НАРОДНИЯТ ПОЕТ
Сред двора на Сопотския манастир е виреел старият бор, под сянката на който преди половин век - разказват старите монаси - е стоял със снета шапка младият поет Иван Вазов и е разгадавал в тъмния шепот на листата първите строфи на своята първа напечатана поема.
Тогава двадесетгодишният младеж навярно не е подозирал чистия венец на безсмъртието, който днес му поднася ръката на българина.
Признаван и отричан - отричан от слепородените у нас - той цели петдесет години споделя със своя народ и радости, и тъги. Песните на неговата поезия - цветя на простота и искреност - се преплетоха в нашите пръвни блянове.
И завинаги неговите песни и цветя останаха в градините на нашите спомени. И днес, когато отвисоко теоретизираме, за да признаваме или отричаме, една чиста радост ни иде от тия песни, които сме чели в първата книга, която сме сричали.
Щастливото време на детинството!
Невидимият чар на изкуството наново разкрива неговото небе. Устата наново мълвят сърдечни строфи. Вазов, радостта на детинството ни, радостта в тихия ни дом, щурецът край родното огнище, е пак при нас.
Една музика, полускръбна, полувъзторжена музика, позната като майката, наново озарява душата ни. Слънчевият образ на детинството ни кима от миналото.
Идат мелодии леки, чисти като зефира в родните „Поля и гори.”, ту неудържимо възторжени и горящи като отминалата „Епопея”, ту загадъчни като погледа на българина вечер край огнището, когато устата мълвят приказки за старото време, а душата слуша навън настъпващата нощ; самотни мелодии като плача на осиротелия есенен лист в гората, ту плавни, възвишени, неудържими в гордо самочувствие, които идат и говорят за силата и безсмъртието на една нация…
Идат и носят откъслечни фрази, полузабравени строфи…
Една завеса се вдига. И ние виждаме българския свят осветен в слънцето на народния поет. Това е Вазовият роден край, Вазовият свят.
Меко слънце, чисти полета със стада и песни на кавала, ниви украсени със синчец, тихи градове и села с радости и грижи. Тиха светлина осиява света на Вазова.
Дори когато влиза в хижите на бедните, гдето мизерията е оставила своя мрачен знак върху лицата и на малките, душата на Вазова не губи своето обладание.
Ние чуваме само неговият призив - призивът на бедните братя: „елате ни вижте!” И в тоя краен предел на неговия свят, Вазов не бунтува звяра към отмъщение, а бунтува нашата съвест.
Слънцето на любовта е върховен господар в неговия свят. Вазов бе неук или по-добре самоук, но той е видял и разбрал тайната на Живота, която не бяха разбрали негови учени съвременници, които го отричаха.
Без да учи, той знаеше живота, както детето познава и обича своята майка, когато шепне „мамо, ти си най-хубавата майка” и милва нейните бръчки.
Вазов познаваше хората и живота в неговата истинска пълнота и същност, защото беше голям поет, голямо народно сърце.
Тази непрекъсната любов тегли сърцето му към земята ни, към нашата Майка, когато скита далеч от нея - в Италия. Само за миг струните на неговата душа се обхващат от богатия ритъм на класическата страна.
Неговата лирика се изпълва с отгласи на многострунни инструменти, шепоти на миртови гори и виденията на античния свят сред блясъците на южните морета.
Едно възвишено удивление ходи с разширени очи над тоя класически свят. Лети като замислена бяла пеперуда над Рим, над Форума, над развалините на Помпея и Стабия, спира неподвижно у старите мраморни бани, гдето „столетията спят”.
Тук неговата творческа интуиция и музикалният блесък на стиха му, като в „Новото гробище над Сливница”, достигат образците на световните гении:
В форума е глухо,
струята не шуми,
в мраморните бани
столетията спят…
Синьоре, ей Помпея -
на Ескулапа златната епопея,
туй Августинин трон е,
а туй - Деанин храм -
добрия чичероне
мълвеше нещо нам…
Но скоро сърцето му охладнява към чуждия свят. „Тук цветята не миришат - цветята са от плат”.
Вазов се връща назад към хубостите и копнежите на нашата земя. Живее и пише до последните си дни като добър баща на народа ни. Радва се на българина когато с попукана, но добра ръка работи сред полетата през мирните дни.
Моли се с молитвите на майката и децата през време на война. „Боже, чуй от твойто небе скръбните сърца - тука молят се пред тебе майка и деца”.
Пише романи, драми и осмисля историята ни. Пази и напътствува народа в неговите тежки минути.
За това народът ни го обича и децата до ден днешен още пеят: „кат небето се синея, ако ситно и да съм”.
За това народният поет Иван Вазов стана нашият Дядо Вазов.
————————
в. „Дума на българските писатели”, бр. 5, 6.06.1935 г.
