БРАТСКА ЗАКРИЛА
Есенното слънце се надвеси над Бяло море, огледа се в тихите му води и после се гмурна и потъна далече на запад. Започна да се спуща лек здрач.
Големите манастирски ключове, нанизани на една връв, с която отец Никодим се беше препасал, дрънкаха като медени звънчета. Калугерът затваряше големите, обковани с железа врати. Наставаше време, когато никой не можеше да влезе или да излезе, според обичая, в манастира.
Внезапно от близките храсти изскочи непознат човек. Той беше облечен като овчар. Затича се и, докато отец Никодим успее да му попречи, вмъкна се в двора.
- Кой си ти? Що искаш? - извика подире му той, ядосан на неканения гост. Но овчарят не се обърна и не се спря, защото се страхуваше да не бъде изгонен. Затова тичешком премина двора и се спря пред манастирската кухня. Там вече монасите се събираха да вечерят.
- Къде е изповедникът? Искам да се изповядам, - каза запъхтян новодошлият.
- Аз съм, чедо, - с благ глас му отвърна стар калугер.
Той го изгледа с кротките си очи и поглади бялата си хубава брада.
- Моля ти се да ме изповядаш, дядо…
Непознатият спря. Той не знаеше името му.
- Климент, - наведе се над ухото му млад калугер.
- Дядо Клименте, искам да се изповядам, - отново помоли овчарят.
- Да оставим за утре, чедо. Ела с нас, хапни си, ще ти дам стая да си починеш и утре ще те изповядам.
Но човекът неспокойно се огледа. Нещо го мъчеше. Той помисли малко и каза:
- Колкото за хапване - бива, но изповед искам сега да направя.
Калугерите гледаха с интерес тоя нетърпелив богомолец и се чудеха защо ли така бърза.
- Отгде си? - попита дядо Климент.
- От Самоков, правя овчарлък, - отвърна непознатият, след като помисли малко.
- А защо идваш чак тук да се изповядаш?
Овчарят изгледа калугерите, пак помисли и с тих глас отвърна:
- Там са гърци, отче, а пък аз искам при българин да се изповядам.
Тоя отговор се хареса на всички. Влязоха в трапезарията. Седнаха около масата и сипаха ядене на госта. Той започна да чупи големи залъци хляб и шумно да сърба.
Калугерите от време на време го поглеждаха изпод вежди и си мислеха, че тоя човек или е много лаком или пък не е ял от няколко дни.
Когато се навечеряха, дядо Климент стана, а след него тръгна и овчарят. Влязоха в малката църква. Калугерът наметна епитрахила. Човекът коленичи пред него. Жълтата светлина на кандилата слабо осветляваше лицата на двамата.
В църквата беше тихо, сякаш Исус беше слязъл от олтара да слуша изповедта. Но овчарят не наведе смирено глава да се разкайва за греховете си. Той беше спрял огнени очи в калугера, сякаш искаше да проникне в душата му и да прочете какво мисли. Дядо Климент го гледаше с благ поглед. Лицето му беше чисто като на светец.
- Кажи, чедо, какви грехове си направил?
- Че аз не зная как да започна, отче. Питай ме ти!
Дядо Климент се поспря, отново погледна непознатия и, след като помълча, попита:
- Блажил ли си в постни дни?
- Да.
- Вземал ли си скоро причастие?
- Преди една година в Белград.
Дядо Климент се наведе да види по-добре овчаря.
- В Белград ли каза? Че какво си дирил там?
- Заклевам те в името на нашия Спасител и те моля за помощ, - внезапно с тих, но твърд глас започна непознатият, и в миг съблече овчарския си елек, под който блеснаха жълтите копчета на бунтовническа униформа. Той бързо продължи:
- Аз не съм никакъв овчар, а четник от четата на воеводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Когато другарите ми паднаха убити от агарянски куршум, с двамина още, които сега ме чакат в гората пред манастира, успяхме след дълги скитания, гонени, гладни и измъчени да стигнем тук. Чухме, че ти, дядо Клименте, и други братя от манастира сте народни хора и дойдохме да дирим подкрепа, закрила и помощ. Настъпват студени есенни дни… Скоро ще зафучи зимата, а ние няма къде да идем…
Дядо Климент изслуша тия бунтовнически думи. Лицето му стана още по-светло и блага усмивка се появи под белите му мустаци.
- Ти нямаш нужда от изповед, чедо. Стани, ти си свят човек.
И той се наведе, повдигна бунтовника, целуна го по челото и отри с трепереща ръка сълзите, които блеснаха в очите му. После бързо попита:
- Двама другари ли имаш? Че защо веднага не каза, кой си и какво искаш, та да не мръзнат вън и да не гладуват горките момчета? Тук, при нас, ще ни бъдете гости и никой няма да ви бутне с пръст. Ела, синко, ела да повикаме двамата юнаци.
Бунтовникът и калугерът бързо излязоха, преминаха двора и през една тайна вратичка изскочиха вън…
След няколко дни в манастира се появиха трима нови послушници калугери. Кой можеше да познае, че зад загорелите им и опушени лица се крият трима бунтовници, дошли тук да прекарат зимата като смирени монаси?
Калугерите ги поздравяваха с усмивка и тих възторг, а вечер се събираха в голямата обща килия да слушат разказите им за чудните подвизи на безсмъртната чета.
А отец Никодим, ключарят, цъкаше с език и полугласно шептеше:
- Брей, брей, какво щях да направя, като исках да изхвърля навън тоя народен човек! Поганска мисъл беше изскочила в грешната ми душа: да насъскам кучетата, че да прогонят далеч тоя народен мъченик…
И той се кръстеше и благодареше на Исуса, че не е допуснал да извърши такъв голям грях.
—————–
сп. „Детски живот”, г. 12, бр. 4, 1941-1942 г.
