ЛЯТО
Богдан Овесянин по страниците
на в. „Барабанче” през 1938-1939 г.
ЖЕТВА
Звънтят в небето чучулиги
и слънчев вик и смях звънти;
ти, слънце, тъй ли чуруликаш
и звънкаш с пламнали пчели?
Звънти и пей! Пчели от кошер
сме ние в росните нивя,
покоя бяга разтревожен
в дълбочините на леса.
И пей земята. Тя е жива
жетварка с тупкащи гърди!
О, жетво, пей! От всяка нива
гласът ти сребърен звучи!
Ний жънем! Житната ръкойка
цъфти под сърпа, като цвят,
цветя от житени ръкойки
лъхтят в ръцете ни на хляб.
Лъхтят на труд и свежо слънце,
на младост и на златен плод,
в дъхът на житеното зрънце
ний пием слънчевия сок.
О, слънце, ти ли чуруликаш
и плискаш с капки утринта?
Не! Веселата жетва вика
и пей сред росните нивя.
ПЛАНИНСКА СУТРИН
Минавам през долини
и кичести гори
и храстите ми кимат
и викат: - Остани!
Запри се и погледай
как бистрото небе
налива свято слънце
в треви и цветове.
Погледай из гората
как златен дим дими;
там дишат дървесата
с пробудени гърди.
Щом слънцето извика
от изгрева: - Здравей!
гората се усмихва
и почва да живей.
И бодро всичко диша,
светът е по-широк;
върви и жадно дишай
от слънчевия сок!
ЛЯТОТО ОТЛИТА
Лятото отлита
и щуреца пита:
- Де сред люта зима
ще прекараш ти?
Дом дали ще има
де да се укриеш,
щом като завият
ветровете зли!
- В селското огнище
имам дом прекрасен,
мойта песен чудна
там ще прозвучи;
в люлката ще слуша
син-звездица ясна -
как приспивна песен
пея му: - Заспи!
Кротко ще сънува
дядо Мраз че иде
да му нарисува
чудни дървеса,
сутринта ще види
на стъклата бели
птици долетели
в сребърна гора.
Къщата ще радва
бодрата ми песен,
с нея ще се радва
малкото дете
и ще бъде весел
всеки ден работен,
щом като сред песен
животът тече.
ПЪРВИЯТ ЗВЪНЕЦ
По всичките училища днес бият
пробудени училищни звънци
и слънцето като звънец чугунен
в простора бий и пее и звъни.
О, златно слънце, сякаш че си друго:
по-весело е твоето лице,
по-синьо е от горска теменуга
усмихнатото празнично небе.
А ето ги познатите огради
и двора дето още зеленей
и сякаш щъркел в росните ливади
училището наше се белей.
Като при майка сбираме се всички
- деца сме ние в неговия скут -
при пролет тъй и прелетните птички
като при майка връщат се от юг.
И тъй е светло тук, че ясно чувам
как гонят се потоци светлина,
че слънцето във стаите нахлува
и вика ни: - Добре дошли, деца!
ЕСЕН
Над руси нивя и долини
прекрасната есен минава
и кичи със облаци златни
дръвчета и млади къпини.
Окъпана в росните капки,
просторите с песни изпълни,
млад селянин маха със шапка
и не знае защо му е весело.
А вятъра - в пакост научен
излая и хукна в следите й,
като младо момиче пред куче
изпищя златокъдрата есен.
И засмяха се клони и камъни
и завикаха: - Убря-я-я! - на вятъра,
- остави я, тя носи сукмани
от зелени и алени шаеци.
Остави това русо момиче,
то е нази дошло да накичи!
Засмя се немирникът вятър
и тръгнаха двама засмени:
облякоха вредом гората
с най-хубави златни премени.
БЕНКОВСКИ
Чуй с кървави думи да плаче гората
и букова шума да рони навред,
орелът, пронизан, отпусна крилата
и падна с великото слово - напред!
От първите падна той пръв.
- Бъдете на поста си, верни другари,
по-силно ще свети от всички пожари
в борбата проляната кръв!
Бенковски е паднал от подла засада,
луната удави сред облаци лик,
заплака гората и шума запада,
Балканът погълна последния вик,
но чу се предсмъртен привет
(и кървави думи отекват върхари):
- Бъдете на поста си, верни другари,
не падайте - бодро напред!
Селата потънаха в кръв и пожари,
реките понесоха вик на деца,
но в страшния подвиг ти първи запали
звездата на новата свежа зора.
Ти падна от първите пръв.
- Другари, на поста си твърди бъдете,
по-силно от слънце в зората ще свети
в борбата проляната кръв!
И днеска, когато Балканът разлисти
през весела пролет могъщи гори
и в къдрава вечер - големи и чисти -
над клоните паднат узрели звезди,
Балканът отпраща хайдушки привет:
- Родино, не падай и в себе си вярвай,
носи във гърдите си светлата вяра;
не падай, Родино - напред!
——————
в. „Барабанче”, бр, 49, 16.05.1939 г.
