ПРЕД ИЗГРЕВ
Ротата влезе в селото посред нощ. Претърсванията и арестите извърши за няколко часа, а разстрела - само за няколко минути.
Призори падна мъгла и мракът стана още по-гъст.
Но зад хълмистия бряг гората се червенееше вече като далечен отблясък на пожар. Поручикът беше уморен от безсъние - не от разстрела.
Разстрелът мина като шега, също като на панаирите, когато стреляш в бяло кръгче: улучиш ли - дяволче с рога и опашка зловещо удря малко барабанче…
Девет души разстреля той - двама старци, две жени и петима младежи. Заповяда да ги оставят на площада, наредени един до друг: баща и син, баща и син, след тях майка и син, майка и син.
Деветият беше сирак от миналата война, той беше паднал малко настрана от другите, сякаш и в смъртта искаше да остане самотен. А десетата, гимназистката, остави жива.
Той влезе в стаята, отвори прозореца. Облъхна го влагата на есента, миризмата на пожълтяващите листа, ароматът на плодовете, на кичури увиснали в градината. Да легне сега и да спи, да спи…
Ординарецът влезе, без да почука.
- Доведоха гимназистката, господин поручик…
Поручикът не помръдна от мястото си. Добре, нека доведат гимназистката. Тук, при него. А ординарецът да си легне в съседната стая при фелдфебела. Блокадата да не се дига без негова заповед. Из гората бродят разбити въстаници, опасно е…
Нищо друго.
Но ординарецът не си отиваше. Поручикът го погледна. Ординарецът беше навъсен, сърдит. „Спи му се” - помисли поручикът и каза:
- Хайде, доведи я и отивай да спиш.
Като направи усилие над себе си, ординарецът каза:
- Оставете я, господин поручик… Тя е добро момиче… Тя е…
Той преглътна. Устните му болезнено трепнаха.
- Какво? Какво каза?!
- Оставете я жива…
Поручикът стана, пристъпи към ординареца.
- Познаваш ли я?
- Тя е добро момиче.,, Една на баща и на майка… Ако убиете нея, и тях ще убиете…
Поручикът щакна с пръст войника по челото и се засмя ехидно.
- Няма, няма да я убия. Такова прекрасно цветенце… Хайде, доведи я и лягай да спиш.
След малко в тъмния квадрат на вратата той видя девойката в синя ученическа блуза и с каскет, нахлупен над челото. Русата й коса, отдавна нересана, на кичури падаше върху тесните й рамене.
Сините й очи гледаха някъде зад него - може би тъмните кълба на мъглата в градината или светлото пламъче на лампата над прозореца - не се знае.
Но поручикът знаеше, че девойката не го гледа в очите. Дали си мислеше, че няма да я позная? Нека си мисли, каквото си ще, той я позна още там, на мегдана, когато освети лицето й с малкото фенерче.
И реши да не я разстреля. Защо - това той на никого не би могъл да обясни. Възпря го смътният спомен за нея и острото любопитство - и сега ли ще се държи тъй, както някога…
Подаде й стол, тя не седна. Нищо, нека види, че той докрай си остава кавалер. Дори и тогава, когато е длъжен да не бъде такъв.
От съседната стая се чуваха стъпките на ординареца. Дурак…
Защо не спи? Сигурно чака фелдфебела”. Поручикът седна на миндера.
Сега той ясно видя лицето на девойката - отслабнало, загоряло от слънцето и плахо, както му се стори - но то беше същото хубаво лице с тънки вежди, на същата оная русокоса седмокласничка, на синеоката горделивка, която никога не го поглеждаше в очите.
Сутрин, на път за казармата, той нарочно минаваше под нейните прозорци, но те винаги бяха затворени.
- Странно - тихо промълви той като виновен. - Не очаквах да ви срещна тук. Странно…Зарязва гимназия, дом, родители и тръгва към смъртта. Не разбирам…
Тя упорито мълчеше с наведена глава. Явно избягваше погледа му. По-рано, когато минаваше под нейните прозорци - същото пренебрежение.
Но тогава беше друго време и той беше склонен да я оправдае: свян, скромност, плах копнеж… Но сега? Сега само от него зависи нейният живот и ето как се държи… Гордост? Да, това го има в нея… Необяснима гордост… А може би омраза? Омраза към него, към офицера… И това е възможно. Та те са на два противоположни полюса…
Сега злобата се надигна в него, закипя. Той стана тропна с крак:
- Защо мълчиш? Говори! Докога ще се преструваш, че не ме познаваш? От мен зависи животът ти, не виждаш ли?
Тя мълчеше. Злобата му още по-силно закипя. Усети вкуса на горчивата утайка, която беше полепнала по езика му. Той трябва да даде отдушник на яда си, трябва да се освободи от обидата, от самолюбието, което го чоплеше. Трябва да си отмъсти и то по особен начин…
Приближи се до нея, посегна към каскета й, искаше да го свали, да открие цялото й лице, да я накара да го погледне, но тя отблъсна ръката му. Тогава той я сграбчи през кръста и я притисна до гърдите си. В същия миг нещо го парна по бузата като с нажежено желязо. Ухото му, засегнато от плесницата, също пламна.
- Вън! Вън! - изрева той и й изтласка от стаята.
Легна на миндера, но не можа да заспи и отново стана. Навън тежеше тягостна тишина. Мъглата още не беше се надигнала, но блясъкът на зората все по-ярко трептеше в жълтите листа на гората.
Поручикът се избръсна, освежи се с одеколон. Когато закусваше, фелдфебелът влезе и доложи, че всичко е вред: разстреляните лежат на мегдана в селото, блокадата още не е вдигната, хората не излизат от домовете. А оная, гимназистката и ординарецът си шепнат нещо… Ех, тия младежи… Даже и в такова време… А тя, гимназистката, не е за изпущане. Такова парче - пръстите си да оближеш…
- Доведи я! - мрачно каза поручикът.
Фелдфебелът го погледна с кучешките си очи, отдаде чест и излезе.
И ето я пак в стаята при него. В погледа й трепти блясъкът на лампата. Устните й, пресъхнали от жажда, болезнено потрепват.
- Фелдфебел, вода!
Никой не се обади. Поручикът почти изкряска:
- Стаматко, вода
Ординарецът изтропа с тежките си ботуши, подаде водата и пак изчезна. Но девойката отказа да пие. Навън се чуха гласове - войниците викаха нещо неразбрано, тежките стъпки на фелдфебела изтрополиха по калдъръма на двора. Поручикът се надвеси през прозореца и извика:
- Хей, махайте се и не ме безпокойте!
И затвори прозореца.
Пристъпи към девойката.
Този път не се остави да му удари плесница. Прихвана я здраво и я сложи на миндера.
Тя безпомощно мяташе глава, защитаваше се, хапеше ръцете му, опита се да вика, но от пресъхналото й гърло се изтръгна слаб задавен вик, който се смеси със звука на далечни гърмежи.
Задъхан от злоба, поручикът не чу нито гласа на девойката, нито далечните глухи гърмежи.
И чак когато силен бомбен трясък избухна близо до самия прозорец, той скочи, оправи набързо измачканите си дрехи и извика на фелдфебела:
- Рачев! Хей, Рачев!
Но фелдфебелът не се обаждаше. Щом чу изстрелите, той трепна в лошо предчувствие, изскочи навън, тъй както си беше - с разкопчана куртка, без поясок, без пистолет, без фуражка - и хукна след бягащите войници. Те бягаха в различни посоки, объркани, замаяни, онемели от страх: въстаниците бяха ги изненадали и ги разпиляха само за няколко минути.
Едва вън от селото фелдфебелът настигна една група войници и пое пътя за града заедно с тях.
- Рачев! Хей, Рачев! - отново извика поручикът.
Гласът му самотно отекна в празната къща. А девойката я нямаше. На миндера беше останал само каскета й - измачкан, с пречупена козирка. Тя незабелязано беше се измъкнала от стаята.
Вън я чакаше ординарецът. Той й даде пистолета на фелдфебела и каза:
- Бягай, спасявай се…
- Не - отвърна девойката. Ще го чакам… -
Поручикът тичешком слезе от дървеното стълбище. И изведнъж отстъпи назад: синеоката девойка стоеше на двора, бледа, с разпуснати къдри, които покриваха раменете й.
Сега тя го гледаше право в очите - за пръв път откакто го познаваше, - гледаше го право в очите с протегната напред ръка: светна изстрел, поручикът се полюшна като пиян и падна по очи на плочника…
Слънцето изгря и първият лъч трепна в чистия поглед на девойката.
1958 г.
