INTERIEUR
Елена седеше до радиото и кърпеше една риза на мъжа си. А той, изтегнат на изтърканото канапе, четеше някакъв криминален роман. Светлината на лампата се отразяваше в плешивата му глава.
В кухнята прислужницата тракаше с чиниите. В съседния апартамент плачеше дете и хленчът му се чуваше през стената като мяукане на коте.
Елена въздъхна, погледна часовника си и бързо запали радиото. Гласът на спикера безстрастно прозвуча в стаята:
- Започваме концерта на нашия известен цигулар…
Елена завъртя копчето и сниши звука, за да не се чуе името на виртуоза тука, в тази стая, с това канапе и с този плешив човек, изтегнат на канапето.
След няколко секунди, когато от радиото затрептяха тихо първите тактове на Брамсовия концерт, тя отново засили тона и още по-усърдно почна да кърпи ризата, като че с движенията си и заниманието си искаше да скрие мислите си:
- Двадесет години оттогава! Първа любов, първи целувки, първо посвещение в музиката. Смяташ, че по-голямо щастие няма на света и че то ще трае вечно… А след година всичко е вече минало. Друг идва, по-спретнат от музиканта, по-заможен. И след друга година си женена!
Музикантът се утешава бързо, заминава за странство. И ето сега, той се връща в отечеството си, - знаменит и свободен.
А онзи, който те отне от него, лежи на канапето, по чехли, чете криминален роман, главата му е гола, лицето сбръчкано, парите му са отдавна загубени в несполучливи спекулации…
Елена се вслуша в плавния тон на цигулката, който се лееше от радиото, както прелива златен мед от наведена чаша, сетне изведнъж затвори апарата.
Защо й трябваше да слуша? Този тон на цигулката идеше от едно минало, което не можеше да се върне и за което не искаше да съжалява.
Елена отново въздъхна и се наведе над ризата. Ръката й още по-стегнато задвижи иглата с белия конец. В стаята се простря сива тишина. Елена се усети като в крепост, сред нейната ограниченост и сред теснотата й.
Но изведнъж, отнякъде из най-скритата дълбочина на съществото й, се дигна един съвсем незначителен спомен, който до тоя миг никога не беше й се явявал:
- Тя и музикантът са в боровата горичка, близо до Погребите. Стоят прегърнати и гледат към Витоша, която се извисява, синя и матерински спокойна, над отсрещните дървета. Неочаквано, зад едни храсталаци, изскача заек, спира се като закован, сетне подскоква, премята се, ушите му се ширват като крила, във въздуха. И след миг животното е вече далеко. И пак - покой и Витоша отсреща и нищо друго на света, освен двамата влюбени …
Елена усети, че й се стяга непоносимо гърлото. Две ситни сълзи запариха на очите й.
Със зъл израз тя рече на мъжа си:
- Този, дето свиреше сега по радиото, беше Антон Марчев!
Плешивата глава се подвижи. Сетне от канапето се чу равнодушен отговор:
- Знам! Видях го вчера в кафенето. Съвсем е забравил български - от скитане по света. Питаше за тебе, дали все така обичаш шоколадени бонбони!
- А ти, какво му каза?
- Нищо, - някой заприказва за друго и за тебе повече дума не стана…
В тясната стая отново се простря сивата, принизена тишина. Елена се дигна и на пръсти излезе в коридора. Струваше й се, че ако стъпи на пълно ходило, ще се счупи, като че е от стъкло.
В ушите й звучаха последните, детинско-глупави думи, които каза на Марчев, тогава, преди двадесет години, когато се раздели с него:
- А ти, ти даже и толкова не печелиш, че да ми купуваш по-често от ония шоколадени бонбони, дето толкова ги обичам!…
