласки ме не сгря -
там сред чужди край незнаен
той незнаен в бой умря.
Двама с мама в грижи тежки
ний живеем ден из ден.
Скръбно слънцето изгрява
и залязва веч край мен.
Спомням, беше ранна утрин,
вън камбаната звъни:
колко скръбни и печални
тя обричаше ми дни…
—————–
сп. „Сираци”, бр. 1, 23.10.1921 г.
