Димо Сяров

Едуард Ерио е почетен председател на Френското национално събрание, член на Френската академия на науките и кмет на Лион. Но той е и голям приятел на Съветския Съюз.

През лятото на 1933 година ходи чак в Москва, за да заякчава съветско-френската дружба. На път затам той се отби и в България. На софийската гара със свойствената му французка духовитост той забеляза на посрещачите:

- Предупредих ви да не ме каните много, защото рискувате поканата ви да бъде приета.

Когато се върна в Париж, на въпроса на журналистите какво най-интересно е видял в България, Ерио отговори само с две думи:

- Боянската черква!

Но в Бояна той видя и други неща…

*
Старинната врата на черквата, по която още личаха следите на удари от брадва, му отвори снажният и мустакат боянчанин Георги Коцев.

Ерио и секретарят от нашето външно министерство, който го придружаваше, снеха шапки и влязоха вътре. Коцев врътна електрическия ключ и стенописите се обляха с ярка светлина.

Изненадан, Ерио се спря пред образа на севастократора Калоян, който държеше в ръка семейната си гробница и благоговейно я поднасяше в дар на светеца Пантелеймон.

До него, облечена в тежки копринени одежди, бе застанала жена му Десислава, от отсрещната стена ги гледаше братовчедът на Калоян, българският цар Константин-Асен.

Като тънък познавач на световното изкуство Ерио дълго и внимателно разглежда нарисуваните с чудно вдъхновение образи.

Коцев донесе сноп восъчни свещи и ги уви като факел. Запали ги и угаси електричеството.

- Сега ще ми позволите - се обърна той към Ерио - да ви покажа стенописите при друго осветление.

След това почна да обикаля около тях с неспокойния пламък на свещите. Най-после прикрепи свещите на пода. В настъпилия полумрак образите като че ли оживяха.

- Много пъти съм наблюдавал това чудо - заобяснява Коцев, - Пална ли електрическите лампи, образите се намръщват. Стават строги и недостъпни. Но изправя ли се пред тях със запалена свещ в ръка, те почват да ми се усмихват и да ме гледат като живи. Мъчих се много да си обясня защо става това. Но не можах. Най-после ми го обясни един художник, който бе дошъл да прерисува дрехите на Десислава. Трябвали за една пиеса в Народния ни театър. Според него, красотата на образите изпъква само в светлината, в която са били рисувани. А някогашният художник ги е създавал, като си е служил с пламъка на борина.

Ерио неволно възкликна:

- С борина? Та с такова осветление си е служил и най-големият майстор на светлосенките Рембранд, когато е рисувал своята „Нощна стража”. Работил е при запалени факли, което е същото. Кога са рисувани тези образи?

- Тука пише. През 1259 година.

Ерио се хвана за главата.

- Значи близо сто години преди нашия Ренесанс. Навярно ги е рисувал някой прочут византийски художник от Цариград?

Коцев се усмихна многозначително.

- Нищо подобно. По всичко личи, че ги е рисувал мой далечен прадед, и то пак от Бояна. Ако искате сам да се убедите в това, разгледайте внимателно ей тази рисунка. Тя представлява „Тайната вечеря”. Исус вечеря с учениците си в боянски бордей. Насядали са около ниска софра. Върху коленете са си метнали общ селски пешкир. На масата им се мъдри ряпа, праз лук и млад парлив чесън. Това, което и днес боянчани нагъват. Но погледнете и тук. Представено е как Исус мъкне кръста си към Голгота. Придружава го воин от стражата на севастократора Калоян. Като че ли йерусалимският „Път на страданията” е минавал под крепостта на отсрещната „Момина скала”.

Ерио клатеше в недоумение глава.

- Интересно, много интересно! Но вие трябва да знаете едно. Този ваш съселянин е бил истински гений.

Повече от два часа Ерио разглежда образите. След това излезе навън. Коцев заключи след него железните врата на черквата.

Следван от секретаря и Коцев, Ерио заслиза по изровената от пороищата улица към близкия площад, където го чакаше автомобилът. Когато стигна до него, той се опря и се загледа в проснатото пред нозете му Софийско поле.

Под жаркото обедно слънце то искреше с хиляди ярки багри. А Балканът зад него се издигаше като замайващ със своята внушителност театрален декор.

Погледът на Ерио неволно се плъзна и по изкривения покрив на близката кръчмичка, собственост на боянчанина Тодор Манолов. Пред нея под сенчест салкъм бяха наслагани няколко маси.

Около тях десетима селяни изливаха вече в разгорещените си гърла из малки шишенца обедната си ракийка.

Ерио се обърна към секретаря:

- И аз много ожаднях. Дали може да се пийне тук и чаша вино?

Секретарят изтърча до кръчмичката и бързо се върна.

- Може - съобщи той.

Ерио седна на една празна маса под салкъма. Поднесоха му чаша с жълто като янтар вино. Красивият цвят веднага му обърна внимание. Бе израснал между лозари и разбираше добре от вина. Той отпи голяма глътка и си нажабури устата.

След това изгледа застаналия наблизо собственик на кръчмичката, който смутено си бе обвил ръцете с бялата си престилка.

- Това вино българско ли е? - го запита учуденият Ерио.

- Българско - отговори собственикът. - Приготовлява го специално за мен един мой сват от пазарджишкото село Ветрен.

- Имате ли и някаква закуска?

- Току-що почнах да пека кебапчета.

Ерио се обърна към секретаря:

- Какво е това?

- Нещо като сурова французка наденица, но печена на скара без ципа.

- Нека донесат да опитали

Собственикът му поднесе две накълцани от витошко агне кебапчета.

Ерио бързо ги изгълта и със светнали очи каза на секретаря:

- Вървете веднага на телефона и съобщете да не ме чакат за банкета в хотел „България”, оставам да обядвам тук. Нека напекат още от тези кебапчета. Ама много, че съм огладнял здравата. Нека ми се представи и кметът на Бояна. Искам да се поразговоря с него.

Селянинът Петър Величков, който седеше на съседната маса, пъргаво рипна.

- Ей сега ще го доведа.

Общината беше насреща и той скоро се върна, като доведе със себе си помощник-кмета Георги Панков. Кметът Димитър Геров се бе запилял някъде из София.

Панков бе облечен по шопски, със синьо менте и бели „гайтанлии” чешири. На краката си бе нахлузил опинци от нещавена кожа.

Ерио стана и сърдечно му протегна ръка.

- Здравейте, колега! Моля, заповядайте на масата ми.

Панков седна, ухилен до уши. Титлата „колега”, с която го назоваваше не друг, а кметът на Лион, много му хареса. А най-важното бе, че я чуха всички наоколо. Колко ли му завиждат?

Ерио се обърна към Величков и Коцев:

- Седнете и вие.

На масата седна и секретарят, който се бе вече върнал. Ерио му прошепна на ухото:

- Нека и останалите си поръчат кой каквото иска. Днес всички са мои гости.

На масите почнаха да се слагат могилки от димящи кебапчета. Боянчани така усърдно лапаха, че чак ушите им плющяха. Поднесе се в дълги чинии и „агнешко мешано”.

Наоколо бяха наслагани печени чушки. Ерио намираше всичко много вкусно. Ядеше с голям апетит и пресушаваше чаша след чаша.

- Как сте с поминъка? - попита той Панков.

- Добре сме горе-долу. Софийската община ни отне мерата, но Витоша е още наша. Паша за добитъка ни има достатъчно.

След обеда поднесоха кафе в големи, кръгли филджани. То беше от леблебии и имаше отвратителен вкус. Но Ерио го изпи. Не искаше другите да забележат, че в Бояна имаше и нещо, което не му хареса.

Но Панков си изпи кафето с истинска наслада. Той сложи празната чаша пред себе си и заяви тържествено:

- Сега, господин Ерио, ще ми позволите аз да почерпя.

След това извика високо на съдържателя:

- Тодоре, дай още две кафета!

Но Ерио го потупа приятелски по рамото.

- Няма нужда, колега. Ние, французите, имаме един стар обичай. След вкусен обед пием само по едно кафе. А сега довиждане. Благодаря ви за незабравимия ден.

Ерио стана и почна да се сбогува наред с всички.