Димо Сяров

Някога в долния край на Бояна денонощно тракаха цели четиридесет и седем караджейки. Малки, с по един камък воденички. Те бяха построени на боянската рекичка, засилена от буйния извор „Светената вода”, който бликаше над електрическата юзина.

Наричаха извора така, защото водата му бе хладка и лекуваше леки очни възпаления. Но в 1909 година тя бе хваната и вкарана в софийския водопровод.

Вадите на караджейките силно намаляха и те една по една почнаха да заглъхват. През 1921 година, когато прекараха широкия булевард под селото, бе разрушена и последната караджейка.

През едно майско утро на 1916 година Иван Вазов, придружен от приятелката си Евгения Марс, бе излязъл да се поразходи край боянските караджейки. Макар че беше вече доста стар, той стъпваше гордо и самоуверено.

Само побелялата му глава леко потреперваше. Страдаше от слаб и безболезнен „тик”. И Евгения Марс имаше вече сняг в косите си.

- Вчера четох из вестниците - започна да разправя Вазов с глух, гърлен глас, - че боевете при Дойран пак пламнали. Помъчих се да напиша нещо за тях, но не ми се удаде. Само душата ми стенеше като някой връхлетян от буря стар букак. Тогава реших да поработя върху един недовършен ръкопис, когото бях тикнал някъде из чекмеджетата. Затърсих го. Когато дръпнах най-долното чекмедже, нещо изтрополя в него. Погледнах изненадан. На дъното се чернееше стар, ръждясал револвер. Купих си го някога, когато скитах из усоите на Балкана. Взех револвера. и почнах внимателно да го разглеждам. Днес, когато всеки ден гинат с хиляди български синове, всяко огнестрелно оръжие е интересно. Револверът бе пълен. Извадих му куршумите и се опитах да щракна. Но спусъкът се заяде. Бе силно ръждясал. Поръчах да ми донесат парцали, чинийка е дървено масло и перце. Разглобих револвера. Изтърках му ръждата и го смазах. Ето го!

И Вазов измъкна от джоба си тежък барабанен револвер.

- Взех го със себе си, за да го опитам. В тези бурни времена може би пак ще дотрябва.

Вазов почна да се оглежда. Погледът му се спря върху покрива на една от караджейките.

В една гъвка се бе наслоила шепичка бяла пръст. Навярно навеял от вятъра уличен прах, примесен с брашно. Дъждът бе размекнал сместа и из нея бе покарала крехка, хилава фиданка.

- За пръв път в живота си - каза Вазов - виждам дърво да се мъчи да расте върху керемиди. Ще се прицеля в него. И да го прекърша не е голяма беда. То и без това ще умре още при първото засушаване.

Вазов вдигна револвера, замижа с едното си око и почна да се цели.

Раздаде се оглушителен гръм. Тежкият куршум изплющя по керемидите на цял метър далеч от дръвчето.

Той виновно се усмихва.

- Забравил съм вече да стрелям. Пък и почнах да не довиждам.

В този миг една тежка ръка се сложи върху рамото му и един дебел глас изрева зад него:

- Стой!

Изненадан, Вазов бързо се обърна. До него стоеше с гневно святкащи очи запасният боянскн фелдфебел Богдан Панков, който изпълняваше полицейската служба из селото.

Мустаците му бяха грижливо засукани нагоре, а калпакът му предизвикателно накривен.

На рамото му, върху охлузения шинел, висеше карабина.

- Как смееш да стреляш във воденицата - изкряска той на Вазов. - Не виждаш ли, че работи?

Вазов неволно пребледня.

- Смятах, че е запустяла както другите. Оттук колелото не се вижда.

- Ами глух ли си, та не чуваш кречеталото?

- Но аз стрелях нависоко.

- Не е важно. Арестуван си! Тръгвай пред мене за кметството.

Но Вазов не мръдна.

- Как така ще ме арестуваш? Не съм сторил нищо лошо.

Панков сне карабината от рамото си.

- Тръгвай ти казвам, ако не искаш да изядеш някой приклад.

Евгения Марс прошепна на Вазов:

- Какво се разправяш с този тук? Не му ли виждаш ума? Нека отидем в кметството.

И двамата тръгнаха пред Панков. Зад плетищата надничаха селянки и многозначително клатеха глава.

- Какви ли важни птици е арестувал този път наш Богдан?

Тогава кметството на Бояна се помещаваше в една схлупена къщурка, която имаше всичко на всичко две стаички. В едната седяха кметът и секретар-бирникът, а другата служеше за архива.

Панков въведе арестуваните в стаята на кмета. Той отсъстваше, но секретар-бирникът беше там. Сложил главата си на масата, той блажено хъркаше. И то така силно, че хъркането му напомняше хриповете на вол, когото колят.

Казваше се Стоян Стефанов. Беше истински гигант и обладаваше огромна физическа сила.

Ходеше да се бори даже и по цирковете на София. Бе облечен по шопски. С бели „гайтанлии” чешири и синьо менте. А на краката си бе нахлузил опинци от щавена кожа.

Панков го бутна леко по рамото.

- Господин бирник! Господин бирник!

Стефанов вдигна глава и погледна Панков с помътени от съня очи.

- Какво има?

- Пипнах този тук да стреля с револвер в Клисурската воденица. А тя още работи. Състави му акт и го предай на прокурора,

Вазов нервно запримига зад очилата си.

- Брътви глупости - обади се той троснато. - Стрелях не в мелницата, а по покрива.

Куршумът се отплесна във въздуха.

Стефанов удари с мощния си юмрук по масата.

- Не знай много, а си дай веднага револвера!

Но Вазов се опъна.

- Защо ще го давам? Не счупих даже и керемида.

Стефанов се надигна застрашително.

- Дай го ти казвам, ако не искаш да ти препращят ей сега ребрата като сухи съчки.

Като гледаше изпъкналите мускули по ръцете му, които застрашаваха да спукат късите ръкавчета на ментето, Вазов се сепна. Той сложи мълчаливо револвера на масата.

Поуспокоен, Стефанов седна пак на стола си почна да пише акта.

- Как се казваш?

- Иван Вазов.

Стефанов опули очи.

- Иван Вазов? Ти ли драскаш из читанките на дечурлигата!

Вазов обидено отвърна:

- Не драскам, а пиша.

- За нас, шопите, това е се едно. Драскаш, ама много хубаво. Каквото съм чел от тебе, се го помня. Нали от тебе беше: „Детенце малко, с поглед лазурен, ти нямаш грижи в тия години…”

Стефанов се запъна и загледа тавана. След това пак спря погледа си на Вазов.

- Ха сега кажи как беше по-нататък, ти си го писал?

Вазов веднага се досети, че този хитър шоп го изпитва дали той е действително Вазов и за това подигравателно продължи:

- За теб се грижат само слугини!

- Май че ме мяташ. Слугини се грижат само за градските деца. За нашите не се грижи никой. Затова свинете им глозгат ушите. А какво ще каже тази купешка дума „лазурен”? Не можах да я разбера и досега.

- Значи, че погледът на детето е ясносин като небето.

Стефанов поклати одобрително глава

- Така, така! Виждам, че си Вазов. А сега какво да те правя?

Недоволен от неочаквания обрат, Панков изръмжа:

- Как така какво ще го правиш? Ще го дадеш на прокурора. Като иска толкова да стреля, да върви на фронта.

Но Стефанов му махна с ръка.

- Трай си! Тези работи ги разбирам по-добре от тебе.

След това се обърна пак към Вазов, но вече с мек глас:

- Така да те пусна не мога. Хайде, дай два лева глоба, па си върви.

Вазов сложи парите на масата.

- Добре, но ще ми дадеш квитанция. Искам да си я запазя за спомен. Това е първата глоба в живота ми.

Стефанов почна да пише квитанцията. Макар че имаше само третокласно образование, той пишеше красиво. Подаде я на Вазов и така силно му стисна ръката, че щеше да му изпотроши пръстите.

- А ти прощавай и не мисли лошо за боянчани. Вземи си револвера и пак ела да ни споходиш. Можеш да стреляш, но хе там към „Момина скала”

Квитанцията не се оказа в архивата на Вазов. Но ако боянчани пазят кочаните от 1916 година, то те непременно ще я намерят.