Димо Сяров - „Камбаните на Св. Климент”

Константин Гълъбов

Известно е, че нямаме драма - че имаме само няколко сполучливи драматични опити. Един от тия сполучливи драматични опити е и пиесата на Димо Сяров „Камбаните на Св. Климент”, играна през тази есен в Народния театър.

Ще подчертая на първо място, че тя успява да ни пренесе в епохата, която изобразява. Нийде не се прокрадва дух на съвременност,

А това вече не е малко. Не всеки писател е успявал, при разработка на подобни сюжети, да бъде само в миналото, да не внесе в него и нещо от настоящето.

Нека забележим при това, че сюжетът на „Камбаните на Св. Климент” е тъкмо един от ония исторически сюжети, които не търпят никакво изместване на миналото в каквато и да било посока към настоящето.

Друго качество на тази драма - това е нейната сила на въздействие. Тя не иска само да изобразява, но и да внушава - да ви зарази с родолюбивия дух на дедите ни от освободителната епоха.

Дали ще се заразите - това, разбира се, зависи от вас и от вашата податливост на родолюбиви внушения - не само от драмата. Но важното е, че тя иска да ви зарази. А това също не е малко.

Една чисто изобразителна драма не е никаква драма. Повече, отколкото всеки друг литературен род, драмата преследва въздействие - опитва да се наложи на зрителя - да го изпрати друг вкъщи. Тя е най-активният литературен род.

Трето качество на тази драма е нейната драматична правоверност: вярна е на стария драматичен канон за свръзка и развръзка. А и това не е малко.

Мина времето, когато се мислеше, че драмата може и без тоя канон - когато го обявяваха за безсмислено ограничение - когато се пишеха драми, в които действието постоянно се завързваше и развързваше, или нямаше изобщо никаква свръзка и развръзка.

Освободена от модните увлечения, съвременната драма се връща отново към драмата на миналото.

Четвърто качество на тази драма е, че действуващите лица са наистина действуващи, а не само приказващи, както бива в някои съвременни драми. А това вече е много важно.

От действието произтича динамичността - основният елемент на „драматичното като естетическа категория”, един елемент, без който никоя драма не може да нарече себе си драма.

Пето качество на тази драма е пълното обуславяне на развръзката от постъпките на героите, а постъпките - от техните характери, поради което драмата се явява написана в духа на друг един драматически канон, който прави от нея логическо построение. А това е също много важно.

Драмата е оня литературен род, който се родее в най-висока степен с архитектурата. Прилича на добре обмислена постройка.

Ала покрай тия свои положителни качества драмата на Сяров има и недъзи. Ето по-важните.

Характерите не са достатъчно индивидуализирани. Мъчно бихте казали напр., че Григор Наумов, централното действуващо лице, е портрет, неповторимост, макар да е рисуван по една историческа личност отпреди освобождението ни (Пърличев). Той е повече олицетворение.

Индивидуалното се губи в олицетворението и при други действуващи лица. Наистина, този превес на олицетворителното се явява до известна степен оправдан, понеже характерите са дадени не в техния всекидневен живот, а в един изключителен момент, когато индивидуалното отстъпва на заден план и те действуват повече като носители на своето национално съзнание, българско или гръцко, ала все пак индивидуалното трябваше да бъде застъпено по-силно.

Трябваше също така действието да бъде центрирано, вместо само в Григор Наумов, в две действуващи лица; в Григор Наумов и в неговия противник Мелети, секретаря на гръцкия владика.

За тази цел Мелети трябваше да вземе повече участие в действието на сцената, вместо да действува едва ли не само зад нея.

Това двойно центриране, което Ото Лудвиг е нарекъл Spiel und Gedenspiel, би било напълно в духа на пиесата, защото в нея се борят две противни страни (българска и гръцка) и би допринесло твърде много за усилването на драматизма. Двойно центриране имаме напр. в „Разбойници” на Шилера: в Карл Моор и неговия противник, брат му Франц Моор.

Пиесата трябваше, освен това, да бъде по-дълга, а не само от три къси акта, за да може да се внесе по-голямо усложнение в развитието на действието, да се обогати с интересни моменти и да се избегне по такъв начин сегашното впечатление на епизодичност.

При по-голяма широта щеше да бъде възможно и едно по-детайлно разработване на характерите, които сега правят впечатление само на портретни скици, но не и на портрети.

Някои зрители намират, че в пиесата имало излишен патос. С тази преценка не съм съгласен.

В пиесата трепти благородната душа на дедите ни, които извършиха мистичния подвиг на освобождението… без да подозират, че по-късно тяхното светло въодушевление ще се вижда някому като декламация.

Който се е отчуждил от духа на дедите ни, да не гледа пиесата на Сярова. Тя не е за него.

На други зрители се хвърля в очи езикът на драмата: че простите хора не говорели просто. Нека не се забравя, обаче: тия хора в салтамарки и потури съвсем не са били прости. Тъй са били облечени някога българите и в най-събудените ни градове. Като днешните дрехи, наричани „френктерзийски”, са носили малцина.

Само Кичеец, който е обрисуван като прост човек, би трябвало да говори просто.

В заключение.

Пиесата има недостатъци - но свидетелствува за драматично чувство у автора й. Прочее, нека се надяваме, че „Камбаните на Св. Климент” няма да бъде първата и последна драма на Сярова…

————————-

сп. „Българска мисъл”, бр. 1, 1930 г.