ЗА НЯКОЛКО ЖИВОТА

електронна книга

Ели Видева

ИЗПОВЕД

СПОМЕН

Аз съм старият воин,
който помни
и днеска разказва
за велики дела
на велики мъже и жени.
Съхранил съм в душата си
като във майчина пазва
всички скъпи победи
и болки от чужди злини.
Помня канът юбиги Кубрат
колко дълго опази
и земя, и народ
от пълчища и съсипни.

——————————

КУБРАТ

Този път хазарската войска
страшно ни прегази.
Уж отстъпваше, а през нощта
сече на талази.
Как ще оцелее този стан -
снопите се гънат.
Синовете ми очакват бран
и на смърт ще тръгнат.
Как да ги пожертвам наведнъж
в сеч или във робство?
Оцелява истинският мъж
ако е свободен.
По-добре да тръгнат по света,
племето повели.
Пет Българии да основат!
Туй ми е повелята!

——————————

ОБРОК

Тя бе жрица,
белязана тайно от Бога,
упование
в скръбни зеници и стожер
за слепци и родилки,
за старци безноги,
за деца, оцеляващи
с чудото божие
и цереше душите ни,
скрити под нокът.
Бе царица,
достойна за канското ложе.

——————————

ПАГАНЕ

Черният гарван кръжи над дървото,
чака да ида при Тангра.
Вречена бях да прекъсне животът ми,
земният, днеска по заник.
Ала разбрах, че съм нужна, когато
трябва ти ласка и рамо,
силна утроба, по-ценна от злато,
дето да ражда деца. И не само
в бъдното вече ще виждам поличби
и ще въздавам надежди.
Тръгвай! Земята пред коня е ничия.
Вземай я, за да е вечна.

——————————

ВЯРА

Остаряваше мъдрият Жрец
от тревога,
вярно служил на кана
по дългия път.
Уморено сърце
той принесе в чертога
на безмерната вяра
в сега и отвъд.
И когато душата му
стигна до Бога,
даде сили на всички,
за да продължат.

——————————

ЖРЕЦЪТ

Аз виждам отвъд хоризонта -
ще стигне войската до Понта,
ще бяга ромейският кесар,
водите дори ще са тесни
за ужаса и за страха му.
Той няма до себе си рамо,
той няма и верни велможи -
с победата им невъзможна,
щом българин води го Тангра
и в нощи и в утрини ранни.
Поемай, юбиги, юздите
на власт и на вяра - вземи ги
и Бог ще говори чред тебе.
Аз бях. Ти си вече поднебие.

——————————

БИТКА

И когато се бихме
до кръв
със коварния враг
византийски
канът беше
във битката пръв.
И потъна
в морето Понтийско
и войската,
и знамето с лъв.
И сега
от победата пием!

——————————

ИМПЕРАТОРЪТ

Идват варварите, идват!
И земята се върти
изпод чаткащи копита,
дето носят съсипни.
От империята стара
ще откъснат златен къс.
Нищичко не ми остава -
бягството е мойта мъст
за неверни царедворци,
дето лъгаха без срам,
срещу български кохорти,
че ще се преборя сам,
че са варварите прости,
не разбират от война…
А оставих само кости
днес по бойните поля.
Корабите ще избягат
и с едва сподавен стон
ще сведа глава пред флага им -
пред опашката на кон.

——————————

ПРИСТАН

Тъй достигнахме тая земя,
дето стана Родина за всички.
И различни по кръв племена,
богове и народи различни
ги събрахме в единна страна.
Да пребъде, със слава окичена!

——————————

АСПАРУХ

Конят ми изтърка сто подкови,
мина през чукари и блата.
Степен вятър гривата му рови
и го влачи дунавска вода.
Пътят бе осеян с кръв и битки,
със гробове и със рождества.
Племето ми става все по-силно
и духът му властва над света.
Тука ще е Вечната България
с бели върхове, зелена шир
и с червени цветове, завардили
границите. Благославям с мир!

——————————

ЗАВЕТ

Аз съм старият воин,
който дълго разказва
за победи
и минали горестни дни.
Знам, че всичко,
което можахме, опазихме,
че ковахме
и в тежкия миг добрини,
че ни трябва единствено
памет и разум, за да има
Родината ни бъднини.

БЯЛА СВЕТЛИНА В НЕБЕТО

РАТ

…А огънят е страшен като истина,
която никога не е била слугиня.
Той поразява спомени и рискове
от тъмната страна - да не загине
оная бяла светлина, която
ни озарява пътя и небето.
Искрите от пожара се стопяват
във нещо, дето не е само пепел.

ПОЗДРАВ

Салве, нотабили! Кой е Цезар?
Там един се пъчи по средата,
сякаш Рим му ближе калните сандали.
Или оня, с дивото в очите…
Пълководец бил? Навярно той
ни доведе вързани от Тракия.
Вихме като кучета в трънаците,
гризахме веригите, които
стискаха железните ни мускули.

Салве, Цезар! Значи ти си бил.
Уж наглед невъзмутим, но зная
стиска те властта във белезници
и душата ти дори заключва.
Мен ме чака смърт, но съм спокоен
и духът ми в Тракия витае.
Салве, Бъдещо Отминало Величие!
Победените от теб
ще побеждават.

НЕСТИНАРКА

Луда ли съм, или полудявам?
Тъпан бие, гайда гърло кърши
и хорото сред мегдана се гърчи.
Луда ли съм? В черната жарава
боси белите нозе се мятат.
Тъпан бие. Аз ли полудявам?
На мегдана върху кол ме гледа
тоя, дето ми напи водата.
Гъдуларю, ситната подкарай -
не останаха главни недогорели.
Огън дайте - нека ме овъгли,
нож ми дайте - към Балкана гледам.
Само от чеиза ще си взема
бяла риза. Може да потрябва.

КЛОКОТНИЦА

Сънувах жена.
Под черен чембер
се извиваха плитките гъсти.
Вървеше по склона.
В нозете й - брони, тела.
Надежда ли търсеше там
или мъст?
Навеждаше тяло,
полека протягаше длан.
Политаха плитките ниско -
кръвта да избършат.
Напомняше всяко движение
обреден танц.
След нея оставаха
като заспали деца
и ромеи, и българи…

САМУИЛ

Слепите очи - стрели в сърцето.
Човечността във бран е смърт.
Безсмъртието гледа победителя
със снизхождение.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Ти, който стоиш на върха
и днес ни решаваш съдбите
сред облаци прах и пушилка,
под дъжд от лъжи и ласкателства,
когато вървиш по земята
внимавай какво ще настъпиш.
Защото тревата е въздух,
а камъкът значи основа.
Защото човекът е бъдеще,
а мравката - сита година.
Ти, който стоиш на върха,
помни, че под тебе е бездна.

РЕКВИЕМ

Има страшни пространства -
подобни на ловни полета.
Там с лисичи муцуни
се крият предатели.
Аз не стрелям.
Не мога да цапам ръцете си
с разводнена и калпава кръв.
Аз не стрелям.
Пречупвам на пушката ствола
и изпращам в пространствата думи.
И тъмнеят по страшните ловни полета
овъглените съвести.
Аз не стрелям. Патроните
ще станат салюти, когато
пред безбройните честни гробове
ще коленича.

Втори юни е…

РЕПЛИКА

„Това ми е последната България.”
Гриша Трифонов

Това ми е
едничката България.
Тук имам житен стрък
и бащин гроб.
И люлка, вързана за дъб,
вкопан във сянката
на стародавна пръст.
И дух, кодиран
в гривата на конче.
И синове,
които да ги пазят.
Това ми е.
За няколко живота.

ОТВЪД ХРЕБЕТА

Черни щъркели гнездят
върху селската камбанария.
Неми къщи, глух площад.
Даже кучета не вият.
Църквата - с разбити двери
срещу сляпото училище.
Ясен клони е разперил
над чешмата пряко сили.
И когато на предесен
щъркелите отлетят,
ще отрони с тъжна песен
капки от сълзи дъждът.

МИСЛЯ СИ ЗА СВОБОДАТА

Тя не иска хляб, престиж и слава,
нито гръмки думи и фанфари.
Нужно е да я усетя като дъх -
дъх, без който дъх не стига.
И е празно имане и нямане.
Може би е екот в стъпките,
вътък на неописуема надежда,
или нещо непонятно в мисълта.
Може би е просто Свобода.
Дишам я. Издишвам болка.

ПИЕТА

Тя прилича на дрипава циганка
и протяга ръка - не да проси -
да погали децата си в редкия миг,
в който може да дойдат на гости.

Тя прилича на лес подир пладнешка сеч -
тук-там някой филиз е прораснал.
И се моли студът - заскреженият меч
да не мине през тяхната пазва.

Тя прилича на малко безумно дете,
свито в кофа с боклук вместо дом.
И скимти, бърше сълзи и стяга сърце
във юмруче, нетърсещо помощ.

Но е моя Родина. В тъгата - сама,
съкрушена от болки и хрипове.
И оставям сърцето си в тая земя
преклонена пред нейните дрипи.

ЗАВЕТ

Ковете тънки мечове, момчета,
и връхчета на копия ковете,
защото днешната несрета
ще свърши върху върховете им.

Разбира се, че мечът е метафора,
а копията - само символ.
Но свободата не е нафора,
която се раздава с химни.

Тя иска да се разделиш с химери,
с юнашки тост на кухненската маса,
глава да вдигнеш и да съизмериш
света край тебе колко е пораснал.

Ковете себе си до кръв, момчета,
ковашки мях е времето, не вайкане.
На някоя Задушница ще разберете:
земята си остава наша майка.

НЕБЕСЕН КОННИК

***

Рисувай деца
и изопнати тънки тополи,
лилаво небе изпъни
между острите връхчета
и облак зелен положи
на земята - за връщане.
На птица гласа запилей
из високото горе,
та жълтият цвят на житата
да никне на воля.

От глас на момичета влюбени
слънце създавай,
а мътната болка край тебе
стори я на пътища.
Засей по билата надежда,
във ниското - къщици.
Остава да вейнеш
забрадката черна.
За памет.
Така си рисувам
насън и наяве
България.

***

Гривните ми дрънкат, та се късат -
звън на разцентровани камбани.
Бие ми в главата тъпан лъскав
с глутница от мисли неживяни.
Впускам се начело с единака,
дето води войните на бранъ.
Искам да израсна на земята,
дето ми е дала кръвна дан.
И за нея ще родя момчета,
ще им подаря стоманен нож,
ще ги пусна в бъдното да шетат,
щото са надежда. И през нощ
тъмна и кошмарна ще ги срещам
със чела от битки побелели.
Армаган ми носят - да се среша
с гребен от ромейска цитадела.
Ще им кажа само, че в земята
семето покълва весело
и луната бъдеще замята.
Другото е благослов и песен.

***

Ъгълът, в който съм свряна сега
е на ъгъл. И от него оглеждам Вселената.
Има толкова малки и дребни неща,
дето все изживяваме като големи.
И си мислим, че днешният ден е добър,
щото има за хляб и за сирене.
И забравяме, че ни е малък светът,
а земята ни плаче за мирото
на свещената пръст и светия живот
на потомци на канове конници.
И си мисля, че мога от тоя хомот
да открадна за връшник и подници,
да замеся по хляб на човек и дете
и да седна на ъгъла прашен.
Който мине оттам, ще похапне добре
и из Българско той ще запраши.

***

Аз си знам, че животът е временен
и под мен е единствено коня.
Ако падна във битка от стремето,
той ще тръгне към моята броня,
ще я стисне в пресъхнали бърни
и ще стигне така до аула.
Ще го срещнат телата прегърбени
на жени и деца, недочули,
че във битката смърт ще вещае
нова гибел. А може би стара?
Мои българи, аз ще извая
от смъртта нова, истинска слава.
И след много усилни години
на живот и на връщане в бъдното
моят Тангра над вас ще премине
като конник небесен за жътва.
И ще тръгнат след него стотици -
гъсти снопи след тежка ръкойка.
Само нека по песен на птица
покрай залеза да ни захожда.

***

Върху коня месото суших
и децата си раждах до коня.
И от конската пикоч попих -
не мириша на цвете и борове.
И от пръчките правех стрели,
и от кожите - конски препаски,
от децата си - горди бойци,
а момичките учех на ласки.
И единствено конят е враг
на живота, спокоен и кратък.
Затова ще го яхна сега
и ще тръгна нататък, нататък…

***

И какво, че земята е тътен
на копитата конски във здрача.
Тя копнее за вятър попътен
към земи и звезди непознати.
И какво, че светът не разбира
тоя тропот на конски копита.
Тая пръст е свещена и взима
от съдбите ни само душите.

***

В огън, жарава и въглен,
Господи, сила ми дай.
Имам нозе да пребродя
всичката жар под небето,
всичката болка и горест.
Обич ми дай, да усетя,
че ми е коренът жилав,
че са ми кремък децата.
Дай ми кураж да съм жива.

***

Моята Майка обича така,
сякаш ме мрази.
Моята Майка ме вика така,
сякаш ме гони.
Моята Майка ме гали така,
сякаш ме стиска за гърлото.
Вместо да вдигна по тебе ръка,
Майко Родино, вия.
През сълзи.

***

Майко,
аз навярно съм лошо дете,
защото единствено искам.
Само знам, че животът е страшно меле,
а съдбата е писък
на съвсем уморени от болка души
със бодливи корони.
Кой сърцето, скованото, ще утеши?
Тежка мисъл отронвам:
ще продам от баща си последен имот,
ще откупя гранита ти
и под него ще легнем до храсти от глог
и цъфтяла метличина.
Аз съм лош, аз съм тъжен и даже красив
пред високата кота.
Ако можеш, прости ми. Аз още съм жив
и си искам, Родино, живота.

***

Белите ми самодиви
някой ги с огън наказа -
росенът стана на пепел,
птици и дърве - на въглен,
а от любовното биле
корен дори не остана.
Неми са, вместо да пеят
белите ми самодиви,
цели им в сажди нозете,
в черни треви се препъват.
Тайно се молят за буря.
Гръм ако не ги уцели
белким им дреха оплакне,
утре да могат да тръгнат
подир славеева песен,
росенче да си отчуват,
че да ни има и после.

***

Кого да нахраня със тези пет хляба?
Децата ме гледат с окръглени зеници.
Не питат, не молят - учудващо храбри.
И падат ръцете ми като отсечени.
Край мене - разпръснати тръни и пръст,
оглозгана като в пустиня.
И вместо да кътам в утробата мъст,
прорасла на болката в тинята,
сама ще отгледам за дух семена.
Щом трябва, ще ги измисля.
Аз думи и чувства ще ви посадя
в сърцето, разсадник единствен.
И щом избуят като луда трева
напук на секирата на ветровете,
по стрък ще ви давам: това е, деца,
душата ми. Нея вземете.

***

В някаква магия ли живея?
Оцелявам като след погром.
Огънчето в мене бавно крее
като тъжен и отчаян гном.
Капят стеариновите сълзи
на проблеми, вързани на клуп,
оковават в яркожълти мълнии
тялото, а сетивата чупят.
И какво, че искам да погледна
към небето като към око.
Черната магия още тегне.
Как се разрушава към добро?

***

Въртя паралдака
на няколко века живот.
Прераждах и раждах
от конник през роб,
та до геймър.
Научих да следвам
на времето бесния ход.
Научих да чувам
на времето бавния тембър.
Сега ми остава
децата си да събера -
забили пети в угарта ми
превземат Всемира.
Аз знам, те ще дойдат,
ще сеят жита и съдба
и пак ще ни има
добри, богоравни и силни.

***

Светът не може да ни види сметката,
защото сме безумни като Космос.
Светът ни е длъжник, заради жестове,
с които сме го извисили чак до Господ.

И нищо, че сме временни и грешни -
Животът ни е музика за Посветени.
Покрай заблуди може да сме смешни,
обаче ще останем. Вместо гении.