Стилиян Чилингиров

Похвален е починът в дни на всенародно омърлушване, да се излезе - не пред външния свят - а пред самите нас - с всебългарски тържества.

Но тържества не на мигновения успех, не на шумния подвиг, а на тихите, скромните, мълчаливите усилия на стотици дейци, които от век насам работят безшумно, често сред една атмосфера от пренебрежение, нерядко и на вражда, за духовното повдигане на своя народ.

Да се покаже в най-добрия му вид всичко, което е постигнато в областта на духа, като се застъпят съществуващите разновидности на неговата проява.

Да се покаже и онова, кое то е постигнал в своята целокупност и народа ни от хилядолетия насам.

Задачата е прекомерно голяма, но затова е и толкова наложителна. От освобождението си насам, ние почти нито един път не сме правили опит да се видим в своята духовна същност.

В турско време са уреждани панаири, в дните на свободен живот са правени изложби на всичко, постигнато в областта на стопанската и промишлената ни дейност, но нито веднъж за постиженията ни в областта на духовния ни живот.

А в последната е работено не по-малко, не по-малко е и постигнатото в нея.

Стига да сравним езика си днес с езика отпреди тридесет години, за да се убедим в това. А езикът е върховният израз на духовната мощ у един народ.

Колкото е по-съвършен той, толкова е и духовно по-издигнат народът, който си служи с него. В това отношение - нашият език може да ни служи само за гордост.

И това съвършенство в него е постигнато с усилията на всички, посветили своите дарби и своите знания, еднакво в изкуствата, в литературата и в науката. Защото, невъзможно е да се добереш до съвършени тонове в музиката, безукорно съчетание на багри в живописта без съвършен език.

Езикът е мисловният гений на един народ, а всяко изкуство е неговият върховен изказ.

Мисли се не само чрез понятия; мисли се и чрез образи, тонове и чрез багри. Най-голямото мисловно богатство на нашия народ, пък и на всички народи, изобщо, е съхранено в неговите изкуства - в песните, в приказките му, в мелодиите, в неговата живопис и скулптура.

И ако можем да покажем нещо на света и, като го покажем, да заслужим похвала, то е тъкмо това, което народът ни е създал като творческо цяло.

Към това творчество на народа спада и творчеството на неговите отделни синове, така нареченото индивидуално или лично творчество.

Ето, това искат да ни покажат всенародните тържества. Да го покажат само по себе си, а не в сравнение с творчеството на други народи. В тази област на проява сравнения не могат да се правят.

Всеки народ, колкото и да е в неразривна връзка с другите по-напреднали и по-закъснели от него народи, има стойност в областта на духа дотолкова, доколкото той представлява от себе си едно обособено цяло.

Тази обособеност се дири вече и в стопанското, и в промишленото производство. Дори, когато посегнем към една вещ, ние искаме да видим отразен в нея духа на народа.

Подражателството няма цена никъде. То не се дири нито на пазарището, нито на културната стъгда.

При такава изява на нашето, ние не можем да се плашим и от поражения, до каквито често изпадаме в други области. Ние ще покажем при нея самобитното наше, което ще бъде толкова по-значително, колкото е и по-неподправено.

Така погледнато, нека поздравим почина за всебългарския събор на изкуствата и да пожелаем тяхното по-достойно и по-бляскаво изнасяне.

————————

„Вестник на д-во Българско родно изкуство”, бр. 1, 10.1937 г.