Мюмюн Тахир

За Словото… Не за простите думи,
а за истинското Слово: на Николай,
Евтим, Кольо, Воймир, Иван, Димитър
и на всички, които смятат, че Словото
е по-опасно и от най-силното
лекарство, и от най-страшната отрова.

В слънчеви дни водата е синя, сякаш небето слиза в нея – в дълбокото потъмнява и става непрозрачна. До късно лято върхът на планината е покрит в сняг – езерото е в самото му подножие, планината се разлива плавно надолу, преминава в приличащите на зелени гугли хълмове и потъва във водата. Наоколо са разхвърляни лозя и ливади. Избуяли храсти, кленове и борики се оглеждат в прозрачното огледало, клоните на върбите се гмуркат в езерото, а сенките на старите чинари се удължават и преди залез стигат чак до другия му край.
Във водата плуват лебеди и патици, по брега обикалят жерави и пъдпъдъци и единствено тяхната врява нарушава дълбоката тишина на тия омагьосани места, където имаш чувството, че чуваш шепота на Бога. Всеки полъх на вятъра, идващ от високите върхове, нашепва за чудеса.
Селото е клекнало в ниското зад извитата дъга на хълма – стърчат само комините на къщите – зиме от тях се вие кротък дим и ако гледаш от това място, ти се струва, че горе са седнали цяла сюрия мъже и димят с лулите лютивия котробан, който дядо толкова обича…
Седнал съм гърбом към огнището и преглеждам вестника на светлината му. На пиростията къркори боб, баба е затиснала с капака китка сух джоджен и когато разравя сегиз-тогиз огнището, пламъците се надигат от ядосаната жарава като ръце и прегръщат тенджерата. Топлината, сладкият мирис на гозбата и приспивния ромон на ранния есенен дъжд вън ме унасят; сенките на стената се сплитат, подскачат и се устремяват към вратата на оня обикновен и прекрасен живот, от чиято невъзвратимост сърцето ми се свива… Ето, тя се отваря и в рамката й застава сто и кусур годишният дядо Даали, снежнобялата му брада покрива гърдите. Висок и строен, дошъл сякаш от пещерите на някакво друго време, благото му лице е чисто и спокойно като утринна роса. Дядо вади от пояса кехлибарената си броеница и се усмихва с онази невинност на възрастта, която винаги крие по някоя добродушна хитринка. Старецът излъчваше благочестие и мъдрост и когато го слушах, имах чувството, че чувам гласа на душата му.
Нетърпелив и всезнаещ, непрекъснато го подпитвам за какво ли не – търся потвърждение на съмненията си. Но не бърза да отговаря дядо, усмихва се, точи думите.
- Има неща, които не знаем; има и такива, които никога няма да научим, а има и неща, които не бива и не ни е дадено да знаем. Иначе на тоя свят няма нищо, което да не говори – всяко нещо разказва своите тайни, стига да имаш очи да виждаш и уши да чуваш…
- А тайната – питам, – каква е тайната, дядо? Всичко е толкова сложно!
Повдига вежди дядо:
- Че какво му е сложното? Писано е още в небесните книги. И на тайните ключът оттам ни е предаден: какво да правим, как да правим. И какво да не правим, ако искаме покой горе. От най-старите времена се знае, че човек трябва да гледа на приятеля си с обич, на врага с прошка, а на непознатия като на гост – докато дядо цеди приказките между две подръпвания на лулата, забелязвам с удивление как сенките на стената придобиват очертания на хора, които ръкомахат, и животни, които се движат…
Баба разрови огъня с машата, пламъците лумнаха и сенките мигом изчезнаха. Точно в този момент в стаята влезе мъж на около шейсет години, с прошарена коса и брада; среден на ръст, с меча походка. Белите му мустаци са пожълтели – навярно от цигарите. Първото нещо, което ме впечатли, беше носът му, досущ като камба.
Дядо Даали погледна към новодошлия и онемя; баба продължи да разравя жаравата. В стаята настъпи тревожна тишина. На мен коремът ми се завърза на топки. Влезлият поздрави не дотам вежливо.
- Даали, аз съм внукът на брат ти Алев, Шериф съм. Не ме ли позна?
- Познах те, познах те – съвзе се дядо и добави, – но най-малко тебе съм очаквал да видя в този момент. Заповядай, сядай.
- Ти, Даали, какво си мислеше? Аз, момче от село, отидох в големия град и го превзех – ехидно каза Шериф.
- Чухме, синко. Дори са те изпратили в чужбина. Никой не можеше да излезе от нашата страна. Но ти си успял – скромно отбеляза дядо Даали.
Стори ми се, че този човек идва от тъмната страна на луната. Спотаих се до баба, която за да скрие бликналите сълзи, продължи да разравя огнището… После се обърна към мен, погали ме по голата глава и прошепна:
- Този човек, чедо, прекърши много криле. Той порасна без обич, а човек без обич е жив обречен. Такива отлагат хората…
Тогава не се замислих върху думите на баба. Сетих се, че дядо Даали беше споменавал за Шериф преди години. Ей-така, между другото. Повечето от младите хора в селото бяха само чували името му. От време-навреме свадливите старци в кръчмата и улиците, когато разказваха спомени от детството си, говореха и за него…
Той бил известен в селото като лошият Шериф, който нямал никаква милост; бил невъзпитан и комарджия. Побойник и скверен. Денонощно пиел алкохол, а той него още повече. Не само хората в нашето село, но и от околните били вдигнали ръце от него. Закачал младите жени, опипвал момичета; в тихи и забулени кътчета събувал обувките на децата, прескачал най-високите стени и огради, чупел пейки. Често мъртво пиян се отбивал в къщи и тормозел майка си. Хората в селото се учудвали, че това злокобно дете е на най-хубавата жена в тези краища. Майка му била като славей. Качвала се е на могилата пред къщата и пеела за любовната радост и мъка, за страданието и възторга, за първата любов, за горчивата раздяла. Разправяли, че на тази могила бил погребан странстващ певец – казвал се Кадим. В селото се говорело, че там имало и заровено имане. А в подножието на могилата неизвестен странник изкопал дълбок кладенец, чиято вода не ставала за пиене, защото в дъното му върлували вампири и таласъми.
Шериф правел неща, които умът на хората в селото не побирал. Веднъж Айше, скромно дете на бедни хора, се връщала от училище. Откъм кръчмата, разчорлен, разлютен и разкалян се появил той. Черен облак прах се вдигал след него; сърцето на момичето се разбунтувало – опитало се е да мине тихомълком край него – знаела кой е! Не й се разминало – Лошият отхапал бузата й. Тогава баща му се отказал от него и го изпратил да учи в село Топлият геран. В училището станал лидер на най-големите апаши, спящи по разни изби, дори по едно време искал да избягат зад граница. Когато през ваканциите се връщал на село, влизал в кръчмата и без да погледне някого в очите, питал:
- Има ли новини? Още ли нашият морук не се е ръкувал с дявола?
Никой не се обаждал. Едни кротко си пиели кафето, други тихо се изнизвали. Лошият Шериф чакал с нетърпение смъртта на баща си – това било най-голямата му мечта – бил хвърлил мерак на парите му.
Последното му идване било преди трийсетина години: ден-два след кончината на баща му. Тогава си спомнил за заровеното имане; разкопал що разкопал и след като не е открил нищо, напуснал селото. След време се разчуло, че държавата го изпратила да учи в големия град.
Сега Шериф стоеше пред Даали и се смееше ехидно.
- Не ме очаквахте, нали? Не сме се виждали повече от трийсетина години; върнах се, защото имам да свърша някои-други неща. Минах през кръчмата. Останали са малко хора, да вървят по дяволите! – грубо каза той и седна на миндера.
На следващия ден засмука здраво в кръчмата – кръчмарят си счупи краката да носи чаши. През цялото време буйстваше, викаше, обиждаше и сквернословеше. Никой не смееше да се обади; мълчаливо отпиваха от питиетата си. Много по-късно бай Ниязи каза, че единственото нещо, което разбрал от приказките на Шериф тогава, е било за някаква американска мечта, която той осъществил по български. Какво означава това – Бай Ниязи не искал и да знае..
- Хайде, че имам работа – опита да подреди мислите си Шериф, колкото ги имаше; напусна кръчмата и тръгна към старата къща. Не можа да намери входа – запали клечка кибрит. След като видя зелената врата и дървената стълба, се засмя.
- Сега е моментът. – Омразата, която таеше към баща си, който се отказа от него, пламна с още по-голямо сила…
Нощта потъна в странна тишина и занемя. В нито една къща на улицата не светеше. Само в далечината, над сградата на кметството, бледа светлина хвърляше върху калдъръма бегли сенки. Шериф седна на стълбището. Свали шапката и затули рошавата си глава с ръце; заглади брадата и мустаците си. Времето беше ясно, малко студено. Но той гореше отвътре. Ослуша се – беше тихо. Стана, запали фенера, взе подготвената кирка и се отправи към могилата. Трудно се ориентираше – в ума му нямаше следа от мисъл, пред очите му зееше мрачина – не знаеше точно къде да копае, но без да се колебае започна. Всичко ставаше все по-неясно и по-далечно – докато удряше с кирката твърдата почва, в ушите му звънтеше злато; вече съвсем ясно виждаше голямото съкровище… Ала след малко златният звън се смени с шум на ромон. Наоколо нямаше чешми и не течеше река – това му беше ясно. Тогава какво шуми? Засуети се, наостри слух. Това не е шум на река, а човешко дишане, си помисли и по-трескаво взе да копае. Доближи се до кладенеца, остави кирката, погледа надолу: сърцето му затуптя като тъпан; след миг престане да диша – дъхът му секна, вече не чуваше ромон. Странен глас зашептя от дълбините:
- Лети, лети, свещений! Ти си смисъла…
Луната с усмивката си освети водата. Шериф се наведе и в отражението й отчетливо видя собственото си лице, което след миг се превърна в огромна делва. Ето, че постигам целта си, беше първата мисъл, която се блъсна в ума му и блъсна фенера, който падна и угасна. Тъмнината се здрависа със злочестината, тишината набъбна. Отново чу гласа, който се давеше в дъното на кладенеца:
- Излитай, честити, излитай…
Затвори очи. След толкова години чудото се случваше. Утре ще натрупа още повече пари върху богатството си. Беше зашеметен, не знаеше какво прави. Наведе се и се спусна в своя последен мрак…
Следващият ден беше слънчев. Сърцето ми се изпълваше с топлината на земята, гледайки как силуетите на тютюноберачките се очертават на сутрешното небе, нарамили кошове, пълни с аромат на тютюн. Полъхът на вятъра, слизащ откъм Карлък, нашепваше чудеса, нежните звънчета на утрото огласяха деня… Ненадейно се появи дядо Даали:
- Добре съм, дядо! Баба как е!
Старецът ме погали по голата глава и ме прегърна. Дишаше спокойно.
Отсреща високият връх светеше, сякаш там беше накацало ято бели щъркели.