Змей Горянин

Именитият писател Вл. Ив. Немирович-Данченко, бил казал за книгата на Алеко Константинов: „Една лоша книга, написана с най-добри намерения!”

С гордост и възхищение възприемаме това мнение по две причини: първо, защото е изразено от чужденец и второ, защото много се срамувах от нарицателното име, което чужденците уж ни закачаха, когато трябва и когато не трябва.

Наистина, никъде под слънцето не би могъл да се намери тип, като бай Ганя, и, макар учебниците по литература за VIII клас да твърдят, че бай Ганю бил събирателен герой, аз настоявам, че дори да претопим в германска лаборатория целия българския народ, пак не бихме могли да добием един българин, като злощастния герой на Алеко Константинов.

И тъкмо по този повод се явява срамотното несъответствие: докато чужденците ни наричат „прусаци” „японци” и какви ли не още екзотични твари, ние сами си се наричаме „бай Ганювци” и на всяко свое неуспяло дело, слагаме унизителния етикет - „бай Ганювска работа”

Случва се и на други народи да не прокопсват в известни работи. Но те не ругаят народа си с нескопосани и неудачни прилагателни, ами се залавят на нова сметка, за това, което са сбъркали и го поправят.

Но мисълта ми не е да коря Алека Константинова, или да нравоучителствувам пред нашата непоправима интелигенция, или, най-сетне, да проявявам родолюбива гордост, която би ми се оспорила от родолюбивите организации, където не мога да членувам по липса на ценз.

Не! Аз само си спомних за онези българи, които са в чужбина, които на чужд език и сред чужд народ си вадят хляба и допринасят пред чуждия свят да се утвърди убеждението, че книгата на Алеко Константинов е невярна и лоша, макар да е писана с добри намерения.

Спомням си, да речем, Тодор Мазаров, Никола Михайлов, Урумов, Константин Гърнев… Най-вече за последния си спомням, защото ми е приятел и, по-важно, защото цялата германска преса напоследък пише за него, поради последната му изложба в Мюнхен.

Живее си Константин Гърнев в Мюнхен, прави живопис, устройва изложби и - виж ти - никой немец не му е казал:

- Ей, бай Ганьо, купи си носни кърпи, за да не се секнеш по хорските килими! Не се заплесвай по гувернантките и не тикай всекиму под носа мускалчетата с розово масло!

Представете си! Наистина, нито един немец не му е казал такова нещо!

Напротив! Пишат за него, хвалят го, радват му се, дали са му право да се числи в професионалната организация на германските художници, дори го смятат за истински мюнхенец.

И от това правя заключение, че много по-лесно би било да бъдем полезни на народа си с изтъкване на добрите и даровити българи, които шетат по Европа, отколкото, като се корим, или, казано с езика на литературните групировки, като се изяждаме без остатък.

Ех, кам да можеше да се постигне това!

Ала и Бог вижда отгоре, че не може!

Не може, защото, ако Гърнев е в София, ще го раздрънкаме, като памук с дръндарско хладнокръвие и с позата на тънки познавачи.

Та, да се върна в началото на бележката, за да остана верен на стилистиката и литературната традиция:

- Лоша е книгата на Алеко Консгантинов. Но е написана с добри намерения. Алеко е знаел, че бай Ганю не ходи из Европа. Знаел е, че там отиват тия, които народът ни е излъчил, като способни и ценни люде, знаел е, че европейците имат по-точна мярка за нещата и на чуждеземни етикети не се радват, особено ако произхождат от Близкия Изток и околността му. Обаче, той е знаел и друго нещо: че бай Ганю съществува, като душевна предпоставка на българина и не в този значително омекчен вид, в който го е дал, а много по-лош и много по-противен, защото с лицемерие и културно лустро покрива недостатъците си.

Виж, това нещо не го знаят чужденците! И слава Богу! Инак не бихме били никакви „прусаци” и никакви „японци”

Впрочем, чужденците не биха могли и да го узнаят, защото подсъзнателният бай Ганю, психическият бай Ганю си живее само в родината, минава за интелигентен и, като не може да прави избори, прави кафеджийски клюки.

————————–

в. „Български радио преглед”, г. 1, бр. 9, 8-14.12.1940 г.