ГЕРОИЧНИ ДНИ
На свети Илия имаше литургия в трите крушовски църкви.
Облечени в своите празнични руби, жените отиваха на църква. Старите клечаха край църковния дувар и премятаха в ръце божигробските си броеници. Него ден имаше и сватби.
Бумтяха тумбалета, свиреха кларнета, дрънкаха лаути. По улиците беше необикновено оживено.
Малките дечинки лапаха червени шекери. Пищяха дудуци. По улиците се нижеха сватбари; мъже с кривнати калпаци, окичени с китки; червени, като ресенски ябълки, момета. На поясите на мъжете висяха пъстри чеврета и чорапи.
Когато сватбарите се източиха из сокака и стигнаха в къщата на младоженеца, излезе свекървата със сито в ръка, и в него хляб и шише вино. Тя обиколи младоженците, спря се при невястата и три пъти я удари със ситото по челото - за да бъде сита.
Невястата целуна няколко мъжки деца и им даде ябълки. Сетне хвърли през главата си друга ябълка с пара в нея, и влезе вкъщи. Сватбарите се урнаха да грабнат ябълката.
През нощта в сватбарските къщи горяха лампи. Мъжете пиеха вино, засукваха мустаци; гърлени гласове се провикваха от софрите. Писна кларне и захортува, и сякаш заплака и занарежда:
- Де гиди, конче шарено; де, гиди, пушка бойлия!… Бря, бря, бря! - развикаха се сватовете.
Коле Чавчето се насмука и тая нощ с вино. Беше му весело. Сърцето му тупкаше като крило на птичка. Дигна потурите си от софрата, тръгна да си иде. Кандилна се на сокака, мина край хюкюмата, спря се, извади от пояса си шарената кърпа, размаха я и току се развика:
- Урааа! … Да живее Македония!…
- Вай, гяурина, какво вика! - сепна се Али Чауш в хюкюмата. - Я, бре, кераталар, разшетайте се низ града да видите що има! - викна той на шпионите си.
Те изтичаха. Нищо. Градът спеше. В сватбарските къщи бяха престанали да свирят.
Едно кларне се изкиска и пак млъкна. Всичко утихна.
А в туй време по улицата се промъкваше чета. На чешмата се миеха две заптиета. Те видяха въоръжените хора, облечени в четнишки дрехи, и хукнаха към хюкюмата:
- Али Чауш, чабук, москов гелди!
Пропукаха пушки. Двамата звъндака се капичнаха на земята. Зачестиха залпове от хюкюмата. Екна ура. Зазвъня камбаната на „Свети Никола”. Зазвъняха и другите камбани. Хората се урнаха на улицата.
- Въстание! Бунт! Тичайте, люге! Христос възкресе! Честита свобода!
Хората се прегръщаха, плачеха от радост, тичаха обезумели, носеха оръжие, пушки, куршуми. Нападнаха казармата и аскера.
От Мала курия изскочи четата на Пито Гули и се спусна към Крушово. Пито Гули яхаше сив жребец, облечен беше със сърмени турски дрехи. Мургав, с къдрава, черна коса, с тънки мустаци, с малка брада - погледът му беше остър.
На главата си носеше калпаче. Два реда патрондаши кръстосваха гърдите му.
На гърба му се мяташе пушка.
След него вървеше Георги Динев с бунтовнишко знаме. То беше от червен копринен плат, обшито с жълта сърма. В средата имаше ръкуващи се ръце, над тях венец, а отгоре факла. Имаше надпис: „Свобода или смърт. Знаме на Крушевската чета”.
Цялото беше обиколено със сърмени ресни, покрито с пискюли. На дръжката имаше мъртвешка глава върху кръстосани пищяли; над тях кръст, всичко позлатено.
Хората се кръстеха и целуваха бунтовното знаме. Селяните от Селце бяха направили черешово топче, домъкнаха го на Гюменя, напълниха го с барут, туриха му и един кантар-топузин, и Митко Манаха търти из града и се развика:
- Слушайте, ей, люге крушовчани; никой да не се плаши, оти ке пукнат топчето!
Топчето гръмна и се пукна. Направиха още два топа и ги туриха на Калето, и оттам си пукаха срещу аскера.
Сарачи и опиничари приготвяха цървули и патрондаши; тюфекчии и железари изливаха куршуми и поправяха развалените пушки; „интелектуалната група” правеше четнишки дрехи, цървули и кечета.
Четниците се въоръжиха с пушка Гра, руски капаклийки, бердани, мартини и около двадесет манлихери и маузери. Имаше и полиция от стари хора, въоръжени с кремъклийки и евзалийки, с пищови на пояса, препасани със старовремски ятагани.
Нощем целият град потъваше в мрак - само в класното училище гореше фенер с червен кръст, там беше болницата. Създаде се и правителство от българи, власи и гъркомани. Крушово заживя свободно.
На 29 юлий Бахтияр паша мина Бабуна с десет дружини пехота и една батарея. Прилепското поле почерня от аскер. На другия ден двадесетхилядната войска плъпна към Крушово. Пашата поиска въстаниците да се предадат.
- Сме въстанали не за да се предаваме, а да се тепаме за свобода! - беше отговорът.
Войската настъпи. Градът изтръпна. Цялата чаршия мигом се затвори. Задръстиха портите с камъни и греди. Изпокриха покъщнината. Бавна един топ, и гюллето се блъсна в земята и пукна пред въстаниците. Отговориха с „ура”. Почна канонада.
Въстаниците запяха: „Боят настана, тупкат сърца ни”. Зареваха и черешовите топчета.
Битката почна.
На Мечин камък развяха бунтовното знаме. Знаменосецът падна - замести го други.
Турчата полетяха на юруш. Въстаниците ги посрещнаха смело: удари с приклади, удари с нож, с камъни, с манерки и поясоци, ловене за гуша, дращене с нокти, хапене, боричкане на земята.
Най-сетне всичко утихна. Пред труповете на крушовчани Бахтияр паша каза:
- Тъй мрат истински юнаци!
Крушово изгоря, ограбено и разломено.
***
O, малки каменни къщи, върху които е стреляно с топове!
O, ранени, от куршуми къщи! О, каменни символи!… Пламъците на пожара излапаха църквата „Свети Никола”, прочута по строеж и украса. Едно гюлле пропука старата българска църква.
Изгоря къщата на Ничотовци, строена с дялан камък, докаран чак от Прилеп - с 40 стаи, на три ката, с перила работена на струг, с дивани, еркери и балкони; с врати и долапи от бук и орех, работа резбарска; с мраморна чешма в двора с два чебура. Изгоря и къщата на поп Костадина Стари, градена пак с дялан камък.
О, каменни стари къщи, които оцеляхте! Вие стоите като символи и светии, и сякаш сте се вкаменили от мъка. Вие стареете и боледувате, като човеци, и грохвате уморени и изтощени.
Край вас се дигат нови сгради, червени и тухлени, и се хилят на грохналите старци. Те не знаят как страшно се живяло и какво сте преживели. Нарядко някой ще почука на вашите порти, ще бутне и влезе.
Прегърбен вече старец ще го посрещне. И ще се занижат приказки за стари времена. От време на време старецът ще дигне палурчето с ракия, ще покани госта, и пак ще запремята зърната на божигробската си броеница.
Робството му е вързало ръцете - ала никога душата! Ръцете му са били жилести и здрави, трошили са робските окови.
Тия изтерзани хора не са искали да ходят на небето, за да търсят правда - търсили я на земята.
О, малки стари къщи, градени с камък и покрити с плочи; къщи останали и до сега живи; къщи пълни със спомени и героизъм!
————————
сп. „Духовна нива”, бр. 3, 1944 г.
