Стоян Дринов

Съдба трагична, може би, за това тъй мила и толкова величава. Дума е за съдбата на родния език - езика на слово и писмена.

Едва ли има език, който да е преживял толкова покруси и процвети, като българския език.

И затова, може би, подхранил в себе си мощ, която да дава живот на рода през низа векове на тъмнина и кръвнини.

Низа векове стенания и борби, борби и стенания на хора, жадни за живот и покой. Не хора - варвари. Така свидетелствува летописецът.

И ето слънцето от Солун. Слънцето и слънчеви друмища и пътеки, сякаш паяжинна мрежа низ цяло българско. Слънчеви друмища и пътеки и друмници святи и божествени:

„Аз, Буки, Веди…”

Няма вече варвари.

*
И пак кръвнини. Люта и величава борба. Не вече между варвари и народ, а между род и народ. Вчерашен младенец и многовековен голиат в неравен двубой. Младенецът чист и непорочен и… мощен.

Низа векове. Просторните поля и балкански присои кънтят от воплите на един народ - един език умира, издъхва един народ, току-що роден.

И ново слънце, слънцето от Атон и слънчеви друми и пътеки, сякаш паяжинна мрежа низ цяло българско. Слънчеви друмища и пътеки, друмници святи и божествени:

„О, неразумни и юроде…”

Един народ заживява!…

———————-

сп. „Св. св. Кирил и Методий”, 24/11 май 1921 г.
в. „Св. св. Кирил и Методий”, г. 1, бр. 1, 24.05.1936 г.