Ненчо Савов

Нощта е приказна и дивна,
в небето - хиляди звезди,
а Дунавът шуми приспивно
със сребърните си води.
Луната светлина пилее,
брегът, сред храсти, се тъмней;
дружината, във лодки, пее,
трицветно знаме гордо вей!
Те са сто тридесети юнаци:
със пушки, саби, ножове,
и, украсени с лъвски знаци -
очакват страшни боеве.
Влече ги скъпата Родина -
при майки, братя и сестри,
и сякаш в цялата дружина
едно желание гори :
- Да светне скоро свободата
над долини и хълмове;
със мирен труд навред в страната,
щастливо всеки да живей!
На юг, наблизо, сред тъмите,
градът крайбрежен се чертай, -
към него плуват те честити
към родния поробен край!
Кои ги водят толкоз смело,
кои войводи са пред тях,
та бойно знаме са развели
и пеят пламенно, без страх?
Хаджи Димитър, Караджата -
водачи славни им са те;
туптят в копнение сърцата,
и смелостта расте, расте!

*
Въстаниците бодро слизат
от лодките и с песни пак
из тесни улици навлизат,
в града Свищов, потънал в мрак.
А вражеските патрули,
като по даден знак гърмят;
проклятия и грозни хули
от техните уста текат.
Кат буря, в прашните пътеки,
приижда турската войска;
ехтят гърмежи недалеко,
тече проляна кръв - река!
- Напред, момчета! - гръмко викат
войводите със мощен глас, -
борба решителна, велика -
зове ни всички в тоя час!
Хвърчат куршуми след куршуми,
кънти брегът от викове;
юнаците настъпват в друма,
покрай села и градове.

*
Пред погледа им се издигат
Севлиевските висини,
и върховете, сякаш, стигат
безоблачните синини.
Отпаднали и уморени -
не знаят те почивка, мир,
че в дълъг път, през двата дена,
прекосват и надлъж и шир.
Блещукат огньове в гората,
листата тихо шумолят,
и четниците на тревата
след боевете сладко спят.
Но двама все са будни още:
Хаджи Димитър, Караджа, -
тъжат за падналите снощи,
с надежди нови се тешат.
Тъй хубава е тая вечери! -
Ветрецът клоните люлей;
гъмжи потеря недалече
и пъпли в ширното поле.
Нима пристигат враговете?
Внезапно проехтява гръм,
а после втори, после трети,
и всички сепват се от сън.
Макар сънливи, те са смели:
войводите ги водят пак, -
с тях първи битки са видели,
във кръв са стъпили със крак.
А пей гората, силен вятър,
стихиен вятър вей, фучи, -
трепери в трясъци земята,
в тревата прясна кръв личи.
- Умирам, братя! - някой рече
и падна като покосен, -
о, Стефани Караджа е вече
с куршуми смъртно наранени!
И турците, със ярост дива,
се впущат в четата за мъсти;
секат без милост, кръв проливат,
копаят гробове без кръсти.
Пленяват мъртъв Караджата,
избиват не един със меч;
Хаджи Димитър през войската
потегля бързо надалеч.
Вървят след него натъжени
останалите храбреци:
скърбят за многото пленени
и за убитите момци.
След път край Габрово се спират
в леса на Стара планина,
и ледно изворче намират,
овчари дават им храна.
Почиват младите юнаци,
отдъхнали след кървав бой;
трептят клонатите букаци,
цари прохлада и покой.
Но те за кратко са спокойни -
към Бузлуджа лети войска;
башибозуци многобройни
прегазват близката река.
И по тревата росна, свежа,
започва страшна, грозна сеч;
ечи Балканът от гърмежи,
от звън на сабя, нож и меч.
Хаджи Димитър, горд, изправен,
кат същи лъв е разярен,
и в тоя миг, с куршум ударен,
той пада мъртъв - труп студен!
До него вярната му дружка -
строшена сабя там лежи;
в ръка си стиска пълна пушка
за нищо вече не тъжи.
Луната светлина разпръсва
над падналите синове,
и във нощта страхотна, късна -
към вечен сън ги тя зове!

———————–

сп. „Детски живот”, г. 6, бр. 2, 1935-1936 г.