Карол Николов

Из „Спомени от България” (2003)

Този град, в който гръмна първата пушка на българската национално-демократическа революция, този град - векове наред слушал легендите за юначни подвизи на войводи и страшни хайдути, този град - приспиван от шума на горите и буден от бистроструйните води на две планини, този град - преминал изцяло в епоса на великата предосвобожденска епоха с имената на Любен Каравелов, Георги Бенковски, Тодор Каблешков, с имената на хиляди още знайни и незнайни поборници за окървавената българска свобода, е прибавил към своята неувяхваща слава и славата да бъде родно място на един от най-големите и съкровени поети на България.

Тук, в родния дом на Дебелянов, се пази люлката, в която са го люлели някога и която като махало е отмервала началните часове на лирическото Дебеляново време.

Тук, под синьото небе на Копривщица, по бреговете на Тополница или по слънчевите поляни из боровите гори на тази одухотворена и легендарна Средна Гора той е бродил сам или с другарите си, които завинаги ще запомнят възторга му и удивлението от хубостта на света, както и тъгата в очите му, с която той напуска заедно със семейството си Копривщица и заминава за Пловдив след смъртта на бащата.

Не сме ли чували гласа му в гласа на днешните деца на Копривщица? Не сме ли виждали в очите и в лицата им поне една от чертите на Дебелянов, омекотени от спомена и довършени в съзнанието ни от вечно живата елегичност на неговата човечна възвишена и зряла поезия?

А той е бил дете като тях. Жизнерадостно и светло са искрили очите му пред зеленото чудо на дърветата, пред белотата на вишните, които един ден ще се превърнат в поетически мотив на оная дивна елегия за безвъзвратно отминалата красота на детството, на бащиния дом с незаменимата му искреност и чистота…

Целият този свят с възрожденското минало на града и планината, в която той се роди, е подготвял като че ли неговото идване.

Ревниви българи откривали училища и вървели с упорство и с дух от Часослова и Псалтира към взаимното народно училище на Неофит Рилски и към първото класно училище, организирано от Найден Геров.

Чрез патриотичните проповеди на Неофит Рилски, чрез сладкозвучната реч на Найден Геров, чрез бунтовния патос на Любен Каравелов - сякаш сам вътрешно в себе си, градът е подготвял раждането на Дебеляновата поезия - този своеобразен връх и достижение на националната българска култура.

Някаква огромна енергия, натрупана и съхранена през вековете, е обуславяла появата и извисяването на революционния дух на Копривщица.

Трансформиран по своеобразен начин, този дух живее и в поезията на Димчо Дебелянов - в новотата и в социалната насоченост на нейната дълбоко човечна и мъдра тъга.

Това усещане за бунтарската същност на Дебеляновата поезия може да бъде почувствано само тук, в родния град на поета и никъде другаде. То е вътрешен удар и ритъм.

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

То е импулс и градеж на вярата, това чувство, без което не може да се живее - вярата в разумния ход на живота, озарил тъжното и обществено несправедливо битие на обикновения човек със светлината на бъдещето.

За старий свят настават сетни дни,
разкъсват се верига след верига -
и над самите му развалини
на правдата олтарът се въздига.

Деветдесет години от раждането на Дебелянов.

Ако беше сега между нас, той щеше да чуе думите, които изричаме за него и за стиховете му. С диогеновска усмивка в брадата, обгорен от битките на живота и с поглед, взрян в далнините на времето, той щеше да почувства дълбоката ни признателност за всичко изтърпяно и превърнато в поезия от дарбата му да обича човека.

Ако беше сега между нас… сам войн, певец и войн на новите времена, на които неизбежно щеше да принадлежи по дух и нагласа на своята мъжествена лира, той би ни събрал под белоцветните вишни на своя дом и на своята поезия и с пълна чаша в ръка би издигнал наздравица за радостта, за оная радост, към която се стремеше през целия си безрадостен живот.

Ако беше сега между нас… Не можеше да бъде. Историята има своя неумолима логика. Онова посредствено и мизерно общество, в което бе съдено на Дебелянов да живее и да воюва за утвърждаване на своята личност, не прощаваше на предизвикателно честните, на предизвикателно талантливите, на неспокойниците, които идват, за да разбъркат нещата, за да разрушат и съсипят установения ред.

Преминал живота си в търсене и в постигане на нравственото съвършенство чрез трагизма на войнишката си съдба, Дебелянов се изравни по жизнен подвиг и саможертва с бунтовниците на всички времена и епохи.

Ако беше сега между нас… Това чувство е болка, тъга и вътрешен плач, които започват отдавна, отдавна…

„Един ден цялото семейство с багажа си напусна Копривщица. Димчо се откъсна за дълго време от другарчетата си, от родната си къща, от зеления двор, от белоснежните вишни. Къщата беше заключена, дворът запустя. Останаха няколко пчелни кошера, които неговата баба Илийца обикаляше, но и те скоро изчезнаха…”

Тъга и плач е имало в тези минути на раздяла с родния дом, с планината, с близките, с училището, с хората, които знаят името му и го обичат по своему, сдържано, искрено.

Какво се крие зад планините в далечния град, където отива семейството му? Ще има ли обич, среда и разбиране и за него или ще дойде ден, когато с мъка ще изповяда:

Как бяха скръбни моите детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.

Така започва животът на Дебелянов - от патриархалния уют на едно голямо семейство жребият го изправя безцеремонно и грубо пред грозната социална истина за битието, за да го смаже и изроди или да закали душата му в копнението за висина и просторност, за щастие и право на самоосъществяване в света на изкуството. И това не е случайно.

Литературните интереси на Дебелянов се събуждат почти веднага след пристигането му в Пловдив. Под грижите на способни учители в Пловдив и в София, където по-късно се премества и завършва гимназия, Дебелянов узрява като поет и художник.

Този процес е сложен. В него участва личното нещастие на семейството, студенината на чуждото място и чуждите хора на големия град - усещането за духовна мощ и превъзходство над мамините синчета, стремежът на възхождащия интелект да намери форми и средства за изява.

Това е сложен и продължителен процес на самоосъзнаване на личността, на самосравнение с интелектуалните лилипути на всекидневието. Тези новоизлюпени „величия”, тези секретар-бирници на живота той ненавижда с цялата одухотвореност на своята изключителна личност.

По време на пътуването си до Атина той влиза в конфликт с господарските синчета и една вечер късно, на палубата на кораба, по свидетелство на Георги Райчев, той се провиква:

„Секретар-бирници, аз ви презирам… презирам!… Ако моето презрение може да се превърне в пламък, всички ще изгорите, всички… всички…”

И това е вече не само обществена, гражданска позиция на един буден и честен човек, а философска и идейна оценка на действителността, изразена по класическия бунтарски начин на един роден копривщенец.

При завършване на гимназията този копривщенец рецитира в присъствието на Фердинанд стихотворението на Иван Вазов „Елате ни вижте” - не друго, не патриотичните оди на Вазов, а „Елате ни вижте” - една социална изповед, породена от съчувствието на народния поет към онеправданите синове на обществената низина.

Подборът на това стихотворение не е внушен от преподавателите на Дебелянов. Той е негов и доказва гражданската му зрелост и ангажираност.

„Аз мисля, господа, че по-скоро ще мине камилата през иглени уши, отколкото Те да влязат в царството небесно, защото греховете им към тази страна са толкова големи, че сигурно Данте не би знаял в кой кръг на ада да ги сложи. Вижте тези физиономии на бакали, талигари и касапи, и кажете могат ли да бъдат ръководители на мисълта?”

Тези думи на Дебелянов, изречени пред приятели за висши чиновници от министерствата, не оставят никакво съмнение за обществената позиция на поета.

Те са ключов момент за разбиране на неговото отвращение от действителността, за мъчителното съзнание, че му е съдено да живее във време, когато моралните стойности са обезценени, когато е настъпила всеобща инфлация на най-значимите човешки и социални идеи.

И точно затова, възникнала като нравствено обвинение срещу една социално несправедлива и извратена действителност, срещу една действителност без морални принципи и високи обществени идеали, поезията на Димчо Дебелянов стана художествен изобличител на еснафското саможивеене и на дребнавите усилия на личното благополучие.

Логически антипод на бездарието, тази поезия можеше да бъде създадена само от силен и естествено благороден талант.

По естетическа насоченост, по характер и дух, Дебелянов се родееше с прокълнатите поети на Франция и Русия.

Нещо повече - неговият нерадостен живот на бездомник и самотник, отвергнат от живота на едно просташки посредствено общество, в което му беше съдено да живее и да създава духовни ценности, без вярата че ще бъде разбран, като че ли подсилваше убеждението му, че и той е прокълнат и орисан да оплаква безконечните загуби на своя живот.

И той действително бе прокълнат.

Прокълнат от собствената си одареност да чувства и да изживява болезнено до трагизъм духовната незрялост на своето време.

Закърмен с вечната волност на планините, където отраства и здравия патриархален морал на народа ни, облагороден от една изискана култура, трезво буден за социалната същност на живота, като всеки истински художник, Дебелянов чувства непреодолим вътрешен подтик да претвори света в един по-съвършен и човешки приемлив вариант.

Разбира се, Дебелянов бе социален поет. Но той бе социален поет в един друг - по-едър и пространен човешки мащаб, който не го оставяше никога при голия факт на действителността, а го извеждаше през интимната хармоничност на духа до универсалния общочовешки смисъл на идеите, без които няма личност и общество.

Защото би било погрешно да се елементаризират социалните подбуди на поета и да се обяснява само с тях почти магнетичното въздействие на неговата поезия.

Дебелянов не можеше да преодолее всеобщото: полукултурния бит на домораслата ни буржоазия, нейната алчност и пошлост, политическия разврат.

В условията на пълна безизходност и невъзможност да промени света, той изпитваше естествено чувство на потиснатост и тъга.

Ето защо неговата тъга не е мълчаливо съзерцание и пасивно приемане на битието, а активно, борческо, мъченическо отрицание на грозотата на тоя свят - единствения, който имаше, за да живее.

А това не може да не ни подсеща за старата истина, че поетът се ражда от болката.

Може той да не пише стихотворения, да не рисува картини, да не е музикант, все едно - поетът се ражда от болката.

Защото поезията не е стихотворство, а състояние на човешкия дух, при което личността се разкрива в страданието за всички.

Най-важното в такава активна намеса в развитието на обществото е убеждението, че животът може да бъде устроен по-иначе и илюзията, че това е възможно винаги и навсякъде.

Така личността предварително, преди още да достигне до творчеството, става възел от противоречия и драматическо следствие от дисхармоничните звучения на живота, които извикват неизбежно противоречиви мисли и чувства.

Свързани с възрастта, с житейския опит на човека, с нагласата му за един или друг вид дейност, с възможностите му да възприема и да отразява света по един или друг начин, противоречията на действителността градят неповторимия образ на всеки творец, онова, без което не можем да си го представим, онова, което е характерно негово, единствено и неповторимо.

Малинен дъх разпръсват твойте устни,
о, сладък дъх на майските цветя!
И преблажен е който пръв откъсне
от тях малината на любовта…”

Любовта е дошла с пролетта и с цветята, с гръмотевиците на пролетни небеса, с бездънните хоризонти и очакването на майските нощи. И човекът се ражда за любовта. Възмъжава душата за лудост и болка.

Нещо силно и ярко я движи. Нещо истинско и голямо я устремява по пътя на красотата, извисява я над сивия цвят на всекидневието, опиянява я с блясъка и съвършенството на идеята да излъчваш любов, да получаваш любов. И стават необясними грозотията и злобата на света.

Светът има образ на момиче. Той целият е проникнат от чистотата и целомъдрието на жената, която обичаме. Не съществуват пороците на пошлостта. Една ръка - могъща и праведна като самата любов, измива света, за да го превърне в изящен храм на любовта и радостта. Този миг е неповторим.

Но възторгът и опиянението не могат да спасят любовта. Нещо повече - те са нейните слаби страни. Срещу тях се издигат възраженията на навика, нечистоплътните съмнения на недоверието, враждата на ревността и нищетата на битието.

И става ясно, че в този свят на мъки и разочарования, на подлост и измами любовта е предизвикателство.

Срещу нея тръгват тъмните сили на живота. Те я убиват с рутина и неискреност, оковават я в лъжи и в изневери, заплитат я в мръсните сделки на интереса. Съборена от пиедестала на лъчезарна озареност и красота, окаляна и обругана, одрипавяла и окаяна, тя тръгва по земята като старица.

Така вървим към Дебелянов, към мъката и грижата на поета, които стават вечни негови спътници. „Все повече и повече започвам да обичам хората.

Особено тези, които страдат, които са беззащитни” - изповядва поетът в тези години. Дошъл от низините на живота, той чувства върху себе си лишенията и недоимъка и върху всички, осъдени на черни мисли, на въздържане, на непосилен оскотяващ труд.

Ето какво пише в спомените си за Дебелянов неговият другар - поетът Людмил Стоянов:

„Врязана е в паметта ми тази среща в София, защото впечатлението от Димчо Дебелянов бе необикновено: Беше късна есен, а той нямаше балтон, с ръце в джобовете на палтото той стоеше спокойно под ситния дъжд, чиито капки блестяха по жълтеникавата му брада. С диогеновска усмивка, готов да се надсмее над своята нищета, той говореше за незначителни неща с явното желание да отбегне главното; да покаже, че той съвсем не мисли за него, та и другите няма защо да мислят. Смущение на човек, убеден, че всички виждат смешното му положение и тайно в душата си се гаврят с него; мнителност, която той съзнаваше и която още повече разраняваше болката му.”

И това с един горд и чувствителен човек. Какво остава от самочувствието? Къде отива любовта? Така се ражда усещането за самота, за изоставеност, не от тези, които страдат под бремето на живота като него, а изоставеност от радостта въобще.

И върви по улиците на живота един нежен и фин човек. В някакъв град, в някаква улица дъждът ръми еднообразен и чист, монотонен. Нощта простира тъмни небеса и стъпките му отекват в мрака.

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна, верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми…

Жестоки часове на размисъл, на философска работа, на преоценка на всичко минало и настояще, от които ще се родят безсмъртните елегии „Скрити вопли”, „Ти смътно се мяркаш”, „Аз искам да те помня все така”, „Помниш ли, помниш ли тихия двор” и много други.

През деня той е чиновник в централната метеорологическа станция, коректор във вестник „Ден” или стенограф в Народното събрание.

Тогава трудът на всекидневието го прави обикновен, загрижен за хляба и съществуванието си, такъв какъвто не би искал да се види, унизен и смачкан пред музите на своето въображение, пред образа на любимата жена.

Оттук идват импулсите на неговия индивидуализъм, стремежът да бъдеш горд и силен дори когато си сам като „самотен бор - на върха страж забравен”. Оттук иде стремежът му да се отличи от обикновеното, от делничното.

Разбира се, в увлечението на Дебелянов по символизма и индивидуализма сериозният изследовател би трябвало да види преди всичко конкретни естетически търсения и стремеж за установяване на собствен почерк в изкуството, за реализиране на ония вътрешни емоционални бури, които с годините са увеличавали духовното напрежение и углъбяване в проблемите на времето, в законите на етичността, във философското проникване в живота и в изкуството.

А това значи, че Дебелянов не пригажда себе си към символизма, нито пък подражава на любимите му поети символисти.

Ако беше се родил в друго време, когато символизмът не се е още появил или когато вече е бил изживян, той пак нямаше да бъде елементарно конкретен и делнично реален, защото нагласата му е философска, диалектическа и възвишена по своему, нямаща нищо общо с махленската бъбривост и повърхностното разбиране за реализма.

Както философите от древността, той притежаваше способността не да обяснява света, а да го осмисля като единство на добро и зло, като извор на идеи за усъвършенстване на човешкия дух чрез нравствено извисяване в служба на един нов естетически идеал.

Ето защо литературната наука би трябвало отдавна да се освободи от постановки като: „Поетът не разбира действителността”. „Той не може да възприеме…” „Той не знае…” и други подобни.

А как тогава той ни опожарява със себе си? Как въздейства с произведенията си върху нас? Как ни изменя и насочва развитието ни в посоката на доброто, ако е толкова посредствен, че „не разбира”, „не може” и „не знае” това, което ние толкова добре знаем?…

Сякаш е написал стиховете си, за да му кажем как по-добре би могъл да ги напише. Маркс казва: „Фидий не е построил Партенона, за да му кажем как по-добре би могъл да го построи, а за да свърже сърцата ни с очарованието на атинската нощ”.

Като художник и мислител, Дебелянов е верен на себе си. Той е чужд на идеята за революционно изменение на света, не защото тя му е неизвестна или защото „не я разбира”, а защото сферата на неговата художествена и човешка изява са нравствените явления и духовната борба на идеите.

Даже в „Кръстопът на бъдещето”, което почти всички схващат като образ на революцията, Дебелянов е верен на себе си.

Кръстопътят на бъдещето не е външен израз на стълкновение, макар че в стихотворението се говори и за бойни тръби, а духовен спор на злото, сражение на любовта и егоизма, на светлината и мрака.

Самоизграждайки се като творец и личност, той би се презирал, ако трябваше да напише нещо против волята си и се възторгва в моментите на истински духовен възход - усетил, че искрено се раздава чрез изкуството и не очаква възнаграждение за това.

Преизпълнен от велика човешка любов към хората, той заминава доброволно на фронта и, одължавайки се с обет не към буржоазното отечество, а към справедливия свят на своята идеална мечта - намерил в дните на войната пряка връзка с живота на обикновения човек от народа, тръгна прав в сражение, за да загине като герой. Така човекът Дебелянов, който отхвърли съдружието с буржоазната действителност, който изживя разочарованията на много божества, за да достигне по свой път до земната любов на обикновените хора, върви към нравствено съвършенство.

И това е едно от обясненията на неговия живот.

Но какъв смисъл има да се обяснява неговата поезия?

Тя трябва да се чувства. Опияняваща и опиваща като най-истинските неща, които сме познавали и познаваме в тоя кратък живот, тя като че ли ни дава не само своята сладост и красота, но развива и усета ни за изкуството, обогатява и облагородява душата ни и ни учи да мислим и да чувстваме по един изтънчен и изискано цивилизован начин.

Това е поезия, която разбужда съзнанието и чувствата ни и ги обвързва с големия дълг към човещината - поезия, която не може да бъде забравена и захвърлена, защото доказва най-истинската човешка необходимост - съвършенството на духа.

Зряла и мъдра и завършена като естетическа цялост, тази поезия ни подсеща за самотрагизма на битието и на личността, за оная драматическа близост на доброто и злото, без която не се е извършило никога и не може да се извърши човешкото самоусъвършенстване.

Сложи ръка на моите устни,
когато морна да блуждае
крила душата ми отпусне
и безутешна възроптае.
Сложи ръка и запази ме!
Да не надвие скръб безмерна,
и в гняв, и в горест твойто име
с похулни думи да зачерна!

Това е безсмъртна поезия. Тя ни завладява и трогва не само с естетическото си съвършенство на форма и мисъл, на мисъл и чувство, на багри и образи, но и с величието на нравствения идеал, разкрит неповторимо в осемте стиха на тази малка песен.

От нея израства образът на лирическия герой, чиято титанична сила и непокорен дух и в ада на живота успява да запази непохитена от силите на злото великата светлина на любовта.

Така се ражда мотивът на гордостта, законен и естествен за всички неспокойници и бунтовници.

И виждам през горестен сплин,
че в някаква светла страна съм
на бога най-светлия син.

Самочувствието на този действително светъл син на България се гради не само върху жизнения му и човешки стоицизъм, но и върху порасналото художествено майсторство на поета, върху усещането, че владее стиха и езика, че умее да си служи с тях като опитен музикант с инструмента, на който свири.

Такъв момент има в духовното израстване на всеки творец - сякаш нещо просветва, някаква врата на съзнанието и на вътрешното човешко зрение се отваря, за да се открият необгледните хоризонти на избрания път.

Това е миг, когато художествената личност възмъжава, укрепва, придобива тежест и смисъл пред себе си. От този миг тя получава импулс за творчество, освобождава енергията на дарбата и устремява духа към нови върхове на естетическото отражение на битието.

С каква увереност и артистична свобода са създадени „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли…”. Години наред мисълта за родния дом, тъгата по оня свят, който няма вече никога да се върне, са се утаявали в душата на поета - миг след миг, година след година, за да се превърнат в бисерното образуване на неподозирана поезия.

И когато идва време тази поезия да придобие материален образ в стиховете - поетът вече като че ли не мисли за това, което ще каже, защото то отдавна звучи у него, а само за това - как ще го каже, как по-добре и по-съвършено ще го изрази с подвластните му средства на речта.

Така са създадени многобройните редакции на неговите стихове.

В спомените си за Дебелянов Димитър Подвързачов казва:

„Стихотворението се слагаше у него сравнително бързо. И той като Николая долавяше куплетите, вървейки из улицата. Но оттам нататък започваше работата. Така недозряла носеше работата си дни, седмици и месеци, а „Разблудната царкиня” струва ми се години. И все внасяше по някоя поправка, все я разхубавяваше с резбарска изтънченост. Малцина автори могат да се похвалят с подобни достойнства, нали?”

Като завършен майстор Дебелянов е коригирал и усъвършенствал непрекъснато произведенията си. За него не е било важно да каже много неща, а как ще каже тези неща - измъчвали го с години.

Той е изпитвал вътрешна необходимост да доведе стиха и езика до онова съвършенство, при което те няма да стесняват мисълта, а ще се превърнат в прозрачна материя, освобождаваща мисълта и чувството за директно възприемане от читателя.

Неговият стремеж към простота се отнася преди всичко до формата и в никакъв случай до мисленето и чувстването, породени от досега с действителността, с предметния и реален свят.

Скверниха нищи мойто знаме,
враг мойта девствена земя
и над мощта и гордостта ми
измамна слава се надсмя.

В тази строфа е целият Дебелянов - преминал живота си като дребен чиновник, но запазил удара на своята духовна мощ, за да го превърне в поезия.

Как късо и директно, конкретно е разкрит драматизмът на личността, дълбокият и непреодолим конфликт с действителността, горчивината от гаврата на живота и величието на една възвишена нравственост, която не позволява да се смесват значимите и незначими неща на битието, която вдъхва бодрост в най-черните дни на отчаяние и покруса.

Говоря за майсторството на Дебелянов.

Като всеки голям художник, той не създаваше ювелирни неща, а с решителен и широк замах на четката рисуваше картините на живота - в малкото произведения, които създаде.

Спомнете си онова носталгично стихотворение от фронтовия дневник на поета, наречено „Нощ към Солун” и вие изведнъж ще видите „схлупената обгорена хижа” и уморените войници, в които кънтят „стоманните сили” на Удово. Тези войници чувстват „жаждата неутолима”

да си възвърнат с виното и мрака
това що властно им денят отнима.

Описанието на тези картини е съкровено, интимно и трогателно велико. И ако достойнствата на стихотворението бяха само в тези картини, то пак би било изключително и значимо.

А в края на тази изповед има една строфа, която ни кара да изтръпнем пред дълбочината на чувството и усещането за безсмислието, за всеобхватността и трагизма на войната, за която нашепва нощта.

за тъмнините на нощта вековна,
за бликналия ден в тоз край неволен
и за настръхналата бъдна среща
на двата вражи вихъра пред Солун…

Тези стихове сякаш не се състоят от думи, а от някаква неподозирана и непозната материя, която ни облъхва с тъга и човечност, изпълва ни с драматизма на едно философски зряло и просторно човешко мислене.

С изненадваща дълбочина, с простота и съвършенство прозвучават и стихотворенията „Един убит” и „Сиротна песен”.

Те са този нов поглед, който отваря вратата на майсторството, онова проникване в неизвестното, без което няма художник.

Познавам своя път нерад.
Богатствата ми са у мене.
Че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.

Как нито за миг речта на тези стихове не ни измъчва, а ляга по мисълта и я разкрива в истинското й и многостранно и многопланово звучене.

Тъжна е тази констатация на поета. Тъжна, но някак закономерна и естествена за света, в който живее той.

Ще си отида от света
тъй както съм дошъл бездомен
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

Това е равносметка на един живот и на едно поколение, чийто най-ярък представител е Дебелянов. Обърнете внимание до каква степен драматизмът на поетическия мотив е овладян и с какво изящество е предаден. Спокоен като песента.

Какво се крие в това „спокоен”? Спокоен - успокоен и примирен, или спокоен от вярата, че един ден ще бъде разбран. Или спокоен - философски спокоен пред мисълта за изпълнения граждански и човешки дълг.

Говоря за майсторството на Дебелянов.

Най-хубавите стихотворения на Дебелянов са върховете на неговия живот - ония незабравими откровения, при които душата - освободена от страданието за себе си, се докосва до болката за света.

В такива часове стремленията на поета като че ли надминават границите на възможното и, понесен от вихъра на могъщи мисли и чувства, духът нахлува в пространството на всеобщо човешкото с лекота и артистична виртуозност.

Като поет Дебелянов познава тези състояния до съвършенство и умее да ги направлява от гледна точка на естетически неповторимото.

Така са създадени елегиите, „Легенда за разблудната царкиня” и оня дивен цикъл от последните дни на живота му - изтръгнат с болка и мъдрост от вихъра на голямата безсмислица - войната.

А така са създадени всички неща, които носят белега на непреходните човешки ценности в изкуството и в живота.

Днес вече науката е извършила своята работа. Оценени са творчеството и жизненият подвиг на поета и човека Дебелянов. Измерено и размерено е всичко със съдействието на хладнокръвното време.

Остава само болката за него - оная разбираема и проста човешка тъга, породена от ранната смърт на твореца, която сама по себе си ни извисява и ни сродява с кристално чистия свят на неговата поезия.

Като спомен и образ на най-съкровените и красиви неща - изживени дълбоко и искрено, тази болка ще живее непрекъснато в нас, ще ни движи към добротата и съвършенството, ще ни възвръща при всяко отклонение към истински трайните представи за дълг и човечност и ще ни помага да бъдем винаги хора.

В този смисъл тя е необходима сега и ще бъде необходима винаги.