откъс от романа

Венета Йочева

Карата овдовя много рано. Беше само на 44 години, когато остана вдовец. А мечтаеха и вярваха с Анастасия, жена му, че ще отпразнуват сребърна, че и златна сватба.

И ще живеят заедно до старини. Но… не било писано, защото, както е речено, каквато люлка те е залюляла, такава ще те долюлее.

Тачо Карата беше от онези мъже, дето се женят и живеят докрая с първата си, единствена и много голяма любов. Той беше син на лозар и внук на лозар.

Още като дете питаше баща си защо цялото село им вика Карата. Знаеше, че Кара се вика на черен, а те всичките бяха бели мъже.

- А, това ли! Ами, защото и ти ще си трето поколение лозар, виждам, че обичаш лозето ни, чалъмлия си, иде ти отръки, та рано се научи да режеш.

Защото майсторлъка в лозарството е резитбата, но прадядо ти Симеон не е бил земеделец. Ходил е моят дядо надолу по Анадола, чиракувал при някакъв златар и често чувал думата „карата”. Нали в карати се мери чистотата на златото.

Та, като се прибрал тъдява, имал скътани малко пари, отворил си дюкянче и над вратата му написал „Карата”. Започнал да изкупува от закъсали за пари хора златни пендари, гривни, обеци. Добре плащал на клиентите си, защото успявал и да продаде на добра цена в града някои от накитите, та затова хората го уважавали.

Чувал съм от баща ми какво говорели за прадядо ти хората от селото. Често казвали: „А, Карата не е стиснат.” Но дядо ми Симеон , дето не е бил стиснат, ами и разумен е бил.

По някое време решил, че не бива да държи толкова злато в къщата си, а да го вложи в имот някакъв. Попитал баща ми иска ли да купи за него голямото лозе до реката - било пет декара.

Дако, тогавашният собственик, нямал наследник, па и остарявал, та затова решил да го продаде. Дядо ти Цено, баща ми, много се зарадвал, че ще има собствено голямо лозе. Кой знае как така, син на търговец на злато, от дете го теглела земята. Може би защото прабаба ти Мина била дъщеря на земеделци.

Тази твоя прабаба я познавали като мъжка жена, яка, държелива на много работа, сама впрягала и разпрягала конете. Два коня сме имали - големи, гледани за кърска работа - но, когато чула, че ще гледат и пет декара лозе, рекла на мъжа си: „Цено, че то това не са декар-два. Как ще грижим сами пет декара?”

А той и отговорил: „Не бой се, Мино. Няма да сме сами. За оран конете ми са яки, сам ще си го изоравам. За резитба ти ще ми помагаш, защото умееш и по-добре от мен да режеш.

Само за връзване, дето е бавна и пипкава работа, ще наемем помощници. Знаеш , в селото има закъсали сиромаси, на които ще плащам, за да ни помогнат да вържем.

А като рече Господ да стигнем до гроздобер, пак ще търся хора, които нямат лозя, да помагат. Ще видиш, за една кошница грозде, цял ден ще бере, защото ще ги храниш три пъти денем и цял ден ще яде грозде колкото иска.

Това, което денем наберем, по икиндия ще го караме в града. Знам винарна, която ще го изкупува, защото димятът е най-търсеното грозде.
Какво бяло вино става от него!

„Добре, добре - рекла му баба Мина, - знаеш, че нас работа на полето не ни плаши. Само здрави да сме.”

Така моят баща се сдобил с голямо гледано лозе, което хората в селото започнали да наричат „златното лозе”, защото старите хора знаели, че е купено със златото на дядо ми Симеон, на когото най-напред са започнали да му викат Карата. И баща ми, Цено, знаеха като Карата.

И така, сине, този прякор стигна до теб. Ако един ден, дай Боже, имаш синове, знай, че и те ще си носят този прякор. Ако ли са пък момичета, ще им викат дъщерите на Тачо Карата. Че лошо ли е? То, в село, комай всеки си има прякор. Че какви прякори има, с истории като тази на твоя прадядо.

Та, ето как „златното лозе”, купено от Симеон Карата, наследил синът му Цено, после внукът му Тодор и накрая собственик и прочут лозар станал Тачо Карата, който не грижел само лозето. Когато навършил петнадесет години, баща му го пратил в града да учи занаят. Искал дюлгерин да го направи.

По това време много къщи се строяли, а майсторите били малко. Пет години останал Тачо в града. Две години чиракувал, после две - калфа бил, едва петата година започнали да го наричат майстор.

Така, като строител, се запознал с Анастасия, докато ръководел строежа на братовата и къща. Бил 20-годишен. Като видял за първи път момичето, един глас отвътре му прошепнал: “Тя ще е, майсторе, на нея ще си дадеш сърцето”.

Щом свършили къщата и вдигнали кръста, още същата вечер Тачо поискал момичето от брат и. Родителите им били вече в отвъдното. Брат и видял какво може бъдещия мъж на сестра му и благо отвърнал:

„Давам ти я, майсторе. Видях, че имаш златни ръце и добро сърце. Имате благословията ми. Грижи се за Сия, защото тя ми е единствена. Аз още нямам жена, защото първо къща трябваше да направя. Нищо, че съм по-големият, давам ти я. Мене няма да ме чакате.”

Оженили се Тачо Карата и Сия и още в края на първата година след сватбата се родила дъщеря им Екатерина. Катя я наричали всички. Сдобили се с момиченце, красиво като майка си.

Растяла Катя, обичана от родителите си, защото била умно дете, много наблюдателно и ученолюбиво. В семейството всичко си вървяло в мир, труд и обич.

Карата продължавал с дюлгерския занаят, бил вече много търсен майстор. Обичал и лозето си, но виждал, че жена му много се преуморява, пък и повече пари трябвали, за да изучи Катя.

А тя мечтаела да учи архитектура. Казвала на баща си: „Тате, аз ще проектирам сгради, а ти, с твоите момчета, ще ги строиш.”

Бащата бил щастлив, че момичето ще учи и без колебание продал четири декара от лозето. Когато се спазарявал, усещал, като че ли продава душата си, но Катя му била много по-скъпа от лозето.

Пак с помощници продължавал да го работи, но и на него му олекнало, когато работата и грижите по „златното лозе” намалели. Защото, докато той бил по строежите, Сия се грижела за всичко.

Уговаряла помощници, плащала им, хранела ги. Карата само в неделен ден успявал да й помага на лозето. Животът и на двамата бил работа, по няколко часа сън и пак работа, работа.

Катя се връщала при тях само през ваканциите. Помагала много на родителите си, била до майка си всяко лято и когато завършила и последната година от следването си, (оставали и само държавните изпити, за да се дипломира) се случило нещо, което никой не бил очаквал.

Катя забелязала, че майка и бързо се уморява и все по-често прилягвала. Когато дъщеря и я питала какво и е, Сия уж бързо отговаряла: „О, нищо, дъще, само съм малко уморена. Ще посъбера сили и ще стана.”

Но умното момиче виждало, че нещо не е наред, че това не е само умора. Споделила с баща си тревогата за майка си и той още на другия ден я завел в града на лекар.

Карата видял в очите на доктора, че става дума за нещо много сериозно. След прегледа и изследванията, лекарят казал:

- Майсторе, върни жена си в къщи. Дошли сте много, много късно. Остава и много малко време живот.

Като чул тези думи, едрият и силен като канара мъж се олюлял. Усещал, че под него земята се разцепва, а небето се сгромолясва. Пребледнял и не успял да изрече нито дума.

Бил като вцепенен. А трябвало да успокои жена си, че всичко е наред, че за кратко ще пие лекарства и че той ще бъде все до нея. Умна жена била Анастасия и разбирала защо мъжът и казал: „Ще бъда все до теб”.

Само се молела да не страда дълго, да не я боли, както помни болестта на майка си. Била спокойна само за едно - че Катя вече е голяма, а не като нея, останала сираче на 12 години. Отгледали я стринка й и брат й.

Само месец по-късно, без Сия къщата на Тачо Карата опустяла. Жена му угаснала тихо, без да страда. Бог чул молбата и и прибрал при себе си нейната праведна душа. Цял месец Карата усещал как гори душата му. Сия била по-силна и често му казвала: „Мъжо, утре ще съм по-добре и ще стана, ще видиш.”

Отишла си със приказката и в съзнание. Последните и думи били: „Грижи се за Катя”. Сия заключила сърцето на Карата и отнесла ключа със себе си - на небето.

Било средата на лятото. Опитвали се баща и дъщеря да се държат, кураж да си дават един на друг, защото животът е силно нещо. Той те тегли напред, иска да продължиш като нетърпеливо малко дете и все едно ти казва:

„Продължавай, човече, живей, длъжен си на останалия жив до теб. А и ти ще се откажеш ли от живота заради смъртта, сполетяла най-свидния ти човек? Не можеш и не трябва, защото смъртта е само точка, а аз продължавам.”

Опитвали се Катя и баща и да потиснат някак мъката и да се учат да живеят без онази добра душа, която уж е при тях, но само в мислите им. В първите дни след смъртта на майка й, Катя често казвала на баща си:

- Тате, мама е тук, усещам я, иска да ми помогне, усещам, че иска да не страдам, да не ме боли така много.

- И аз я усещам, дъще. Знай, че тя винаги ще си остане при нас. Ще си отиде от тук, когато и ние отидем при нея. Вярвам го и това ме крепи.

Катя съзнаваше, че трябва да бъде силна и опора на баща си, защото тя беше млада и животът я очакваше, а той беше се запътил към старостта сам. Вярно, беше още млад, но самотата, самотата… Няма човек, останал сам, да не се оплаква от нея.

Често самотата е по-страшна от болест.

Момичето виждаше как баща и се смали, отслабна, приведе рамене. А беше човек едър, силен, готов планина да премести, когато до него заспиваше и първа се събуждаше Анастасия, а той я държеше в прегръдката си сутрин и не я пускаше да стане.

А сега ръцете му висяха до тялото, като че ли непотребни. Не знаеше какво да прави с тях. Гледаше вторачен празната половина на леглото, понякога галеше студената възглавница, върху която първите седмици, след като Анастасия си отиде от този свят, плачеше, плачеше. Криеше се от Катя и плачеше.

Продължи да ходи на работа, но беше някак отнесен. Не беше с това, което вършеше. Колегите му се тревожеха за него. Движеше се бавно като сянка, не говореше.

Не можеха да го познаят. Недоумяваха как така смъртта на една жена може да промени толкова един мъж. Да го съсипе. Но те не знаеха, не подозираха, че чувството му за вина беше другото, което го яде.

Носеше голям грях, че не е забелязал по-рано, че жена му линее. Пък и тя никога от нищо не се оплака. И двамата тичаха, работеха, за да изучат Катя, тяхната гордост, отмяна и смисъл.

Само когато отидеше на лозето, макар да му беше останал един декар, Карата малко живваше. Момичето щом е във ваканция, във времето между изпитите, гледаше все да е покрай баща си.

Помагаше му, заедно режеха, връзваха. Само за беритба търсеха помощници.

Редовете на неговото лозе, погледнати в началото, приличаха на прави, равни, като че ли загладени с мистрия, живи зелени стени. Никъде не стърчеше нито един филиз.

Даже оггоре беше равно порязано. Между редовете нямаше нито една тревичка. Не стига това, ами когато наближаваше гроздобер, той заравняше с греблото пръстта, за да не личат стъпки.

Карата в лозето си не просто работеше, а свещенодействаше. А то му се отплащаше всяка година с много грозде. На Катя това беше любимият сорт грозде. Тя обожаваше димята. Ядеше го с такава наслада, изпитваше върховно удоволствие от пукането на зърната, когато ги дъвчеше.

- Тате, знаеш ли, че има лечение с грозде. Нарича се ампелотерапия. Идва от гръцката дума ампелос, което значи лоза. Много полезни са и семките на гроздето. Добре е като се яде грозде част от семките да се дъвчат, а не да се плюят или да се гълтат цели.

Бащата срушаше момичето си и си мислеше не за семките, а за това как вечер си наливаха със Сия по чаша вино от този прекрасен сорт, наслаждаваха му се по време на вечеря, а после топлината от виното в телата им ги привличаше още по-силно един към друг. Само по чаша вино - вместо лекарство. И така години, години.

След смъртта на жена му Карата вече не докосваше нито грозде, нито вино. Усещаше, че насладата и от пукащите зърна, и от виното, никога повече няма да изпита без Сия. Защото това тяхното не беше просто обич, отдаденост, беше обреченост, магия, вълшебство.

Беше един живот в две тела. Затова вече повече от година той не живееше, а съществуваше. Всичко вършеше машинално - без усет, без тръпка.

Съзнаваше, че ако спре да работи, ще умре. Спасяваше го единствено лозето. Там си беше със Сия. Говореше си с нея, молеше я да му прости.

Но в сънищата му, о, в сънищата беше най-мъчително. Жена му непрекъснато го молеше да й помогне. Да не я оставя сама на лозето.

Той тръгваше след нея, но тя все се губеше сред редовете. Понякога я виждаше с кошница в ръка, пак в лозето, но кошницата и винаги беше празна - празна като душата му.

Не можа да се справи Карата. Не успя да победи болката и да се вземе в ръце.

Само година, след като отлетя душата на Анастасия, и неговата отиде при нея. Работеше по строежите с момчетата, но вече без желание и без горене.

Той, който беше като машина, един ден не чул, че трябва да се дръпне, когато откачила се от кран греда го ударила в гърба.

Целият останал под гредата, паднал по очи. Колегите му, ужасени, се заели да отместят гредата, но Карата бил със счупен череп.

Често едно зло никога не идва само. Катя, още не опомнила се след смъртта на майка си, трябваше да погребе и баща си.

Цялото село се събра да изпрати майстора. Ценяха го хората и като грижовен лозар, и като майстор строител.