Емил Иванов

Поетът Александър Мавродиев, или Сашо Даскала, както го наричаха всички във вилната зона на Траката, имаше навика след уморителния ден над листа или упражнявайки някоя от многобройните си професии (най-често копаене на кладенци), да се отбива в старата кръчма край шосето.
Вечерите там бяха особено оживени; от хълма се спускаха лозарите, носейки пълни торби със зеленчуци и плодове, откъм морето се изкачваха рибарите, понесли чанти с прясна или солена риба – всичко това се слагаше на тройната маса, компанията бързо се сформираше и скоро, подгрети от гроздовата ракия и виното, дрезгавите мъжки гласове подхващаха разгорещени разговори. В тази компания Сашо беше всепризнат „тамада”, увличащ всички със своето сладкодумие и неизчерпаемо чувство за хумор.
По това време едно столично списание публикува негова новела и тъй като за обитателите на Траката нямаше тайни, скоро това се разчу. Авторът, разбира се, още преди да е взел хонорар, черпи неведнъж за събитието, всички бяха доволни, още повече, че сюжетът на новелата бе взет от местния бит.
Но ето, че веднъж… към масата до Сашо се приближи един от ония дрипави и безпризорни скитници, които обикаляха района.
- Даскале – каза човекът, – научих, че си писал нещо по вестниците и аз съм ти бил герой. Е, няма ли да почерпиш?
Сашо бе човек с широко сърце и „героят” не само че бе почерпен, но и нахранен. Случаят, обаче, не приключи с това, защото на следващата вечер „героят” отново акостира на Сашовата маса и всичко се повтори, потрети и т.н. Най-накрая авторът намекна, че „героят” вече е изчерпал своя лимит и скитникът две вечери не дойде.
На третата вечер той се появи в кръчмата и някак колебливо се отправи към Сашовата маса.
- Даскале, знам, че такова… лимитът ми е свършил, но не може ли… как да кажа… пак да ти стана герой, а?
- Може – едва сдържайки смеха си отвърна Сашо. – Но трябва да знаеш, че по-нататък героят става пълен въздържател, след което умира от мъчителна смърт.
„Героят” повече не се мярна в кръчмата.