Змей Горянин

София плаче и се смее, както въобще всички българи плачат и се смеят: наопаки. Плачат, когато трябва да се превиват от смях, и обратно - смеят се, та се късат, когато трябва да плачат.

Някои злоумишлени лица ще кажат: ето доказателство за объркания темперамент на това инак здраво и работоспособно племе!

Може и да са прави, тия злоумишлени лица! Може и наистина да е объркан темпераментът на племето ни, когато става дума за плач и смях. Но когато въпросът се отнася до надплакване и надсмиване - никой не може да ни излезе насреща.

Ще кажем нещо за надсмиването. Разбира се, може и за надплакването да се говори, но то е специалност на тъжните поети, които има и защо да се надплакват. Нали просветното министерство закри благотворителните си гишета?

Та, за надсмиването.

Да речем, забогатял някой си г-н Морунов, скътал милион и друг, решил да влезе в елита, купил си салон последна мода, жена му устройва файфоклоци - съществува човекът, както подобава. Ние, обаче, му се надсмиваме.

Да речем този Морунов има дъщеря, която иска да се омъжи за принц - празни момичешки работи. Ние пак й се надсмиваме.

Да речем, че госпожица Морунова вместо принц намира някой си Перушанов - гамен и половина, парижки невъзпитаник, тъп, като траектория случват се такива неща. Ние пак се надсмиваме.

И когато между всички тия хора се появи един наистина честен и свестен човек, който работи, твори и проявява признаци на живот, казано литературно - да речем, н?кой си Пампоров - пак се смеем през глава.

Смеем се, та ни заболяват и вътрешните, и външните органи.

И, представете си, даже такива драми надсмивателни се пишат. И се представят в театрите. И народът се възхищава. А това ще рече масово надсмиване. Грехота е!

*
Горе-долу така би изглеждало някое назидателно съчинение, върху току-що поставената в театър „Одеон” пиеса „София плаче и се смее”.

Така би изглеждало това съчинение, защото, въобще, назидателните съчинения се пишат от Moруновци, Перушановци и прочие.

И второ, защото авторът на „София плаче и се смее” не е в София. И в „Цар Освободител” не ходи, и край просветното министерство не се е навъртал в миналото, и сказки из провинцията не държи - казано просто - автор без авторитет.

Но все пак, в неговата пиеса можем да се надсмиваме колкото си щем.

Защото, най-сетне, ще се надсмиваме поне на петдесет процента от себе си.