Татяна Любенова

Венета Йочева вече не е непознат приятел и колега за нас - писателите от град Плевен и за почитателите на словото.

Когато постъпи в нашето сдружение, тя имаше зад гърба си вече три документални книги, които бе посветила на своето родно село Брест.

Тези книги съхраняват памет за обичаите на хората от Брест и за известни личности от това българско селце.

Това са нейните книги: „Човекът-радио или спомен за Бики”; „От Петковден до Петковден”; „Незабрава за кметицата”.

Венета Йочева има силно чувство за историчност и памет, което в днешното безродно време е изключително качество, защото оставя за поколенията информация и история не само за селото, в което се е родила, живяла и живее и сега, а свидетелства за времето и хората, живели и създавали в това време истински стойностни неща.

Книгата, която заслужава да споменем като предистория на нейното израстване като автор е „Да се знае, да се помни…”.

Това наистина е една история на Времето и хората в Брест, съхранена памет за всичко онова, което следващите поколения трябва да знаят и да помнят, защото без минало няма бъдеще. Такава е максимата.

И така Венета Йочева извървя един творчески път през годините, за да стигне до съзнанието, че може да предаде не само документален текст на своите читатели, а да напише и художествена книга.

Така се появи преди две години първата й художествена проза - повестта „Мино”. Не че не знаехме, че Венета е добър и занимателен разказвач, но когато се появи тази повест, разбрахме колко приятно е да четеш и когато четеш да „чуваш”, как тя разказва - увлекателно, образно, с богат и чист български език, който не е изгубил сладостта и звучността си.

И ето, че сега ние се изправяме пред един много сериозен литературен факт - роман.

Венета изкачи през годините литературните стъпала и стигна до една най-висока точка, създавайки литературен текст, който обхваща един по-обширен периметър от време и пространство.

Така се появи романът „Лозето на съдбата”. Един изключителен труд. Защото, за да напишеш такова нещо, за да създадеш своите герои като истински хора и читателят да ги приеме, както приема себе си и своите приятели, това е труд, който заслужава уважение.

Замисляйки своите герои и времето, обстановката, перипетиите, през които преминават те, Венета Йочева подхожда съвсем сериозно.

Тя се е консултирала с много хора, от различни сфери на живота, за да придаде на герои си автентичност, която да им гарантира, че читателят ще ги възприема наистина като хора от нашия живот, а не като книжни измислици.

И така - в едно селце, в едно имение са събрани различни личности, всяка от които си има своите характерни черти и особености.

Историята на Карата и неговото семейство, родовите връзки между хората, съпругата му Анастасия и дъщерята Екатерина, селските хора край тях, с които те живеят и общуват, ни показват един все още не изгубил своята патриархалност свят в 21-ви век.

Век, който урбанизира докрай средата, в която живеем, който по този начин разруши родовите връзки, отчужди хората един от друг…

В това малко селце на България, обикновените хора все още не са изгубили своето чувство за общност, за взаимопомощ, която не е платена, а от душа и сърце.

В този патриархален свят те се трудят честно, честно се отнасят помежду си и винаги са готови да си помогнат в тежките времена на оцеляване.

Такива са съседите на Карата и Сия, и тяхната дъщеря Катя, която се учи за архитект, такива са и дядо Станко и баба Мария.

В различна среда е роден и живял основният герой в романа - доктор Смилян Тодоров. Той е трето поколение лекар и е наследил голям имот от дядо и баща.

Имението в края на селото е особеният свят, в който се развива действието на романа.

Но романът носи името „Лозето на съдбата” и това не е случайно. Това лозе е много символично, защото е част от живот, не просто от бита на семейството на Карата, един особен свят, който е свързан не единствено с препитание.

Този свят носи особена духовност. Затова, когато Катя загубва родителите си и остава сама, всички около нея са готови да ? се притекат на помощ и да й помогнат в грижата за лозето - като че ли искат за съхранят един невероятен за днешното ни съвремие свят.

Трагичната случка, която се случва на това лозе - опитът на нехранимайвците да изнасилят Катя, и които едва не я убиват, е отправната точка за по-нататъшното развитие на действието.

Появява се основният герой - доктор Смилян Тодоров, както вече отбелязах - трето поколение лекар, наследник на голямо имение, в което живеят заедно с него и други личности - различни по своите човешки качества и ниво на интелигентност, но изключително добри и работливи хора, всеки един от които има нещо необичайно в своята съдба и характер.

Такива са Мона, която е нещо като управител в имението, Велика - един невероятен готвач на вкусните домашни манджи, Вито, който се грижи за двете любими кобили на доктора - Тара и Бети…

По-късно към тях се присъединяват Кина и Борис, съседите на Катя, както и вече възрастните - баба Мария и дядо Станко, които помагат за спасяването на Катя и които всъщност я докарват, след нападението върху нея, при доктор Смилян Тодоров.

Но това е роман - трябва да се чете, да се усети как тече животът в това имение, колко голямо е взаимното уважение между хората там, един малък свят, който прилича на оазис.

И така, в тази среда, ще се създаде семейството на Смилян и Катя, ще се родят деца, ще видим как се възпитават тези деца и как израстват като личности.

Ще видим и как Катя преодолява своя психически стрес, след нещастието случило се с нея.

И как Лозето на Карата отново се превръща в място, където се осъществява едно духовно единение между хората.

Венета Йочева е развила много линии в своето повествование. Засегнала е много важни принципи на живота, научаваме от това повествования много поуки за това как трябва да се живее - хората да се уважават, да се обичат, да си помагат, а тези, които са извършили зло - да получат своето възмездие.

За нападателите на Катя това възмездие идва много бързо, защото злото не може да остане ненаказано, според авторката.

Още много може да се говори и пише за този роман, но е по-добре да се чете. Всъщност той е от така наречените модерни романи, около 150 страници, които се четат почти на един дъх.

Началото на този тип модерни романи можем да търсим във времето, когато в българската литература се появяват романите на Димитър Димов, по-късно на Павел Вежинов и други наши известни писатели.

Искам да поздравя Венета за нейната смелост да посегне към такъв сериозен жанр, какъвто е романът. Не всеки го може.

А тя го е направила по един много сполучлив начин. Искам да й пожелая, независимо от перипетиите в живота ни, който не е лесен, да не оставя перото.

То е талантливо перо, което умее да съхранява памет за Времето. А това днес ни е много необходимо.