ВЯРНОСТ
Из „Като въздишка” (1970)
ВЯРНОСТ
Запазих селското си име,
остана селския ми нрав:
сърцето сепнато боли ме
и тласват ме с внезапен гняв
просташки смях над думи прости,
ръка, посегнала на слаб,
врата, захлопната пред гости,
или настъпен къшей хляб.
ЗЕЛЕНА ВЕЧЕР
Слизат във топлата вечер пъстрите крави по хълма.
Люшкат се сито звънците, капе в жълтурчета мляко.
Някъде слънцето пада, гасне гората зелена
и под ели като гугли сбират се първите сенки.
Светва светулка. Спокойно с нишчица златна тропосва
сладкия шепот на здрача, падащ над тебе и мене.
Старата сова на бряста мръдва с глава рахитична,
светва окото й жълто - ехо на пълния месец.
Вятърът още далеч е - само по тръните черни
виждам да трепват внезапно бели фъндъчета вълна,
само край дънери стари плъзват листа оживели,
(твоите кръгли колени са като ябълки хладни…)
само по многото звуци в миг като храсти израсли
аз го усещам. Но нежно в тежкия шал те загръщам.
