Николай Табаков

Януари наистина се оказа свиреп. Температурите паднаха до минус двайсет, въздухът над градчето посиня, хора и кучета се изпокриха вдън земя.

Коминчетата едва шепнеха в студа, но си личеше, че шепнат мръсни думи и ги пращат на възбог.

На небето ги пращат.

Студът сви реката Дунав в шепа, брегът замръзна, ледоходът се увеличи, ледените блокове скърцаха нощем и пукаха с такъв трясък, като че ли са артилерийски оръдия.

Вече нямаше накъде - дори фериботът престана да прави курсове до държавата Румъния, закотви се до брега, скри се от ледохода.

Зима!

Капитанът на нашия ферибот се казваше Барабан Капитански и сега, когато вече нямаше курсове, му идваше да легне и да умре.

Обичаше си работата, обичаше си ферибота, обичаше си дори странното име. Носеше го с такава гордост, като че ли носи Самарското знаме.

По две причини. Първо - защото такава беше волята на баща му, стария Капитански, и второ - самият той не би го заменил с друго, пари да му дават.

Защо да го заменя? Първо - веднага се набива на уши и хората няма къде да ходят - запомнят те; и второ - ха сложете на такова именце прякор, да ви видя! Не върви. Барабанът си остава Барабан завинаги, от детската градина до гроба.

Иначе родът на Капитанските си беше капитански, откъдето и да го погледнеш.

Старият Капитански също бе капитан от българския речен флот, неговият пък баща се бе уволнил от армията с капитански чин, дядо му се пенсионира като командир на граничната застава, най-сетне пра-пра… - не знам си кой прадядо - се казваше ни повече, ни по-малко Капитан Петко Войвода.

Строеваци си бяха те, войници по сърце, родолюбци и капитани.

Такъв беше и бащата на Барабан Капитански, но при него, може би по женска линия, се бяха притурили смески от по-нежна и някак по-възвишена чувствителност.

Срам не срам - той пишеше стихове.

Беше още съзерцател и мечтател, беше луд за връзване, беше метафоричен тип, колкото си иска. За него всеки кораб бе дреднаут, а всеки екипаж - Ботевата чета. Млечният път му се виждаше като тържествена военна заря, а румънския бряг - ама при всеки рейс! - превземаше на абордаж.

Той мечтаеше за България на три морета, за законите на хан Крум и за световна титла по футбол, която притесненият Мишел Платини да връчи на Христо Стоичков.

Не признаваше демократични правителства и всеобщи избори, защото дават власт на цивилните гарги. Пиеше водката на екс, мастиката на облак, а червеното вино или в ту-би, или не в ту-би.

Веднъж - вярно, в пияно състояние, - публикува в местния вестник лирическо съчинение, посветено на реката Дунав, на изгрева и на нежна е нощта.

Стихотворението звучеше бая пехотински и носеше заглавието “Болгарски ботуш”.

Когато се роди синът му, татко Капитански така се напи, че цамбурна в Дунава от мостика на кораба “Хаджи Димитър”, едва го извадиха. После отиде в родилното, както си беше с мокрите дрехи, и без да губи време кръсти сина си на барабан.

Почина от тежка простуда, седмица след раждането на своя единствен наследник.

Синът му, младият Барабан Капитански, разбираемо не падна далеч от крушата.

Разбираемо завърши военноморското училище (също като баща си), разбираемо се изкатери в годините до капитанския мостик на ферибота (една наистина престижна длъжност), разбираемо се ожени за много красива жена и разбираемо - захвана да пие на провала.

Странно, но алкохолът изобщо не му пречеше да упражнява капитанското си право. Беше майстор в управлението на ферибота, беше толкова добър, че можеше по всяко време да прекара тази сложна система от шлепове и мощни двигатели през прохода “Черните врати” или през иглено ухо, все тая.
Беше алкохолик.

Беше работохолик.

Беше всякакъв.

Началниците от белите канцеларии на “Българско речно плаване” (БРП) не знаеха какво отношение да вземат към него. Пиеше, ама работеше повече от другите. Не спазваше правилата, но приходите от извънредните рейсове до Калафат растяха.

Беше луд по кораби и работа така, както беше луд по ирландското уиски и хубавата си жена.

А фериботът трябва да плава - международно задължение.

Младият Барабан Капитански се прибираше при младата си жена веднъж седмично, останалото време прекарваше или на мостика, или в кръчмата.

Спеше на пресекулки, понякога заспиваше прав, за него сънят и храната не представляваха интерес. Живееше от речния въздух и от енергията на алкохола, понякога дори не живееше.

За него моряците по Дунава разправят легенди.

Веднъж - опашката от тирове, желаещи да се качат на ферибота, надхвърляла пет километра - на пристана пристигнал микробус.

От кабината на микробуса слязъл приятелят от детинство Яни Пумпала, с когото заедно нагъвали задължителните филии с олио и чубрица и съвместно бягали от час по геометрия.

Приятелят помахал към капитанския мостик и станало ясно, че също иска да се качи на ферибота, та да отиде в отсрещната държава Румъния.

Само че огромните двайсеттонни камиони ръмжали свирепо, застъпвали се по петите и не желаели да пропуснат микробуса. И те чакали от часове, и те си имали задачи. Откъде-накъде?

Да, ама капитанът на ферибота грабнал мегафона и от високото, от мостика, наредил веднага да направят път на микробуса.

Било лято, опашката от тирове се виела до безкрая, камионите бучали и напирали към рампата, над тях въздухът треперел, слънцето удряло в главата, никой не чул заповедта.

Или се направили, че не чуват. Хайде сега, не е работа на капитана да подрежда колите, неговата работа е да плава. И го пуснали да плава.

И следващият камион заизкачвал рампата.

И тогава - моряците се кълнат, че е истина! - тогава фериботът надул рог, избумтял с всички двигатели и се отдръпнал от брега. Камионът увиснал над мощната вода, предните колела - на ферибота, а задните - на сушата.

Рампата под него страшно изскърцала, в реката изпопадали болтове, греди и последни надежди. Ами сега?

- Назад, ваш’та мама, че ще ви издавя до един! - ревнал капитанът в мегафона.

И чудно - цялата опашка от тирове отстъпила послушно, отстъпила със смирено мъркане назад. Подвила опашка опашката. Ама какъв е този, бе? Наистина ще вземе да хвърли камиона в Дунава.

Назад!

Чак тогава младият капитан Капитански се смилил, върнал ферибота до брега, а висящият камион усетил твърда земя под себе си и също дал назад.

Много назад дал.

На негово място тържествено се възкачил микробусът на приятеля от детинство, Яни Пумпала.

Разказват се и други случаи, вяра да има човек. И рекогносцировка.
Ето рекогносцировка - по цялото протежение на нашето пристанище се простират огромни каменни стени, от понтона на ферибота, та чак до големите кулокранове, където се разтоварват чуждестранните шлепове.

Стените навяват представата за крепост, за средновековно царуване и за владетеля Осман Пазвантоглу. (Имало такъв арабия). Пазят те пристанището от вълни, от пясъчни наноси и от лоши очи.

Чудни са тези стени.

Сутрин по тях накацват риболовци, все едно са птици, и се опитват да хванат нещо “на плувка”. Като всички рибари и те са остроумни разказвачи, малко нещо зевзеци, измислят си историйки един за друг, после ги разпространяват из града и не минава ден без някой да се изкачи до върха на световната рибарска слава, а друг да се срине в подножието.

На тези магически стени величието и падението вървят ръка за ръка.
Една сутрин - разправят въдичарите, както си те риболовствали “на плувка”, от входа на пристанището излязъл големият ферибот и страшно изревал.

И друг път е ревал, спомняха си рибарите, ама този път направо се направил на мечка и така ги стреснал, наплашил и угнетил, че те, ама всички, погледнали натам.

И какво да видят!

Фериботът излизал с пълна тяга от пристанището, едва взел завоя на две колела, дето се вика, направо приличал на спортната кола Ферари, ама умножена по 3,14 ферарита. Така изглеждал, кълнат се рибарите.

И вместо да отпори по Дунава и да се изгуби към румънския бряг, каквото и било задължението му, взел, че се понесъл право срещу тях. Толкова близо се движел до брега, сякаш го облизвал с език.

Брях, мааму стара!

Рекли си хората и взели да прибират въдиците, защото онзи, както се бил засилил, щял да помете и въдиците, че и самите тях да помете.

А фериботът продължавал да се носи гороломно, корпусът му бил точно на метър или най-много на метър и десет от брега, бордовата вълна заливала каменните стени, растял и на широчина, и на височина, рибарите решили, че насреща им идва не ферибот, а козлодуйската атомна електроцентрала.

Прииждал си значи той с грохот и както си прииждал, ставал още по-свиреп и страшен.

Ужас обхванал рибарите. И хукнали да бягат те във всички посоки, защото им се сторило, че фериботът е излязъл с левия крак на брега, още малко ще стъпи и с десния, и ще ги погне пешачката по пристанището, та да ги излови до един.

Спасете нашите души!

S-O-S!

Обаче щом наближил, големият ферибот ударил спирачка или както там се казва на моряшки жаргон, намалил, намалил и захванал плавно да се плъзга покрай стената. От капитанската кабина се подала глава, ухилена до уши.

- Бягате, а? - запитала главата. - Будали! Я дайте малко стръв, че отсреща, на румънския бряг, кълве, та се къса!

И те какво да правят - дали.

Капитанът на ферибота изтропал по металните стъпала, надвесил се от борда и грабнал от нечии ръце кутийка с бели червеи, от други ръце грабнал кюспенце, от трети - кесийка сварено житце.

Стръв. После пак изтропал обратно, надул корабната сирена за благодарност (по този начин съвсем им изкарал ангелите), и обърнал големия ферибот, та прецапал Дунава към румънско.

А зад него останала бяла следа.

Рибарите постояли, постояли, па въздъхнали дълбоко, прекръстили се дор три пъти, както е обичаят, плюли си в пазвите, после седнали на мократа каменна стена и взели да разпъват рибарските прътове.

Ръцете им треперели, разправят, сърцата им думкали, а устните им били пресъхнали на махмурлук.

Така се били задъхали, че думица не можели да обелят.

Най-накрая най-възрастният от тях - бай Генчо Трите Платики, събрал сили да обобщи:

- Момчета! - рекъл. - Някой в този град е луд за връзване и този някой не съм аз!

Апропо - не сте и вие.