ПРИЛИКИ
В памет на поета Радко Радков
Веднъж големият Радко Радков,
вече леко подквасен, каза: Батка,
приличаш ми, поете, на Гьоте…
Външно. Трябва ти само една Лоте.
На което аз бях леко втрещен,
но…продължих обилно да черпя.
И тръгна - все на някой приличах.
Случайност ли, или поличба?
Аз ли съм аз и кой съм, се питах -
нито артист съм, ни важна птица?
Написах книги няколко, издавам,
но все ми бяга Гьотевата слава…
Една случка разтърси ме лично.
Началото почти е романтично:
кафе-машината “дълго” ми сипва.
Усещам някой с поглед ме опипва.
Жена - почти млада, почти красива.
Аз - на години. И някак не ми отива.
Извинете, че ви гледам тъй нахално,
май си мислите “Тази е луднала!”, но
виждам във вас баща ми жив и същ.
Ах, как ме сепна вашата външност!
И ме пипна, да се увери, че съм жив.
Баща не, но бих Ви ощастливил,
си казах на ум, ако бях по-млад
в оня флуиден и младежки свят…
Внезапно с порив ме прегърна тя.
Целуна ме… И хлипайки, си тръгна.
Облак бял. Сякаш не е била изобщо.
Лоте - не, Радко. И аз - не бях Гьоте!
