Стилиян Чилингиров

Когато стигнете до тържището на гр. X., отбийте се в първата улица отляво. Изминете ли стотина метра, ще видите пак отляво висок каменен зид.

Той изглежда като да е издигнат от неспоени помежду си каменни блокове, но преди те са били грижливо измазани с хоросан, а в основите си на днешен зидарски език казано - е имал и фуги. Те сега изглежда да са били теглени по средата на зида.

Това е, защото при последното благоустройствено предприятие на града, равнището на улицата е било снето с няколко десетки сантиметри.

По тази причина някои части от оградата са съвсем заголени и изглеждат, като да са сложени на право на земята. Заголена е и горната част.

Старите керемиди, които са я пазели от разрушение, са задигнати от съседите, за да покрият я курник, я някакъв сайван. Оградата изглежда по-висока, отколкото е била, но не се хвърля в очи, както някога, когато околните къщи са били по-ниски, отколкото са днес.

Тогава тя се е вишила и е хвърляла сянка върху прозорците им, затъмнявала ги е, и от тях не е можело да се види нищо друго, освен сивата й каменна зидария. Но времето е променило всичко.

Оградата не пречи на прозорците, да се гледа над нея в оградения двор с вехто паянтова постройка сред него.

Вие бутнете предпазливо дървената врата, обкована с едроглави цигански гвоздеи, и влезте през изтъркания праг. Когато е бил поставян, донесен направо от Балкана, той е бил дебела дъбова греда, а сега е издълбан тъкмо в средата си и прилича на дръвник, върху който е играла брадвата на годините.

Тия дълги години са изпояли и вратата, измъкнали са и горната панта и са я наклонили към земята като изнемощяла старица. Затова, най-добре е, вместо да се тласне, да се улови с две ръце и да се отмести поне толкова, колкото да се провре човек.

Един поглед е достатъчен, да видите страшното запустение. Дворът е обрасъл с буренак, диво бъзе и магарешко тръне, между които прекрасно бихте могли да се скриете.

Открита остава само каменната пътека от вратата до ниската ограда по средата. По нея пълзи само твърдовлакнестият троскот, тук-таме прекъснат от звездовичина трева. Но, все пак, бъдете внимателни! Докато стигнете до оградата, не един гущер ще ви прекоси пътя, после ще се спре да ви изгледа хубаво и веднага ще се гушне в буренака.

Недейте ме пита, защо ви соча тоя запустял двор и тая изоставена къща, може би, най-изоставената постройка в града, най-бедната и най-невзрачната, а чуйте какво ще ви разправя за нея.

Тя не е някогашен господарски дом, нито днешен цигански коптор. Тя е първата българска черква в града. Но влезте вътре. Никаква врата няма да ви попречи.

И вратата, и рамките й от резано орехово дърво отдавна са отнесени от някого. От кого? - всички знаят, но никой не казва. Няма да ви кажа и аз. Влезте и вижте черната икона на св. Иван Кръстителя. На тоя светител е и наименована черквата.

Това било преди много години. В ония времена, когато българите са нямали право да си строят молитвени домове. Не са можели да имат и свещеници.

А гдето е имало свещеник, трябвало е да извършва религиозната служба или в частни домове или на открито, но внимателно и предпазливо, за да не дразни владетелите иноверци. Затова българите под тоя вид именно започнали да си строят черкви.

Сградата не бивало да има външен олтар, нито кубе. Вместо кубе трябвало да се издига комин, за да свидетелствува, че тя е построена за живеене, а не за молитва. Всичкото, е, докато се издигне. Издигне ли се веднъж, мъчно се събаря.

Решават и гражданите на X. да постъпят така. Заграждат част от землището на хаджи Нена и започват да зидат. Насъбира се цялото българско население: жени, мъже, та че деца и старци. Зидат денем и нощем.

И догде да се научи каймаканинът, сградата бива издигната. Хаджи Нено тържествува и се хвали наляво и надесно - нова къща има. Захвалва и сънародниците си: човешки се отплатили за добрините му.

Сега остава майсторите да я изкусурят отвътре. Кадията го поздравява и го тупа по рамото - така прилича на първенец човек. Поздравляват се помежду си и българите: изпълва се една тяхна мечта. Вече ще знаят, че са християни и ще има где да се молят.

Майсторите скоро дохождат и се залавят за вътрешната подредба. Направят олтаря, издигат амвона на няколко стъпала отляво и поставят аналоите. Изковават и трона на владиката, а до него трона на хаджи Нена. За иконите не се грижат; те вече са изписани от Русия. Пратили са и нарочен човек да отиде и да ги донесе.

Минават месец-два и пратеникът се връща с цяла кола икони. Разтоварват ктитори и приложници скъпия товар внимателно, развиват го от обвивката му и ахват от изненада.

Пред очите им не икони, а чисто злато. Всяка икона лъщи, та слънцето събира отгоре си. Да гледаш и да се ненагледаш; да се молиш и да не се намолиш.

Но веднага ги обхваща страх всичките. Ами ако ги видят турците и вземат позлатата за истинско злато? Тогава отидоха иконите, отиде и самата черква. Няма да мине много време, и всичко ще разрушат, всичко ще разграбят.

Нахалост ще отиде и радостта и надеждата на толкова християни. Теглят се настрана ктитори и приложници, възхищават се от иконите и мислят, как да избегнат напастта.

Най-сетне решават да затъмнят блясъка им.

В това време минава ченгене Хасан, вижда празната кола и разхвърлената хартия около нея, навежда се да я събира и наближава към сградата да узнае, какво се е донесло. Надниква той и едва се въздържа да не извика от удивление.

Той никога не е мислел, че толкова злато може да напълни очите му. Взира се той, мести се от едно място на друго, наклонил се ту на едина си крак, ту на другия, пази се да не го забележат, а си отива забравил да понесе събраните до колата хартии. За тях ли ще мисли той сега, когато друга мисъл изпълва главата му?

А ктитори и приложници продължават да се възхищават от иконите и да мислят, как да убият примамливия им блясък. Най-накрай кундураджи Иван се досеща, отива в дюкяна си, откача от мантото си шишенцето със сачи-капруз и го дониса.

- Да понамажем златото.

И без да пита по-нататък, започва да лещи с перцето златното поле около образа на св. Иван Кръстителя. Иконата почернява и светецът добива страшен и зловещ лик.

Кожата, преметната на раменете му се слива с черните петна около фигурата така, като че ли Кръстителят е помъкнал всички мъгли по земята отгоре си. Първенците изтръпват от недоволство.

Един извиква сърдито:

- Уста Иване, какво направи ти? На светец ли ще се молим ние или на разбойник.

Сам уста Иван разбира, че е прибързал, но нямало какво да се прави: станалото-станало. Виновно той слага иконата пред царските двери, а другите прибират останалите икони вътре в олтара.

Вече се смрачавало, когато те си разотишли все така недоволни от опита на уста Ивана и все така обхванати от тежката мисъл да убият златния блясък.

Ченгене Хасан това и чакал. Когато те се разпиляват по домовете си, той пропълзява и се вмъква в черквата. Вътре е тъмно, но и в тъмното ще намери примамливото злато. То е изправено ей там при дървената стена. И той запристъпва опитом с протегнати напред ръце. Още малко и ще го достигне.

Ето го.

Грабва ченгене Хасан изправената икона, мята отгоре изпокъсаната си антерия и се измъква. В лицето му и страх, и радост.

Страхува се да не го види някой, а радва се, загдето вече няма да бъде ченгене Хасан, а Хасан ефенди. Нали богатството е всичкото на тоя свят! С него в рая, без него по края.

- Хасан, какво носиш? - запитва го любопитна жена му.

- Почакай и ще видиш! Ти вече не си ченгене Фатме, а Фатме ханъм. Свърши се с циганията ни! Злато, злато ти нося аз, чуваш ли? Истинско злато. Толкова имат само пашите и садразамите.

Заобикалят го и циганчетата, кряскат и дърпат антерията.

- Сус, да не чуят комшиите!

Дига Хасан тържествено иконата пред очите си така, както свещениците носят светите дарове, наближава до пламналото огнище и я изпуща. Пред него не злато, а чер въглен.

- Хасан, какво е туй страшното нещо? - пита го Фатме и трепери.

Децата се прегръщат изплашени и се свиват в ъгъла на котпора. Хасан гледа на очите си и не вярва. Наистина, чудо. Божие наказание.

И кога понечва към иконата да разправи, какво е било и какво вижда сега, усеща, че ръката му виси като пресечена през рамото! Не издават думи и устата му, а само някакъв съсък излиза от тях.

Разбира той, че грях голям е сторил и че всичко това е Божие наказание. Окопитва се чак към разсъмване, когато също тъй крадешком отива в църквата и оставя иконата на мястото й. Но не оставя и недъга на дясната си ръка.

Той го пониса със себе си, за да трепери тя през останалия му живот.

За случката се научава целият град.

Научава се и каймакаминът. Узнава се, че българите са строили скришом черква, но никой нищо не предприема срещу тях.

Сам Аллаха си е дал благословията за нея. Тогава именно българите решават да я посветят на Св. Иван Кръстителя.

И сега, когато стигнете до тържището на град X.. отбийте се в първата улица отлево.

Там е старата черква на града, а в нея още стои окачена на олтаря до иконата на Христа черната икона на Св. Ивана.

На нея не се вижда вече никакъв образ, но силата й остава да се чувствува, ако самата черква и да е забравена.

Поклонете се и запалете свещ дори и тогава, когато не вярвате нито в дяволи, нито в светни.

После минете по същата пътека, придръпнете с две ръце вратата и се обърнете надесно.

Вие сте виждали катедралата със стройните й кубета и островърха камбанария, но погледнете я пак.

Реселец, 18. I. 1945 г.

————————–

сп. „Братско слово”, г. XV, бр. 9-10, 1947 г.