Делчо Василев

Дванадесет години изтичат вече от смъртта на обичния приятел и другар Тома Измирлиев (Фома Фомич), а все още неговото поетично дело, неговият житейски подвиг и творческият му път стоят и е достатъчно обхванати и оценени по достойнство от нашата литературна критика.

А време е вече, мисля аз, да се отдаде заслужена оценка на делото на Тома Измирлиев, толкова повече, че той служи с вдъхновеното си перо, с благородното си сърце и с цялата си пламенна всеотдайност на същите тия идеи, които легнаха в основата на всенародното антифашистко деветосептемврийско въстание у нас, когато народът ни се освободи от кървавия ярем на фашистката тирания.

Наистина, отделни томове от творчеството на Тома Измирлиев са вече издадени от някои софийски книгоиздателства, но ние искаме да видим нашите призвани и добросъвестни литературни критици да спрат вниманието си върху творчеството на Измирлиев и да ни разкрият в дълбок аналитичен обзор цялото богатство на неговата високо поетична и хуманитарна творческа душа.

И аз се чудя, наистина, с какво друго могат да се занимават днес нашите литературни критици, щом досега не са намерили у себе си желание и чувство за дълг да представят пред българския читаещ свят творческите достижения и възможности на Т. Измирлиев като поет, писател и хуморист?

Къде са, уви, писателите-сътрудници на Тома Иэмирлиев от някогашните списания „Звънар”. „Българан”, „Маскарад”, „Барабан” и др. гдето работеше Томата и които писатели по-добре от всички други знаят кой и какъв беше Измирлиев?

А всички те му бяха ученици…

А неоспорима истина е, че Тома Измирлиев бе един от малцината наши талантливи поети-хумористи.

Изпод неговото вдъхновено перо излязоха на бял свят работи, които остават и сега ненадминати от нито един от нашите съвременни поети-хумористи, а други пък работи на Томата още не могат да видят бял свят!

Само кръвният му и рожден брат, пролетарският поет Христо Смирненски, е успял да достигне по-голяма висота в поетическия си талант от него.

Освен това, Тома Иэмирлиев бе и един такъв първокласен поет, способен да създаде чисти от всякакъв хумор, високо поетични строфи.

Аз още не мога да забравя силното и неотразимо впечатление, което ми направи на времето си неговото стихотворение „Плачат родните балкани”, написано по повод самоубийството на общия ни приятел бай Васил Радучев, сътрудник на „Утринна поща” и тогавашен председател на туристическото д-во “Аида”. Това стихотворение е напоено с такава ритмичност и музикалност и е съчетание на такава съвършена техника и хармоничносг, че аз го считам за едно от най хубавите стихотворения в нашата поезия.

А колко други такива поетически бисери стоят усамотени сред разнообразното поетично хумористично творчество на Т. Измирлиев?

Ние можем да си представим какви други поетични бисери би могла да отрони неговата вълшебна лира, ако коварната смърт не бе го покосила тъй рано.

И аз мисля, че ако Тома Измирлиев не беше разпънат на кръст от постоянната грижа за своята служебна работа, за редактирането на „Утринна поща”, дето работехме и ние с Делчо Пандов като съредактори, а да посвети всичкото си време изключително на своя поетически талант, той щеше, без друго, да се издигне на завидна висота и да бъде един от най-добрите наши поети.

Защото Тома Измирлиев притежаваше всички качества и данни на един голям поет: и богатството на поетическите образи, и съвършенството на поетическата техника, и оригинален поетичен стил, и звучни пълнокръвни рими, и безкрайно чисто, високо поетическо вдъхновение.

Тома Измирлиев можеше да напише едно прекрасно, съвършено стихотворение само в няколко минути (това той е правил не веднъж пред очите ми!), а хумористичните му разкази и фейлетони се раждаха така бързо в ума му, и то така завършени и определени по форма и идея.

Да, толкова той бе находчив, изобретателен и богат с поетични идеи и образи.

Но освен високите си поетически качества, Тома Измирлиев притежаваше и едно друго качество, така необходимо за цялостния етичен образ на един голям писател, и което, уви! се среща твърде рядко у много наши писатели и поети: човечността!

Тома Измирлиев беше истински човек, в най-широкия и най-дълбок смисъл на думата.

Той бе един незаменим другар и прекрасен приятел. Не случайно, в един от годишните си спомени за него аз го бях нарекъл „човекът със златното сърце”.

Защото Измирлиев имаше наистина златно сърце, - сърце, - бликащо толкова доброта, благородство. великодушие, безукорна честност, съчувствие и пожертвувателност!

Само тоя, който е живял и работил с него и се е топлил от слънцето на неговото сърце, може да знае, че наистина Тома Измирлиев бе това, което казвам.

А ние - Делчо Пандев и аз - поработихме заедно с Томата няколко години в редакцията на „Утринна поща” и затова можем със сигурност да познаваме благородния характер и златното сърце на своя приятел и другар.

Дванадесет години изтичат вече от безвременната смърт на скъпия ни Тома Измирлиев!

Годините могат да си отминават една след друга и грижите да подтискат живота ни, но споменът за Томата ще бъде винаги жив и свеж в сърцата ни, тъй както високо поетичното дело на Тома Иэмирлиев ще живее неувехващо в бъдещето и ще буди възторг и симпатии в сърцата на всички ония, които се борят за красота, за правда, за свобода и великодушие!

——————–

в. „Тома Измирлиев. Възпоменателен лист по случай 12 години от смъртта му”, Хасково, ноември, 1947 г.