БАЙРАКТАР
В душата на Стоил козарчето ставаше нещо необикновено, когато девойки от селото шиеха знамето на четата.
Подпрял гръб на стената в стаята на стрина Севда, захласнат гледаше той големия къс ален плат, който няколко дружки красяха със сърма и коприна. Гледа Стоил, а в очите му гори също такъв огън като знамето.
В главата му пък се вие вихрушка, която го отниса ту високо в планината, гдето, разперен като грамадни орлови криле, се вееше кървавият байрак, ту долу под сенките на столетниците, гдето пред буйните огньове весело бъбреше дружината…
Унесен Стоил не чуваше ни шегите, ни задявките на девойките, които понякога отегчени от неканеното му гостуване, почваха да му се смеят.
- Какво си опулил очи, бре, Стоиле? Да не искаш на занаят да се учиш?
- Я си гледай ти козите, а работата и без тебе ще се свърши!
- Аз нямам вече работа с козите - гордо отговаряше Стоил. - Жива главня гори в главата ми, а те за кози ми приказват!..
- Да не си намислил пък байрактар да ставаш - със смях го задява друга. И всички се разкискаха.
А в главата на Стоила всичката кръв преливаше и, сякаш жило го бодваше в сърцето, че туй беше най-болното място на мъката му.
Отде знаят, мислеше си той, аз никому дума не съм продумвал, какво ми е на душата!
Свие юмруци Стоил, а жилите на слепите му очи забиват тъй силно, сякаш мозъкът ще изскочи от черепа му.
Идеше му тогаз да скочи, да грабне из ръцете им огненото парче и като сърна да рипне по планината, чак горе до върха и да го развие над главата си високо всред вихъра, за да видят всички от селото, че в ръцете на Стоила е знамето, че той е байрактарят…
- Пък какво ти стана, Стоиле? - изплашено запита стрина Севда. - Не слушай ти тез - младите! Я излез, па се разходи. То скоро ще се свърши - съчувствено говореше тя на Стоила, и той усмихнат ставаше и мълчешката излизаше, за да се завърне скоро пак.
- Не се закачайте хем с момчето - мъмреше тя девойките, когато Стоил излизаше. -Мъжко чедо е той, голям мерак носи: кой знае, какво му е на сърцето…
А Стоил върви като замаян в улицата и знамето все пред очите му.
Както всеки път, кога излезе от стрина Севдина, той бързаше към любимото си място на тавана в техния плевник, гдето несмущаван от никого, спокойно се отдаваше на радостните си мисли.
Той беше записан в четата на Тане войвода и таз пролет за пръв път щеше да излезе в планината не като козар, а като млад комита.
А ето и пролет наближаваше, снегът се топеше лека-полека и скоро четата щеше да напусне селото.
Сърцето на Стоила блажено туптеше, струваше му се, че той изведнъж израства голям и едър мъж, какъвто беше комитата Нестор, с черна дълга брада, а в ръцете му - гладко изгладеното дърво на знамето…
Тук мислите му се объркваха, притъмняваше пред очите му, а после изведнъж такава огнена светлина загоряваше пред него. Гледа Стоил и наистина, знамето като слънце загоряло и сякаш криле разперило над главата му, цял да го затъне в алените си дипли, украсени със сърма и коприна.
И лека-полека го пониса по-високо във въздуха, чак на върха на планината, гдето четата все от отбор юнаци го вече чакаше и той всред тях - със знамето в ръце, снажен момък, а до него сам Тане войвода…
Всички го гледат, сякаш, завистливо, но Стоил е горд и не го смущават погледите на другарите му. Но изведнъж знамето, подето от вятъра, силно заплющя и разклати ръката на Стоила.
Сепва се той, отваря очи и дълбоко въздъхне…
Късно по вечеря той заобикаляше и другарите от четата, за да им се похвали, че знамето ще бъде скоро готово и че от ден на ден става все по-хубаво.
Но другарите му бяха по-възрастни и не се впущаха в дълъг разговор със Стоила. Само Дамян резбарчето, по-млад от другите, бе му най-близък приятел и с него Стоил до късно бъбреше.
Даме от две лета вече беше комита и знаеше много работи, а Стоила записаха тази зима. Сам Тане войвода поръчал да го запишат в четата, защото Стоил имаше заслуги към нея.
Миналото лято той скрито от душмани разнасяше писма от войводата до даскала в селото, а в козарската си торба и в пояса пренасяше куршуми на комитите, носеше и храна за тях и всичко туй предпазливо оставяше под големия камък, отгдето тайно нощем го получаваха комитите.
Каква радост изпитваше тогава Стоил и гордост изпълняше съзнанието му! Той отбягваше да се среща с други козарчета и нито дума не продумваше пред никого за туй, което вършеше.
Честит, по цели дни бродеше той от връх на връх, от урва на урва без умора - все на комитите да помага.
А сега Стоил скоро сам щеше да бъде комита и разпитваше до късна нощ другаря си Даме, който му разказваше и хубави, и страшни неща из живота на четата.
Най-после знамето беше свършено и четата бе готова за път. И една нощ от различни места на малки групи момчетата се изкачиха на сборното място, гдето щеше да се освети знамето и да се закълнат новите комити.
Въображението на Стоила заработи с участието на цялото му същество. Всяка дума, всяка случка и постъпка на по-старите комити Стоил слушаше и поглъщаше жадно.
На заранта на планината бяха дошли няколко селяни от селото. Просълзени гледаха всички огненото знаме, когато войводата след молитвата пръв го целуна и със страшни думи го поднесе на Нестор, стария комита.
Сърцето на Стоила щеше да изскочи от гърдите му, но той усети, че не му е тъй тежко, гдето този байрак не беше в неговите ръце. Стоил почувствува също такъв страх и почит пред знамето както пред самия войвода.
Той виждаше, че на Нестора най-много приличаше да бъде байрактар, но все пак се закле в душата си, че рано или късно знамето ще бъде в негови ръце. Дойде ред за заклеване на младите комити.
Заклеваше ги старият селски свещеник. Когато повикаха Стоила, като сърна рипна той и смело застана пред знамето, а в очите му гореше такъв огън, че някои от комитите зашушнаха помежду си.
Ясно и смело повтаряше Стоил дума по дума клетвата. И когато се наведе да целуне знамето, той силно се притисна към него и му се стори, че то цяло се обви около снагата му.
- Хайде Стоиле, - стреснаха го думите на войводата, и Стоил развълнуван се отдръпна.
* * *
Животът на четата в планината, колкото и опасен да беше, внесе нова струя в живота на Стоила, който всякога пръв предлагаше смелостта си, щом тя потрябваше.
Но отначало нищо бурно не разнообрази живота им в планината, само от време на време комитите съобщаваха, че са се разплатили с тоз или онзи турски или гръцки тиранин.
Но след пожара на едно гръкоманско село, с което четата си разплати стари кръвни сметки, дойде вест, че турски аскер е в следите им.
Беше след пладне. Войводата като насърчи дружината и припомни клетвата и дълга им към Родината и Знамето, призова ги в храброст и вярност.
Стоил слушаше войводата с будността на дисциплиниран войник и си мислеше, че наближава времето за сбъдването на неговия блян. А в гърдите му кипеше стръвнината на разярен звяр. Далечен пушечен изстрел се зачу.
Войводата изкомандва да заемат позициите си, и в миг четата се пръсна и залегна в засадите си. Изстрелите зачестиха и се чуваха все по-близо. Войводата даде знак за откриване огън и престрелката започна.
Четата беше добре скрита от очите на неприятеля и изглеждаше, че комитските куршуми не отиваха нахалост, та престрелката малко поутихна. Но след една недълга пауза, гърмежите отново се усилиха и идеха вече отблизо. Свечеряваше се. Един от дружината изохка и се повали на земята.
- Напред, момчета, смело, пазете знамето - командуваше войводата и сам не преставаше да стреля. Падна втори и трети: неприятелските куршуми бяха многобройни.
- Момчета, пръснете се и се укрийте: много е аскера, - извика войводата, без да мръдне от мястото си.
Мнозина се спуснаха надолу към пещерата, в която тайни пътеки водеха далеч в противоположната страна на планината. Но в туй време изохка и се търколи тежкото тяло на байрактаря.
Стоил, който не откъсваше очи от него, като тигър се впусна и грабна знамето.
- Стоиле, знамето спасявай! - извика войводата и се сниши. Дали го раниха, или той сам заседна, Стоил не разбра. Но нямаше време за губене, и той се спусна надолу по стръмнината и като сърна заскача от камък на камък.
Всичките пътеки по планината му бяха познати; знаеше и много скривалища. А когато гърмежите не се чуваха вече, той се спря при един голям камък да си отдъхне. Но изведнъж остра болка го проряза в рамото и се забоде в гърдите му.
Гледа Стоил кръв по дрехите си и едва сега разбра, че и той е ранен. Почивката, сякаш, повече отне силите му. Стоил се сепна, той знаеше, че трябва да спаси първо знамето, а после - живота си.
А мисълта, че то е в ръцете му, сякаш отново го ободри и той разгъна знамето и опиянен от радост безумно го зацелува, като повтаряше. „Аз съм байрактар, аз го спасих”.
Но втора остра болка прониза гърдите му и Стоил изплашен, бързо загъна знамето, скри го в пазвата си и отново запълзя по стръмния планински път.
Той съобрази, че пътят му води към познатото село и реши да отиде и скрие знамето там. Беше тъмна нощ и не се виждаше наоколо, но Стоил знаеше пътя и беше смел. Зачу и кучешки лай.
Гърмежите отдавна не се чуваха. Селото беше близко, а в тъмнината светлинка, като око светеше от една къщурка. Стоил предпазливо доближи и почука на прозореца.
- Кой е? - обади се старчески глас отвътре.
- Ваш син, за Бога отворете. Нося ви радост, - пошепна Стоил, като сам се почуди защо каза тъй.
Старецът се отдръпна от прозореца, сякаш се поколеба да му отвори. Дочу се разговор и когато Стоил втори път почука, някой излезе и отвори вратата. Стоил бърже влезе. В стаята беше старецът с две жени, от които едната по-млада.
Отначало старецът го изгледа изпитателно, като че искаше да познае в лицето му свой човек или да се увери, че той е българин. Но Стоил отгатна мисълта му и недочакал да го запитат, заговори:
- Дядо, българин съм, комита от четата на Тане войвода и нося ето това - после той извади из пазвата си знамето и тържествено добави: „Байрактар съм, дядо, и спасих знамето, но бързо дайте да го скрием!”
- Ох, синко, дали не иде потеря по тебе! - заохка старата жена. - Че ние сме много патили, двамата ми сина, Бог да ги прости, на планината сложиха кости - и тя заплака…
- Не бой се, бабо - със задавен глас отвърна Стоил. - Никой не ме видя и никой не знае къде съм. - Но тук силите го изоставиха и той се отпусна на земята.
- Аз избягах сам, а потерята е по следите на четата - бавно заговори той - но дайте да го скрием още сега, че може би, утре, други ден някой душманин ще го види. Скрийте го в раклата или да го закопаем - забъбри като в огън Стоил и отпусна глава.
- Какво ти е, синко, да не си ранен? - пръв се сети старецът.
- Я, виж кръв по него, тате - продума младата жена и веднага се заеха с ранения.
- Знамето, - зашепна отново Стоил - скрийте знамето.
- Сега, сега - каза младата жена и веднага отвори раклата. После бърже разтвори шева на един дюшек и взе знамето.
- Дайте да го видя още веднъж - задавено продума Стоил, и когато го пое, целуна го и разплакан, промълви:
- Аз го спасих, аз бях байрактар…
Жената кротко го замоли, взе знамето от него, скри го в дюшека и веднага отново заши шева.
По лицето на Стоила се изпита блажена усмивка.
Раната беше превързана; много кръв беше изтекла и още бавно струеше…
Но Стоил бе честит, той спаси знамето. Наскоро изгуби съзнание, но не преставаше да бъбри като през сън: „Знамето спасете, скрийте го!”.
Към полунощ отвори очи и бавно погледна към тази страна, гдето беше скрито знамето и пошепна: „То беше в ръцете ми… Аз бях байрактар … Аз го спа…”
И недовършил последната си дума, той издъхна.
А на лицето му бе изписана такава блажена усмивка, като усмивката на безгрижния Младенец в скута на Майка си.
——————————
в. „Илинден”, бр. 39, 08.10.1926 г.
