В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО
(Средновековното мислене на човека за Словото)
Началото на българската духовност се свързва с безсмъртното дело на светите братя Кирил и Методий. Създали славянската писменост като ясен път към богопознанието и спасението на душите, те открива „широкия друм” на познанието, към което „литва славянското племе”.
Творческият акт на създаването е описан в техните пространни жития в съответствие със средновековната традиция:
„Философът си отиде и според стария си обичай се отдаде на молитва заедно с другите си сътрудници. И бог, който слуша молитвата на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: В началото бе Словото и Словото беше у бога и бог беше Словото”.
Средновековният човек унаследява от предците си култа към Словото. Още в Стария завет е позната темата за Божието слово.
Чрез него било сътворено всичко: то било изпратено на земята, за да разкрие тайната на божията воля; завърнало се обратно при Бог, щом изпълнило мисията.
По същия начин, според св. Йоан, Словото било в Бог, то съществувало преди Сътворението; дошло на земята, изпратено от Отца, за да изпълни определена мисия: да предаде на света послание за спасение; след като приключила мисията му, завърнало се при Отца.
Задачата на Новия завет и особено на Йоан - благодарение на въплъщението - е именно да очертае ясно личностния характер на това вечно съществуващо Слово.
За човека от Средновековието Словото е едно от имената на Господ Иисус Христос. Ето защо, възприели християнската вяра, славяните - и най-вече българите - ще възславят Словото като Божия благодат:
…слушайте, цял славянски народе,
слушайте словото, защото от бога дойде,
словото, което кърми човешките души,
словото, което крепи сърцата и умовете,
словото, което подготвя да познаем бога.
(„Проглас към евангелието”)
Пак в същата творба се появява и най-знаменитият метафоричен афоризъм на това време:
Голи са без книги всички народи…
Жизнеутвърждаващото начало на Словото е добре познато на предците ни от Средновековието. Не случайно най-изтъкнатите наши книжовници от това време са ярко единени в защитата на славянското слово, в отстояване правото му да бъде един от божествените езици.
Тази почит към Словото е „инкрустирана” чрез азбучния акростих в творбата „Азбучна молитва” като поклон и благодарност към него. Средновековният поет моли за помощ, проси от бога да го дари с „мощно слово”, защото това е божествено оръжие срещу „противника на нашите души”.
Истински апотеоз на култа към Словото е пламенното съчинение на Черноризец Храбър „За буквите”. Замислено като полемика с „триезичниците”, то прераства в най-възторжената апология на славянското слово и на неговите създатели.
Словото е стожерът на нашата средновековна духовност, народност, държавност. Самите царе са били от най-добрите ни книжовници, съзнавайки не само обединяващата и спасяваща сила на Словото, но и откривайки чрез него пътя на духовното себепознание. Словото е Островът на спасението, на съхранението, на националното самосъзнание и националната култура.
Векове по-късно това ще бъде оценено по достойнство от всички наши и чужди умове. Академик Дмитрий Лихачов ще напише:
„Дейността на Кирил и Методий и тази държава на духа, която те създадоха, имаха значение за запазването на българската народност, а впоследствие на нацията, за нейния културен подем и развитие и имаха значение за цялото славянство.”
Благодарността към Словото ще бъде предадено като най-ценната „щафета” на следващите поколения.
„Един монах тъмен, непознат и бледен” ще възкреси от пепелта на времето блясъка на родното слово и ще отправи гневен упрек към отродителите: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?”
Патриархът на новата българска литература ще нарече езика ни „свещен”, „прекрасен” и ще научи първолачетата да цитират с трепет: „Родна реч, омайна сладка…”
В началото бе Словото…
И то ще бъде „во веки веков”!
